Усмихвам се леко.

– Да, почувствах го. – И никога няма да го забравя.

Изражението му се променя на мига и той отново се усмихва.

– Изяж си закуската! – Той сочи чинията ми с вилица и аз решавам, че ще преживея и без да науча това, което толкова отчаяно искам да знам. След като самият той не е наясно, шансът аз да разбера е доста малък. Ще ми бъде ли по-лесно да се справя с него, ако знам какво го кара да се отнася така с мен? Може никога да не разбера, независимо че той просто ми каза – не с толкова много думи, – че иска повече от секс, нали? Значи го е грижа за мен. А дали грижата е равна на контрола? Наистина ли никога не е имал връзка? Не мога да повярвам дори за секунда. Жените се хвърлят в краката на този мъж. Не е възможно само да ги е чукал. Боже, ако никога не е чукал жена повече от един път, колко ли жени е чукал? Отварям уста да задам този въпрос, но се спирам. Искам ли да знам?

– Трябва да ти купим рокля за годишнината на имението – заявява той, опитвайки се да ме разсее от потискащите мисли и въпроси. Сигурна съм, че знае какво мисля.

– Имам достатъчно рокли – звуча напълно лишена от ентусиазъм, което е добре, защото е истина. Само донякъде съм успокоена от факта, че Кейт също ще бъде там и ще ми помогне да преживея гадните погледи и многозначителните забележки на Сара. Дали е чукал и нея? Предполагам, че е възможно, при положение че чука жените само по веднъж. Мисълта ме кара да забода ножа в закуската си прекалено рязко.

Той се мръщи.

– Трябва ти нова рокля. – Това е онзи тон, който ме предизвиква да му се противопоставям.

Въздъхвам при мисълта за още един спор на тема гардероб. Имам повече от достатъчно рокли и без да купувам нова. Освен това, дори да нямах, щях да измисля нещо само за да не се налага да пазарувам с Джеси.

– Така или иначе ти дължа една. – Той се протяга през масата и прибира кичур коса зад ухото ми.

Да, наистина ми дължи една рокля, но аз не я искам, защото се съмнявам, че ще имам думата при избора ù.

– Ще ми дадеш ли възможност да я избера сама?

– Разбира се. – Той оставя ножа и вилицата в чинията си. – Не съм толкова властен.

Едва не изпускам приборите си.

– Джеси, ти наистина си много специален – влагам в тона си всичката сладост, която заслужава подобно изяв­ление.

– Не толкова специален, колкото си ти. – Той ми намига. – Готова ли си за Камдън, скъпа?

Кимам и вадя портмонето си от чантата, а той ме гледа с объркан поглед. Слагам двайсетачка под солницата и наблюдавам как той става с ненужно пуфтене, бърка в джоба си и заменя моите пари с негови, взима портмонето от ръката ми и прибира банкнотата вътре.

„Властен маниак!“

Телефонът ми започва да танцува по масата, но преди дори да помисля да го вдигна, Джеси го измъква изпод носа ми.

– Ало? – отговаря той.

Поглеждам го невярващо. Наистина ли няма никакви маниери. И кой се обажда все пак?

– Госпожо О’Ший? – казва той хладно.

Ченето ми увисва. Не! Не и майка ми! Опитвам се да измъкна телефона от ръцете му, но той се отдалечава от мен с дяволита усмивка на вбесяващо красивото му лице.

– Имам удоволствието да бъда с вашата прекрасна дъщеря – информира той майка ми. Обикалям масата, но той тръгва в друга посока, като ми се мръщи.

Стискам зъби и усилено започвам да махам с ръка към него, но той просто повдига вежди и клати глава бавно.

– Да, Ава много ми е говорила за вас. Ще очаквам да се запознаем.

О, вбесяващ кретен! Въобще не съм споменавала за родителите си пред Джеси и определено не съм споменавала на тях за него. О, Боже, точно от това имам нужда сега. Мръщя се към него и посягам, но той се отдръпва.

– Да, ще ви я дам. Беше ми приятно да си поговорим.

Той ми подава телефона и аз го сграбчвам от ръката му с ожесточен замах.

– Мамо?

– Ава, кой беше това? – майка ми звучи толкова изненадано, колкото би следвало да бъде. Предполага се, че аз съм млада, свободна и необвързана жителка на Лондон, а сега някакъв странен мъж вдига телефона ми. Присвивам очи към Джеси, който изглежда доста доволен от себе си.

– Просто приятел, мамо. Какво има?

Джеси се хваща за сърцето и ми отправя наранен поглед, но разтревоженото му изражение не съвпада с неговата игрива постъпка – ни най-малко. Чувам как майка ми пъхти неодобрително.

– Мат ми се обади – заявява тя равно.

Извръщам се с гръб към Джеси и се опитвам да прикрия ококорения си поглед. Защо Мат се е обаждал на майка ми? По дяволите! Не мога да говоря за това сега, не и пред Джеси.

– Мамо, може ли да ти се обадя по-късно? В момента съм в Камдън, шумно е. – Погледът на Джеси дълбае дупка в гърба ми и главата ми потъва в раменете.

– Да, просто исках да ти кажа това. Той се държа приятелски, което не ми изглеждаше много добре. – Тя явно е разгневена.

– Ще ти се обадя по-късно.

– Добре, и запомни, безгрижни забавления – добавя тя. Това е крещящо напомняне за моя статус – какъвто и да е той.

Обръщам се към Джеси и установявам, че изражението му, точно както предполагам, е много недоволно.

– Защо го направи? – крещя.

– „Просто приятел“? Често ли позволяваш на приятелите си да те чукат до забрава.

Раменете ми увисват в израз на поражение. Той постоянно променя определението на нашата връзка и това не ми дава мира. Той ме чука, грижа го е за мен, контролира ме...

– Да нямаш мисия да направиш живота ми, колкото е възможно по-труден?

Поглежда ме нежно.

– Не – казва той тихо. – Съжалявам.

Мили Боже, дали това е пробив. Дали току-що се извини за това, че е задник? Сега съм по-смаяна дори от мига, в който той взе телефона ми и поздрави майка ми все едно са стари приятели.

– Забрави за това! – въздъхвам и прибирам телефона в чантата. Тръгвам по улицата към канала и след секунда ръката му е върху раменете ми. Горката ми майка вероятно проглушава ушите на баща ми в този момент. Знам, че ме очакват двайсет въпроса по-късно. Колкото до Мат... Е, добре, знам каква игра играе той. Опитва се да омилостиви родителите ми, мазният усмихнат червей. Но ще бъде горчиво разочарован. Родителите ми определено не го харесват и не биха искали да се събера отново с него.

Прекарваме остатъка от сутринта и голяма част от следобеда в Камдън. Харесвам това място – разнообразието е най-хубавото нещо, което Лондон е в състояние да предложи. Бих могла да се мотая с часове из павираните задни улички, по пазарите и в конюшните. Джеси ме оставя да се мотая в отделенията за конете, но не се отдалечава от мен и постоянно ме докосва. Толкова съм доволна, че се извиних.

Минаваме по улицата със заведения за хранене и аз вече не мога да понасям жегата. Не че е толкова горещо, но с всички тези туристи и цялата блъсканица ми става душно. Свалям чантата и събличам жилетката с намерението да я вържа на кръста си.

– Ава, на роклята ти ù липсва голямо парче.

Обръщам се с усмивка и виждам как гледа свъсено към изрязаната част на роклята ми. Какво ще направи? Ще ме съблече и ще я среже ли?

– Не, такъв е моделът – уведомявам го, връзвам жилетката на кръста и отново прехвърлям чантата през врата си. Той ме завърта и дърпа жилетката нагоре в опит да скрие оголената плът.

– Ще спреш ли? – смея се и се извивам, за да се освободя.

– Нарочно ли го направи? – пита, като разтваря голямата си ръка в средата на гърба ми.

– Ако настояваш за дълги поли и пуловери с поло яка, предлагам да си намериш някоя на твоята възраст – мърморя, когато ме води през тълпата с ръка, плътно закриваща гърба ми.

Спечелвам сръчкване в ребрата с дързостта си. Следващия път сигурно ще ме облече в бурка38.

38 Бурка – свободна дреха, широко разпространена в арабския свят, която покрива почти цялото тяло и главата на жените. Б.пр.

– На колко години смяташ, че съм? – пита той невярващо.

– Ами, не знам, нали така? – връщам му топката. – Искаш ли да ми спестиш чуденето?

Той се мръщи.

– Не.

– Не, сигурна съм, че не искаш. – Нещо привлича вниманието ми, докато мърморя. Бързо се отклонявам към магазинче, пълно с ароматни свещи и всевъзможни хипарски неща, а Джеси ругае зад мен, докато си проправя път през тълпата, за да не изостава.

Успявам да стигна до магазинчето. Зад щанда стои момче, издържано в ню ейдж стил с плитчици и безброй обици.

– Здравейте! – Усмихвам се и се пресягам към една платнена чанта на полицата.

– Добър ден! – казва той. – Искате ли да ви помогна с това? – Присъединява се към мен пред полицата и ми помага да сваля чантата.

– Благодаря – чувствам топлата длан на Джеси отново на гърба си, докато отварям чантата и вадя съдържанието ù.

– Какво е това? – пита Джеси и поглежда през рамото ми.

Това – разклащам дрехата – са тайландски рибарски панталони.

– Мисля, че ти трябва по-малък номер. – Мръщи се той, докато разглежда огромното парче черен материал в ръката ми.

– Има само един номер.

Той се смее.

– Ава, в тези може да влязат десет жени с твоя ръст.

– Те се увиват около тялото. Един размер става на всички. – От месеци смятам да заменя моите поизносени тайландски панталони.

Той се премества настрани, без да отмества ръката си и гледа панталоните със съмнение. Несъмнено изглеждат като ушити за най-дебелия мъж на света, но веднъж след като успееш да им хванеш цаката при обличането, са много удобни за дните, в които решиш да мързелуваш у дома.

– Ето, нека ви покажа! – Собственикът на магазина взима панталоните от ръцете ми и коленичи пред мен.

Усещам как ръката на Джеси се стяга на гърба ми.

– Ще ги вземем – отсича той.

О, ето го отново!

– Имате нужда от демонстрация – казва весело момчето, като поднася дрехата към краката ми.

Повдигам единия крак и стъпвам в панталоните, но усещам как Джеси ме повдига и ме отмества леко назад. Отправям му предупредителен поглед. Държи се нелепо.