Той ме повдига, отнася ме до голямото си бюро и ме поставя на ръба. Маха ботушите ми и ги захвърля на дивана, а после се подпира и се навежда, докато лицата ни не се оказват на сантиметри едно от друго.

Зелените му очи, изпълнени с желание, ме пронизват.

– Това може да почака. – Той ме притиска с едната си ръка към повърхността на бюрото. – Подлудяваш ме, жено! – казва, пресяга се надолу и откопчава бялата ми риза, като междувременно се настанява между бедрата ми.

– Ти ме подлудяваш. – Дишам тежко и извивам гръб, когато топлите му ръце се плъзгат леко по гърдите ми.

Той се усмихва загадъчно.

– Значи сме луди един за друг. – Придърпва чашките на сутиена ми надолу, прокарва палците си по зърната ми и праща безкрайни тръпки на удоволствие по тялото ми. Погледите ни се срещат.

– Може би – съгласявам се. Много ми се иска да съм му бясна.

– Между нас няма може би. – Той пъха ръка под кръста ми и ме придърпва нагоре, като целува врата ми. После прокарва език нагоре към лицето ми, а аз вплитам пръс­ти в меката му коса и въздишам доволно. Перфектно. Ще се сприятеляваме.

Вратата на офиса се отваря рязко и Джеси ме придърпва към гърдите си покровителствено, а вероятно и за да ме скрие.

– Извинете!

– За Бога, Сара! Чукай! – крещи ù той. Доволна съм от тона, с който ù говори. Аз съм полугола върху бюрото му, но Джеси ме прикрива доста добре. Той не ме оставя да помръдна, но се извръща леко и поглежда недоволно към Сара. Виждам я за миг на вратата. Облечена е с червена рокля, която подхожда на червилото ù, а киселата ù физиономия е толкова очевидна, колкото и изкуствените ù цици.

– Най-сетне я облече в кожа, така ли? – казва тя с многозначителна усмивка, завърта се на пети и напуска. Вратата се тряска силно, а Джеси недоволно извърта очи. Не мисля, че някога съм харесвала по-малко друг човек.

– Какво искаше да каже? – питам. Имам усещането, че съм част от някаква скрита шега.

– Нищо. Не ù обръщай внимание! Опитва се да е забавна – мърмори той. Настроението му се е променило драстично.

Аз изобщо не я намирам за забавна, но краткият му студен отговор ме кара да се замисля дали има смисъл да настоявам. По дяволите, иска ми се да свърши с това, което започнахме.

Той ме повдига от бюрото и ме оставя да стъпя, а след това вдига чашките на сутиена, закопчава ризата ми и сваля кожените панталони от краката ми. Сега ще изглеждам абсолютно смачкана. Той вдига чантата ми от пода и ми обува обувките, а аз се опитвам да напъхам ризата под колана на панталоните, така че да съм малко по-представителна. Гледам как Джеси сяда в своя огромен въртящ се стол от кафява кожа. Смълчал се е. Лактите му са отпуснати върху страничните облегалки, пръстите му докосват устните и той гледа замислено как се оправям.

– Какво? – питам. Той изглежда потънал в размишления.

– Нищо. Гладна ли си?

Повдигам рамене.

– Малко.

Ъгълчетата на устните му се повдигат в усмивка.

– Малко? Пържолите са чудесни. Искаш ли една? – ким­вам. Да, бих могла да хапна една пържола. Той вдига телефона и набира няколко цифри. – Ава ще яде пържола. – Оставя слушалката върху рамото си. – Как я предпочиташ?

– Средно препечена.

Той отново вдига слушалката.

– Средно препечена с картофи и салата. – Поглежда ме въпросително. Отново кимвам. – В кабинета ми... И донеси вино... „Зинфандел“. Това е всичко. Да. Благодаря. – Той затваря и набира отново. – Джон... Да... Готов съм, стига и ти да си готов. – Затваря, след което звъни още веднъж. – Сара... Добре, не се тревожи. Донеси ми последните сведения за посещенията! – И затваря отново. – Седни! – Сочи дивана под прозореца.

Започвам да се чувствам неудобно. Апетитът ми изчезва почти напълно. По дяволите! Не обичам да идвам тук.

– Мога да си тръгна, ако си зает.

Той се намръщва и ми хвърля въпросителен поглед.

– Не, седни!

Насочвам се към дивана и се разполагам удобно върху меката кафява кожа. Чувствам се неудобно и странно излишна. Няма какво да правя, затова вадя бележника си от чантата и започвам да си записвам подробности по разширението на имението. Често поглеждам нагоре и виждам как той ме гледа и всеки път ми се усмихва окуражително, но това не успява да ме спаси от неудобството.

След около двайсет минути на вратата се чука, Джеси казва „Влез“, Пит внася поднос с храна и се насочва към мен.

– Благодаря, Пит – усмихвам се, докато той поставя подноса пред мен и ми подава прибори, обвити в бяла ленена салфетка.

– Удоволствието е мое. Искате ли да ви отворя виното?

– Не – поклащам отрицателно глава. – Ще се справя.

Той кимва и тихо напуска стаята.

Махам капака от чинията и усещам невероятен аромат, който възвръща апетита ми. Развивам салфетката, вадя ножа и вилицата и загребвам малко салата. Това е най-шарената салата, която съм виждала някога – чушки, цветен лук и дузина разноцветни марули, залети с ароматизирано олио. Салатата е прекрасна. Бих могла да ям само нея.

Скръствам крака в глезените, слагам подноса в скута си, отрязвам си парче от пържолата и мъркам доволно. Храната в имението е много добра.

– Харесва ли ти?

Джеси отпуска брадичката си върху рамото ми.

– Много – смутолевям, докато дъвча месото. – Искаш ли да опиташ?

Той кима и отваря уста. Отрязвам едно парче и го повдигам над рамото си, за да го вземе.

– Хммм, много е добра – казва той, докато дъвче.

– Още? – питам. Той ме гледа с признателност, а аз му отрязвам още едно парче и отново му го подавам през рамо. Той ме гледа, докато затваря плътните си устни около вилицата и бавно издърпва месото. Не мога да спра голямата усмивка, която се появява на лицето ми. Очите му блестят от удоволствие и той се мъчи да потисне собствената си усмивка, докато дъвче. Поставя ръце на раменете ми, заравя глава във врата ми и започва нежно да гризва кожата ми.

– Ти си по-вкусна.

Смея се, когато той с ръмжене се навира под брадичката ми. Свивам глава в раменете си, когато се премества на ухото ми. Горещият му дъх изпраща тръпки по цялото ми тяло. Той успява да извлече толкова разнопосочни реакции от мен – крайното раздразнение, крайното желание и крайното щастие са само няколко от тях.

– Ти яж – казва, докато целува нежно слепоочието ми, а палците му започват кръгообразни движения по раменете ми. – Напрегната си. Защо си напрегната?

Завъртам глава неколкократно. Напрегната съм, защото съм тук – това е единствената причина. Как може една жена да ме кара да се чувствам толкова неудобно? На вратата се чука.

– Да. – Той продължава да разтрива рамената ми, след като Сара влиза.

И като говорим за вълка... Атмосферата се вледенява моментално. Тя вижда, че Джеси ме разтрива, и изражението ù се променя значително. Аз го забелязвам, но той не е наясно с прикритата ù студенина. Стягам се още повече и внезапно ми се приисква Джеси да спре да ме масажира.

– Графиците – промърморва тя, размахва папката и умишлено я поставя на бюрото на Джеси, а после се обръща към нас и от очите ù към мен буквално хвърчат кинжали.

– Благодаря, Сара. – Той се навежда, докосва бузата ми с устни, вдишва дълбоко и ме пуска. – Сега имам работа, бебче. Изяж си вечерята! – Виждам как Сара се мръщи за кратко, но успява да възвърне фалшивата усмивка на нацупените си устни в момента, в който Джеси се обръща към нея. Той бърка в джоба си и казва: – Преведи сто хиляди по тази сметка по най-бързия начин! – казва той, като ù подава плика.

– Сто хиляди? – изтърсва тя и поглежда надолу.

– Да. Още сега, моля те. – Той я оставя да се взира в плика и сяда на мястото си зад бюрото, без да обръща внимание на зиналата ù уста. Тя ми хвърля убийствен поглед. Едва тогава разбирам, че това е пликът, който Сали му даде.

Сто хиляди ли? Това е прекалено много. Какво мисли той? Трябва ли да кажа нещо? Поглеждам към Сара и виждам, че тя ме проучва внимателно със свити устни. Не я обвинявам. Боже, тя вече мисли, че съм с него заради парите.

– Това е всичко. – Джеси я освобождава и тя се обръща да си тръгне, но не и преди да ми е отправила намръщен поглед.

Сара бавно върви към вратата и среща Джон на прага. Голямото момче ù кимва, прави ù място да премине и затваря след нея. После ми кимва и аз се усмихвам, преди да се съсредоточа отново върху вечерята си. Апетитът ми отново е изчезнал. Сто хиляди? Оставям подноса на масичката за кафе и си наливам малко вино, но забелязвам, че Пит е донесъл само една чаша, така че отивам до бюфета, взимам водна чаша за себе си и се връщам на дивана, за да налея. Когато поставям винената чаша на бюрото на Джеси, Джон спира да говори и поглежда първо чашата, а след това и мен.

– Няма нужда. Благодаря ти, бебче – усмихва се Джеси. – Ще карам.

О! – Взимам чашата. – Съжалявам.

– Няма защо. Изпий я ти! Поръчах виното за теб.

Заемам мястото си на дивана и отварям списание, наречено „Супербайк“. То е единственото, така че се надявам да ме разсее малко.

Нямам идея колко време минава. Потънала съм в подробности за четиритактови двигатели, за конски сили и за предстоящото изложение на мотори в Милано, когато усещам топли ръце да обхващат врата ми иззад мен. Отпускам глава назад, за да го погледна.

– Започнах нещо, нали? – Той се навежда и ме целува по челото.

– Защо не си си взел 1198?

Той се усмихва.

– Взех си, но предпочитам 1098.

– О! Колко имаш?

– Дванайсет.

– Дванайсет? – въздишам. – Всичките ли са клас „Супербайк“?

Той се усмихва леко.

– Да, Ава, всичките са клас „Супербайк“. Хайде, ела, ще те прибера у дома.

Оставям списанието на масата и се изправям.

– Знаеш ли, и ти трябва да носиш кожени дрехи – казвам нехайно.

– Знам, че трябва. – Той поема ръката ми и ме повежда към вратата.