– Приготви се, жено! – Той целува врата ми и ме шляпва по задника. – Ще те изведа. Къде би искала да отидем?

Поглеждам го смаяна.

– Аз ли избирам?

Той свива рамене.

– Трябва да ти позволявам да правиш нещата по твоя начин от време на време. – Поглежда ме с безизразно лице. Напълно сериозен е.

Би трябвало да приема предложението му, докато все още е толкова разумен, но аз съм подозрителна. След реакцията му от миналата нощ, след като сряза роклята ми и след мълчаливото му отношение към мен, аз съм объркана защо изведнъж е толкова уравновесен и стабилен.

– Е, какво би искала да правим? – пита той.

– Да отидем до Камдън37 – предлагам, готова за отказ. Мъжете мразят типичната за това място блъсканица и обикалянето по магазини и пазари.

37 Camden Town, познат още като Квартала на ексцентриците, е квартал в Лондон, известен със своята живописна архитектура, с множеството концерти и културни прояви, които се организират в него, със самобитните малки магазинчета, шарени пазари и безброй кръчми и клубове. В квартала има плавателен канал, по който може да се направи разходка с лодка, тук се намира красивият Риджънтс парк, а съвсем наблизо е разположен и лондонският зоопарк. Б.пр.

– Добре. – Той тръгва към душа и ме оставя на мивката да се чудя къде изчезна моят предизвикателен властен маниак.

* * *

Слизам по стълбите и чувам някъде долу гласа на Джеси, който говори по телефона. Влизам в кухнята и на мига ми потичат лиги. Изглежда толкова прекрасен в износени дънки и тъмносиня тениска, яката на която е изправена нагоре в стил Джеси. Обръснат е и е сложил гел на косата си. Наистина е неприемливо красив и неприемлив във всяко друго отношение.

– Ще дойда утре. Всичко наред ли е? – Той се завърта на стола си и прокарва поглед по тялото ми. – Благодаря, Джон. Обади се, ако ви трябвам. – Той оставя телефона, без да отклонява поглед от мен и скръства ръце на гърдите си. – Харесва ми роклята ти – гласът му е нисък и дрезгав.

Поглеждам надолу към моята разкроена рокля на цветя. Тя е дълга до коляното и вероятно получава одобрението му. Изненадана съм, че Кейт я е опаковала. Тя е доста лятна, с дълбоко деколте отзад и без ръкави. Усмихвам се на себе си. Още не е видял гърба и аз нямам намерение да му го показвам, защото ще ме накара да се преоблека. Сигурна съм.

Намятам плетена бежова жилетка и премятам велурената си чанта през глава.

– Готов ли си? – питам.

Той се изправя на крака и ме приближава с намръщена физиономия. Очаквам да ме целуне, но той не го прави. Вместо това слага слънчевите си очила, поема ръката ми и ме издърпва към вратата. Ще прекарам целия ден с него, а той дори не иска да ме целуне?

– Няма да ме докоснеш цял ден, така ли?

Той поглежда към сплетените ни ръце.

– Докосвам те.

– Знаеш какво имам предвид. Наказваш ме.

– Защо да го правя, Ава? – придърпва ме в асансьора. Много добре знае какво искам да кажа.

Поглеждам към него.

– Искам да ме докоснеш.

– Знам, че искаш. – Той натиска кода.

– Но няма да го направиш?

– Дай ми това, което искам, и ще го направя. – Той не ме поглежда. Не мога да повярвам.

– Извинение?

– Не знам, Ава. Има ли за какво да се извиняваш? – Той все още гледа право напред. Не среща погледа ми дори в отражението на вратите.

– Съжалявам – казвам. Не мога да повярвам, че се извинявам. И не мога да повярвам, че толкова отчаяно се нуждая от неговото докосване.

– Не, ако ще се извиняваш, трябва поне да изглежда, че съжаляваш.

– Съжалявам.

Очите му срещат моите в огледалото.

– Наистина ли?

– Да, съжалявам.

– Искаш ли да те докосна?

– Да.

Той се обръща бързо към мен, притиска ме към огледалната стена и буквално ме покрива с тялото си. Веднага започвам да се чувствам по-добре. Не беше толкова трудно.

– Започваш да разбираш, нали? – устните му притискат моите, а бедрата му се притискат към корема ми.

– Разбирам – задъхвам се аз.

Той нахлува с език в устата ми, а аз се хващам за раменете му и впивам нокти в раменете му. Да, така е много по-добре. Посрещам езика му и се топя от допира.

– Доволна ли си? – пита той, като прекъсва целувката.

– Да.

– Аз също. Да вървим!

Отиваме в Камдън за закуска. Денят е хубав и аз вече съм прегряла, но ще се помъча още малко. Все още има възможност да ме прибере у дома опозорена и да ме накара да се преоблека.

Джеси ме взима от тротоара и ме повежда на отсрещната страна на улицата, където има малко старомодно кафе.

– Мястото ще ти хареса. Ще седнем отвън. – Той измъква огромен плетен стол и ми го предлага.

– Какво ще ми хареса? – питам, докато сядам на възглавница на точки.

– Тук правят най-добрите яйца по бенедиктински. – Той ми се усмихва широко, когато вижда, че погледът ми грейва.

Сервитьорката се приближава олигавена при вида на Джеси в цялата му мъжка божественост, но той въобще не осъзнава това.

– Два пъти яйца по бенедиктински – сочи в менюто, – силно черно кафе и капучино с допълнително сметана, без шоколад и захар, моля! – Обръща лице към сервитьорката и я отнася с една от неговите усмивки, запазени само за жени. – Благодаря.

Тя се олюлява леко и аз се усмихвам на себе си. Да, той имаше точно такъв ефект и върху мен.

Накрая сервитьорката успява да каже:

– Как предпочитате яйцата – с шунка или със сьомга?

Той ù подава менюто и сваля очилата си, така че тя понася пълното въздействие на зашеметяващо красивото му лице.

– Със сьомга, моля!

Поклащам глава втрещено и проверявам телефона си, докато сервитьорката бавно записва поръчката.

– Бяло или пълнозърнесто?

– Моля? – откъсвам поглед от телефона и установявам, че тя все още се върти край нас.

– Бяло хлебче ли предпочиташ, или пълнозърнесто? – повтаря Джеси с лека усмивка.

– Пълнозърнесто, моля!

Той отново отправя зелените си очи към сервитьор­ката.

– И за мен пълнозърнесто, благодаря ви!

Тя му се усмихва и най-накрая се оттегля.

– Как са краката ти? – пита той, но аз знам, че не това го кара да хапе долната си устна.

– Добре. Често ли тичаш? – Вече знам отговора. Никой не става посред нощ и не изминава двайсет и пет километра, освен ако не приема тичането много сериозно.

– Това ме разсейва. – Той повдига рамене и се обляга назад със замислено изражение.

– Разсейва те от какво?

Джеси продължава да ме гледа.

– От теб.

Мръщя се. Очевидно в момента не тича много, защото прекарва повечето си време да ме мачка.

– Защо трябва да се разсейваш от мен?

– Защото, Ава... – той въздиша. – Изглежда не мога да стоя далеч от теб, нито пък мога да спра да се тревожа, а не искам – в тона му прозира чувство на недоволство. От мен ли е недоволен, или от себе си?

Сервитьорката сервира кафетата и се мотае известно време, но не получава друга главозамайваща усмивка. Той е съсредоточил цялото си внимание върху мен. Изказването му е горчиво и сладко. Очарована съм, че не може да стои далеч от мен, но съм и обидена, че това го тревожи.

– Защо това те безпокои? – питам равнодушно, бъркам капучиното си и се моля наум за задоволителен отговор. Но след като минава известно време и той все още не ми е отговорил, поглеждам нагоре и виждам как мислите му препускат със сто километра в час и как хапе долната си устна.

Най-накрая въздъхва шумно и поглежда надолу.

– Безпокои ме, защото имам чувството, че губя контрол. – Той отново ме поглежда, като ме пронизва със зеления си поглед. – А чувството, че нямам контрол е нещо, което не понасям добре, Ава. Не и когато ти си замесена.

Дали признава, че е напълно неразумен властен маниак? Очевидно е, че не се справя, когато не му се подчинявам – имам сериозни доказателства за това.

– Ако си по-разумен, няма да имаш чувство, че губиш контрол. Такъв ли си с всичките си жени?

Той се опулва, след което присвива очи.

– Никога не ми е пукало достатъчно за някоя, за да се чувствам по този начин. – Той повдига кафето си. – Но е абсолютно закономерно да намеря най-упоритата и предизвикателна жена на планетата и да...

– Я дразня и контролирам? – Повдигам вежди към него и той се намръщва още повече. – Какви бяха другите ти връзки?

– Не съм имал връзки. Не си падам по обвързването. Бездруго нямам време.

– Посвещаваш доста време да ме преследваш – изтърсвам над чашата с кафе. И ако това не е обвързване, тогава не знам какво е.

Той клати глава.

– Ти си различна. Казах ти, Ава. Бих прегазил всеки, който се опитва да застане на пътя ми. Дори теб.

Закуската ни пристига. Мирише божествено. Започвам да се тъпча и премислям думите му.

– Защо да съм различна? – питам с тих глас.

– Не знам, Ава – казва той спокойно, докато реже парче сьомга.

– Излиза, че не знаеш нищо, нали? – Това е всичко, което той казва, когато се опитвам да установя защо се опит­ва да контролира всичко. Аз възпламенявам „всякакви чувства“. Какво би трябвало да правя с всичко това?

– Знам, че никога не съм искал да чукам жена повече от веднъж. С теб обаче наистина го искам.

Отдръпвам се ужасена и почти се давя с парче препечен хляб.

Поне има приличието да изглежда готов да се извини.

– Прозвуча ужасно. – Той оставя вилицата си, затваря очи и разтрива слепоочията си. – Това, което се опитвам да кажа, е, че... никога не ми е пукало достатъчно за някоя жена, за да искам нещо повече от секс... Преди да срещна теб. – Започва да притиска слепоочията си още по-силно. – Не мога да го обясня, но ти го усещаш, нали? – Той ме поглежда и аз съзирам в очите му отчаяна нужда да получи потвърждение. – Когато се запознахме, ти го почувства.