– Къде ще тичаме? – питам, като повтарям движенията на Джеси.

– В Кралските паркове34 – отговаря.

34 The Royal Parks или Кралските паркове в Лондон са част от наследствените владения на английската корона, някои от които са с отворен достъп. Днес те са осем на брой и са разположени на приблизително 2000 хектара. Б.пр.

Няма проблем. Обиколката им е дълга около десет километра, а аз обикновено тичам точно там. Не е трудно.

– Готова ли си? – пита той.

Кимвам и тръгвам към колата му, но той се отправя към изхода.

– Къде отиваш? – викам след него.

– Да тичам – отговаря хладно.

Изведнъж несъбуденият ми мозък осъзнава ситуацията. Той смята да тича по целия път до парка, през него и на връщане? Не мога да се справя с това. Опитва се да ме убие ли?

– Ъъъ... Колко далеч е паркът? – опитвам се да звуча напълно равнодушна, но не съм сигурна, че успявам.

– Шест километра – очите му блестят със задоволство.

Това са двайсет и два километра. Не е възможно да тича толкова много всеки ден. Това е повече от половин маратон. Преглъщам нервно, но го прикривам с кашлица, решена да не му доставям удоволствието да знае, че съм обезпокоена. Придърпвам потника надолу и тръгвам към самомнителния и самодоволен Адонис, който превърна сърцето ми в заплетен възел.

Той набира кода.

– Единайсет, двайсет и седем, петнайсет. – Поглежда ме с лека усмивка. – За бъдеща употреба. – Задържа вратата.

– Никога няма да го запомня – казвам през рамо, минавам покрай него и започвам да тичам към Темза. Мога да се справя. Мога да се справя. Повтарям тази мантра – и кода – отново и отново наум. Не съм тичала три седмици, но отказвам да му позволя да злорадства.

Джеси ме настига и тича до мен няколко метра. Поглеждам прелестната му издължена фигура и се чудя дали този мъж прави нещо не както трябва. Той тича все едно горната част на тялото му няма връзка с долната, краката му носят това високо слабо тяло с лекота. Постигам собственото си темпо и известно време тичаме край реката в удобно мълчание, като от време на време хвърляме погледи един на друг. Джеси е прав – тичането сутрин е наистина отпускащо. Градът не е такава въртележка, по улиците се движат предимно коли за доставки, а типичните шумове от клаксони и сирени не мъчат ушите ми. Въздухът е изненадващо свеж и прохладен.

Половин час по-късно стигаме парка Сейнт Джеймс и следваме тучните му алеи в стабилно темпо. Чувствам се изненадващо добре, като се има предвид, че вече съм минала някъде около 6 километра. Поглеждам към Джеси, който вдига ръка за поздрав на всички, които тичат срещу нас – само жени. Те му се усмихват широко, а на мен хвърлят подозрителни погледи. Извъртам очи и се вглеждам в него, като се опитвам да предвидя реакцията му, но той изглежда абсолютно незасегнат както от жените, така и от тичането. Това може би е неговата загрявка.

– Добре ли си? – пита с лека усмивка, докато гледа към мен.

Не говоря. Това е сигурен начин да се запъхтя, а в момента се справям доста добре. Кимвам в отговор и се съсредоточавам в пътя напред, обзета от надежда мускулите ми да не ме предадат. Трябва да докажа нещо.

Поддържаме равномерно темпо, докато обикаляме парка Сейнт Джеймс и накрая достигаме до Грийн парк. Когато отново поглеждам нагоре, все още виждам едно напълно незасегнато и на практика свежо лице. Чувствам, че натежавам и не знам дали е, защото вече се уморявам, или защото той е ускорил темпото, но се боря да не изоставам. Имаме още 15 километра. Никога не съм тичала 15 километра през живота си. Ако айподът ми беше с мен, щях да си пусна любимите песни в този момент.

Стигаме „Пикадили“ и усещам как белите ми дробове започват да горят, все по-трудно ми е да дишам спокойно и равномерно. Мисля, че вероятно съм достигнала прословутата стена на бегача, която е невъзможно да преминеш. Никога преди не съм тичала толкова, че да я достигна, но сега мога да оценя смисъла на израза. Чувствам се все едно съм се сблъскала в един тон тухли, забити в пясък.

Не трябва да се предавам.

О, това не е хубаво. Напълно съм разбита. Отклонявам се от алеята в Грийн парк и се стоварвам безцеремонно върху тревата в прегряла потна купчина. Лежа разтворила ръце и крака и поемам безценния въздух в претоварените си дробове. Не ми пука, че съм се предала. Това е личният ми рекорд. Боже, той може да тича.

Затварям очи и се съсредоточавам в дълбоко дишане. Повръща ми се. Хладният сутрешен въздух, който обгръща проснатото ми тяло, е повече от добре дошъл, но в един момент достъпът ми е затворен от здраво стройно тяло, което се надвесва над мен. Отварям очи и срещам зеления му поглед, който може да съперничи на дърветата, които ни заобикалят.

– Бебче, изтощих ли те? – подсмихва се той.

Исусе, дори не се е изпотил. Аз, от друга страна, не мога да говоря. Повдигам се изпод него като някакъв скапан бегач, какъвто съм, и му позволявам да обсипе лицето ми с целувки. Сигурно имам ужасен вкус.

– Хммм, пот и секс. – Той ближе бузата ми и ни превърта така, че се отпускам върху него, като продължавам да дишам тежко и да хриптя, докато той прокарва длани по потния ми гръб. Усещам стягане в гърдите. Може ли да получиш сърдечен удар на двайсет и шест?

Когато най-накрая успявам да успокоя дишането си, се подпирам с ръце на гърдите му и сядам върху бедрата му.

– Моля те, не ме карай да тичам до вкъщи – умолявам. Мисля, че бих могла да умра. Той поставя ръце под главата си небрежно, развеселен от тежкото дишане и от изпотеното ми лице. Здравите му ръце изглеждат възхитително, докато се мърдат. Бих могла да събера сили да се наведа и да го гризна.

– Справи се по-добре, отколкото очаквах – казва той и повдига вежда.

– Предпочитам сънлив секс – мърморя и отново се отпускам върху гърдите му.

Той ме обгръща с ръце и ме притиска здраво към себе си.

– Аз също предпочитам сънлив секс – казва и започва да описва кръгове по гърба ми.

Добре, днес наистина, наистина го обичам. А е само шест и половина сутринта. Но би трябвало да имам предвид, че много неща могат да се променят изключително бързо с господин Джеси Уорд. В рамките на един час бих могла да откажа да му се подчиня за нещо и тогава внезапно би ми се наложило да се справя с обезумелия до лудост господин Неразумен Властен Маниак и да получа обратно броене или вразумяващ секс – ще понеса вразумяващия секс, ще преживея и броенето.

– Хайде, жено! Не можем да лудуваме в тревата цял ден. Имаш работа за вършене.

Да, имам. А и сме на километри от „Луссо“. Повдигам се от гърдите му и се изправям. Аз съм леко нестабилна, но Джеси, разбира се, се изправя на крака като делфин, който се плъзга през спокоен океан. Прилошава ми от него.

Той ме прегръща през рамо и се отправяме към „Пикадили“. Там спира такси и ме настанява в него.

– Взел си пари за такси? – Знаел ли е, че няма да се справя?

Той не отговаря. Само повдига рамене и ме притегля в прегръдката си.

Чувствам се малко виновна, че му прекъснах тичането, но съм толкова скапана, че не мога да мисля дълго за това.

Повлечена съм, почти буквално, през фоайето на „Луссо“ и до асансьора. Имам чувството, че съм будна от месец, а всъщност са минали само два часа. Нямам идея как ще издържа деня.

Когато стигаме до апартамента, се сривам на един стол в кухнята и отпускам глава върху ръцете си. Дишането ми едва се е възстановило.

– Ето!

Повдигам поглед и виждам Джеси да размахва бутилка вода пред носа ми, взимам я с благодарност започвам да пия жадно прекрасната ледена течност и накрая обърсвам уста с опакото на ръката си.

– Ще напълня ваната. – Той ме гледа със симпатия, но долавям в очите му и малко удоволствие също така. „Самодоволното копеле!“ Той ме вдига от стола и ме понася нагоре по стълбите в обичайната ми маймуноподобна поза.

– Нямам време за вана. Ще взема душ – казвам, когато ме поставя на леглото. Какво ли не бих направила, за да се сгуша под завивките и да изляза някога през следващата седмица.

– Имаш предостатъчно време. Ще вземем нещо за закуска и ще отидем до имението малко по-късно. А сега си полегни! – Лепва целувка на потното ми чело и се отправя към банята.

Ще ходим в имението ли? По дяволите! Бил е напълно сериозен, когато зачеркна с маркера всички дни до края на годината, така ли? Стоте хиляди са предвидени да осигурят съгласието на Патрик Джеси да установява властта си над мен сутрин, обед и вечер. А какво ще стане с другите ми клиенти – с Ван дер Хаус, който е най-важният сред тях? Само той ще увеличи оборотите на Патрик десетократно. О, Боже, чувствам, че ще бъда пометена.

– Джеси, трябва да отида в офиса – опитвам с кротък и разумен тон.

– Не, не трябва. Полегни си! – равният му отговор е последван от ясната заповед, която долита от банята.

Какво да правя? Твърде изтощена съм, за да му избягам, когато започне обратното броене – не че бих успяла да стигна много далеч, дори ако съм в състояние да запаля всичките си цилиндри. А вразумяващото чукане вероятно ще довърши моето вече покорено сърце.

– Всичките ми неща са в офиса. Компютърните програми, справочниците, всичко – гласът ми е съвсем тих.

Той се показва на вратата на банята и хапе долната си устна.

– И всичко това ти трябва?

– Да, за да работя.

– Добре, ще се отбием в офиса ти. – Той повдига рамене и се връща в банята.

Хвърлям се обратно в леглото отчаяна. Какво ще кажа на Патрик? Въздишам тежко. Той ми внушава фалшиво чувство за сигурност, като ме прибира у дома с такси и носи умореното ми тяло по стълбите, когато ми се струва, че краката ми не биха издържали нито миг повече, а после... Аз съм също толкова заблудена, колкото и той. Никога няма да успея да поема контрола.

– Ваната е готова – шепти в ухото ми и ме вади от моето неспокойствие.