– Ти ме правиш невероятно щастлив.

– Мислех, че те докарвам до лудост.

Той се изтегля назад и ме поглежда в очите, челото му е покрито с пот.

– Докарваш ме до лудост от щастие. – Целува носа ми и отмества косата от лицето ми. – А също така ме караш да обезумявам до лудост – поглежда ме обвинително. Не знам защо. Неговото неразумно невротично поведение е това, което го подлудява, не аз.

– Предпочитам, когато си полудял от щастие, плашещ си, когато си обезумял до лудост.

Устните му потрепват.

– Тогава спри да правиш неща, които ме карат да обезум­явам до лудост.

Зяпвам го, но той притиска устни към моите, преди да мога да го предизвикам. Този мъж е заблуден до лудост освен всичко друго.

Той се отпуска отново на петите си.

– Никога не бих те наранил умишлено, Ава. – Отстранява още един кичур коса от лицето ми, несигурността в гласа му се долавя ясно.

Сигурна съм в това твърдение, но само физически. Истински ме плаши, че може да ме нарани емоционално. А фактът, че той добави „умишлено“, е повод за тревога.

Гледам в премрежените зелени очи на този красив мъж.

– Знам. – Въздишам, но всъщност не знам. И това ме плаши до смърт.

Той се извърта и ляга по гръб, като ме привлича със себе си, аз падам върху гърдите му и се премествам леко и започвам да рисувам осмица по корема му, като се задържам по-дълго време около белега.

Това ме кара отново да любопитствам. Белегът е поредната мистерия у този мъж. Определено не е получен по време на война, не е операция, не е прободна рана, нито пък е обикновено порязване. Ужасяващ е. Дебелата, нащърбена линия изглежда така, все едно някой буквално е забил назъбен нож в корема му и го е прокарал по целия път до външната част на бедрото му. Потрепвам. Не мисля, че някой е в състояние да преживее подобна рана. Сигурно е загубил много кръв.

– Бил ли си в армията? – питам тихо. Това би могло да обясни всичко, а и аз не питам директно.

Той спира да гали косата ми за кратко, но продължава скоро след това.

– Не – отговаря. Не ме пита защо задавам такъв въп­рос. Знае какво мисля. – Остави това, Ава – казва с онзи тон, който ме кара да се свия на място.

– Защо избяга от мен? – питам малко неспокойно. Трябва да знам.

– Казах ти. Не бях на себе си, а ти искаше време.

– Защо? – притискам го. Чувствам, че е напрегнат под мен.

– Ти подпалваш чувства в мен – отговаря нежно.

– Какви чувства по-точно?

– Всякакви, Ава – сега вече звучи ядосано.

– Това лошо ли е?

– Лошо е, когато не знаеш как да се справиш с тях. – Той изпуска дълга уморена въздишка и ме кара да спра да го галя. Значи не знае как да се справи с чувствата, които има, и затова се опитва да ме контролира? Как би помог­нало това?

– Мислиш, че ти принадлежа. – Отново започвам да въртя пръста си, като се надявам, че той ще потвърди това.

– Не, знам, че ми принадлежиш.

Аз не съм на себе си от щастие.

– Кога го разбра?

– Когато прекарах четири дни и се опитвах да те забравя, да те отстраня от ума си.

– И не се ли получи?

– Не. Това дори ме подлуди още повече. Заспивай! – нарежда той.

– Какво правеше, за да ме отстраниш от ума си?

– Няма значение. Бездруго не свърши работа. Точка по въпроса. Заспивай!

Нацупвам се на себе си. Мисля, че съм изстискала от него цялата информация, която бих могла да получа. По-луд ли? Не мисля, че искам да срещна този мъж някога. Всякакви чувства? Струва ми се, че харесвам как звучи това.

Продължавам да рисувам шарки по гърдите му, докато той гали косата ми и я целува от време на време. Тишината е удобна и клепачите ми натежават.

Притискам се още по-близо до него и отпускам крак върху бедрото му.

– Кажи ми на колко години си – мърморя в гърдите му.

– Не – отговаря равно.

Повдигам лице със сънливо възмущение. Той дори не ме лъже. Изпадам в кротка дрямка и сънувам всякакъв род луди неща.


Двадесет и пета глава

Събуждам се гола и замръзнала и на мига разбирам защо. Сядам, издухвам косата от лицето си и виждам Джеси, който седи на шезлонга и се навежда надолу.

– Какво правиш? – гласът ми е дрезгав, все още не съм се разсънила.

Той поглежда нагоре и ме заслепява с усмивката си, запазена само за жени. Как става така, че винаги изглежда добре и е енергичен, щом се събуди?

– Отивам да тичам. – Той се навежда още веднъж и аз виждам, че връзва връзките на маратонките си.

Когато е готов, се изправя – цели сто осемдесет и осем сантиметра жилава прелест, която сега е дори още по-впечатляваща, благодарение на свободните черни спортни шорти и сивия потник. Облизвам устни и се усмихвам с възхищение. Поникнала му е брада. Бих могла да го изям.

– Аз също се наслаждавам на гледката – казва той бодро, загледан в гърдите ми с повдигната вежда и лека усмивка на красивото му лице. Проследявам погледа му и откривам, че чашките на сутиена ми все още са под гърдите ми. Оставям ги така, както са и извъртам очи.

– Колко е часът? – стомахът ми внезапно се обръща в паника.

– Пет.

Зяпвам го, след което драматично се сривам обратно в леглото. Пет? Мога да спя поне още час. Придърпвам чаршафите над главата си и затварям очи, но след около три секунди Джеси ги издърпва и се надвесва над мен с порочно закачлива усмивка върху лицето си. Обвивам ръце около врата му в опит да го придърпам към себе си, но той се надига и ме изправя преди да осъзная какво става.

– И ти идваш – уведомява ме, докато надига чашките на сутиена ми обратно върху гърдите ми. – Хайде! – обръща се и се насочва към банята.

Подсмихвам се възмутено.

– Не, няма начин. – Сигурно е луд. Не възразявам да тичам, но не и в пет сутринта. – Аз тичам вечер – съобщавам на гърба му и отново падам в леглото. Сгушвам се във възглавниците в горния му край и откривам тази, която мирише най-силно на свежа вода и мента, но той грубо нарушава спокойствието ми, като ме издърпва за крака към края на леглото.

Навежда се, взима ми възглавницата и присвива очи към мен.

– Не. Идваш с мен. Сутрин е по-добре. Подготви се! – Той ме обръща по корем и ме плясва по задника.

– Не си нося спортния екип – казвам самодоволно, но в този момент една спортна чанта се приземява на леглото. – Купил си това за мен? – питам невярващо и сядам. Това е доста самонадеяно. Може пък да не обичам да тичам.

– Видях маратонките ти у вас. На нищо не приличат. Ще си съсипеш коленете, ако тичаш с тях. – Той стои със скръстени ръце и чака да се облека.

Едва е съмнало. Аз дори не съм се събудила, а той иска да набивам паважа и да пухтя по улиците на Лондон?

„Неразумно!“

Той въздиша, отива до спортната чанта и започва да вади всякакви принадлежности за тичане. Подава ми спортен сутиен и се хили самодоволно. О, той наистина е помислил за всичко. Издърпвам го от ръцете му и махам дантеления си сутиен, като го заменям с гарантиращия защита срещу допълнително потене спортен. Следващото, което ми подава, са чифт шорти за тичане – същите като неговите, само че дамски модел – и подходящ розов потник. Обличам всичко под внимателния му поглед.

– Седни. – Сочи леглото, а аз въздишам драматично и се настанявам на края. – Не ти обръщам внимание – мърмори той, докато коленичи пред мен, повдига краката ми един по един и ми обува дишащи чорапи и доста елегантен чифт черни маратонки „Найк“. Може да не ми обръща внимание, колкото си иска, но аз не съм доволна и искам той да го знае.

Когато е готов, ме придърпва да стана, изправя се, прокарва поглед нагоре-надолу по облеченото ми в екип тяло и кимва с одобрение. Да, определено изглеждам чудесно, но досега винаги съм надявала размъкнат клин и някоя огромна тениска. Не искам да изглеждам по-добре, отколкото съм в действителност.

– Хайде тогава, жено! Да започнем деня така, както искаме да го завършим. – Той взима ръката ми и ме повежда надолу по стълбите.

– Няма да тичам втори път днес! – запъвам се. Този мъж наистина е луд.

Смее се.

– Не това имах предвид.

– О, а какво имаше предвид?

Поглежда ме с мрачна мръсна усмивка.

– Имах предвид останали без дъх и потни.

Задъхвам се леко. Знам точно по кой начин бих искала да се изпотя и да остана без дъх сутрин, обед и вечер, и този начин не включва бягане.

– Тази вечер няма да се виждаме – напомням му. Ръката му се стяга върху моята и той сумти известно време. – Трябва ми ластик за коса – казвам, когато забелязвам чантата си край вратата.

Джеси ме пуска и отива в кухнята, като ме оставя да търся ластик в чантата си. Връзвам косата си на опашка, той идва и тръгваме към фоайето. Виждаме как Клайв е покрил лицето си с ръце.

– Добро утро, Клайв! – кимва учтиво Джеси, докато минаваме, твърде бодро като за тази част от деня.

Клайв си мърмори нещо под носа и без да гледа към нас, вдига ръка за поздрав. Не мисля, че е хванал цаката на цялото това оборудване.

Джеси спира на паркинга.

– Загрявка – инструктира той, пуска ръката ми и издърпва крак назад, за да разтегне бедрото си. Гледам как то се стяга под шортите и накланям глава повече от щастлива да остана точно където съм и да го гледам как загрява. – Ава, направи загрявка! – нарежда ми той.

Хвърлям му недоволен поглед. Никога не съм загрявала в живота си – освен в леглото, и това никога не ми е причинявало някаква вреда.

Въздишам недоволно, обръщам се с гръб към него и демонстративно и много, много бавно се разкрачвам и се навеждам надолу, за да докосна върха на пръстите си, като буквално навирам задника си в лицето му.

– О! – Чувствам как зъбите му се забиват в мен, след което той ме плясва силно. Извръщам се и виждам изписаното на лицето му раздразнение и повдигнатата му вежда. Този мъж наистина приема тичането сериозно, докато аз правя по няколко мили от време на време просто за да не позволя на виното и сладкишите да се залепят по задника ми.