– Добре ли мина денят ти?

Зяпвам.

– Не точно – отговарям намръщено. От тона ми капе сарказъм.

Той ме наблюдава известно време и хапе долната си устна, докато умът му работи. Надявам се, че си дава сметка колко неразумен е бил.

– Може ли да го направя по-добър? – Той се протяга, прокарва топлата си длан от рамото ми надолу и накрая стисва ръката ми.

– Не знам. Можеш ли?

– Определено мисля, че мога. – Усмихва се и аз отпускам глава. – Винаги ще го правя по-добър, запомни това! – добавя уверено.

Вратът ми изпуква болезнено, когато рязко вдигам глава, за да го погледна.

– Точно ти го направи лош.

Той се нацупва и увесва нос. Мисля, че е засрамен. Добре. Така и трябва да бъде.

– Не мога да се сдържам – свива рамене виновно.

– Разбира се, че можеш.

– Не. Когато става въпрос за теб, не мога – заявява той категорично с тон, който предполага, че е напълно убеден. Аз обаче не съм. – Ела тук! – Придърпва ме върху мотора и ми подава голяма хартиена чанта.

– Какво е това? – Надзъртам в чантата.

– Ще ти трябват. – Той се протяга и вади куп черни кожи.

О, не!

– Джеси, няма да се кача на това нещо.

Той пренебрегва думите ми, вади панталоните и като коленичи пред мен ги задържа така, че да стъпя в тях. Потупва ме по глезена. – Обувай!

– Не! – Може би ме чака вразумяващ секс или обратно броене, но това няма да се случи. Няма начин. Адът ще замръзне, преди да се кача на мотор. Той съсипа целия ми ден, а сега иска да ме качи на този смъртоносен капан.

Той въздиша уморено и се изправя.

– Чуй ме, жено! – обхваща лицето ми в дланите си. – Сериозно ли вярваш, че бих позволил нещо да ти се случи?

Гледам в неговите нежни очи и знам, че се опитва да ме успокои. Не, не мисля, че би позволил да ми се случи нещо, но това не важи за останалите участници в движението, нали? На тях изобщо не им пука, че съм на това самоубийствено нещо. Ще отстъпя, знам го.

– Моторите ме плашат.

Той се навежда и приближава носа си до моя. Ментовият му дъх ме успокоява.

– Вярваш ли ми?

– Да – отговарям мигновено. Бих му поверила живота си. Но не мога да се доверя на разума си, когато съм с него.

Той кимва, полага целува върха на носа ми и кляка отново пред мен. Сваля обувките ми, напъхва краката ми в панталоните, вдига ги и ги закопчава свободно. После вади удобно кожено яке и взима чантата ми, за да ми го облече. Накрая ми обува и ботуши.

– Махни фибите от косата си – заповядва той и напъхва обувките и новата ми рокля табу в прекалено голямата ми работна чанта. Изненадана съм, че не захвърли дрехата на земята и не започна да я гази.

Протягам се и започвам да свалям степенките.

– Къде е твоето кожено облекло?

– Не ми трябва такова.

– Защото нищо не те унищожава ли?

Той задържа каската над главата ми.

– Не, жено, защото се унищожавам сам.

– Какво означава това?

– Нищо. – Той пропуска въпроса и слага каската на главата ми, като по този начин ме кара да замълча. Започва да нагласява каишките под брадичката ми, а аз имам чувството, че главата ми е напъхана в презерватив. Размърдвам врата си и той вдига визьора.

– Трябва да носиш защитни дрехи – мъмря го аз. – Щом караш мен да го правя.

– Не съм готов да рискувам с теб. Както и да е. – Плесва ме по задника. – Изглеждаш много секси. – Удължава презрамките на чантата ми и я прехвърля през рамото ми, така че да остане върху гърба ми. – За да се качиш на мотора, сложи левия си крак на степенката и преметни десния, разбра ли?

Кимвам и гледам с възхищение как той си слага каската и прехвърля дългия си крак през мотора, пали го и сякаш го държи с мощните си бедра. Той ме поглежда и ми дава знак да се качвам, така че аз неохотно се приближавам, слагам ръка на рамото му и след като прехвърлям десния си крак, обхващам талията му с ръце.

– Чувствам се еуфорично.

Той извръща глава.

– Нищо ти няма. Дръж се за кръста ми, но не стискай много силно. Когато се накланям, следвай моите движения и не спускай крака на земята, когато спираме. Дръж ги върху степенките. Ясно?

Кимвам.

– Свали визьора! – нарежда ми той и нагласява своя.

Подчинявам се и се накланям напред, като го обгръщам с ръце и притискам колене към бедрата му.

Вибрациите на мотора минават през мен, докато Джеси го форсира и го избутва на улицата с краката си. След това бавно и внимателно се включва в движението. Сърцето ми бие в гърдите, бедрата ми се притискат силно в неговите, но той очевидно е решил да кара спокойно, докато съм зад него и аз го обичам още повече заради това. Той внимателно натиска спирачките, завива гладко и аз се хващам, че повтарям движенията му. Напускаме пределите на града, не знам къде отиваме, но не ми пука. Ръцете и краката ми са притиснати към този едър и здрав мъж, въздухът препуска покрай мен и аз се чувствам абсолютно жива. Но в един момент разпознавам пътя за имението и радостта ми повяхва незабавно. Нищо не би било по-подходящо за край на този безумен ден от това да се срещна със старите нацупени устни. Опитвам се да убедя сама себе си, че трябва да съм над нещата и да не обръщам внимание на нейната явна ревност и язвителност. Много бих искала да знам обаче защо тя се държи по този начин.

Тежките порти на входа се отварят в момента, в който Джеси се отклонява от главния път, и той продължава надолу по чакъления път към имението, като спира съвсем плавно.

Вдига визьора си и казва:

– Слизай!

Прехвърлям крака си доста елегантно и заставам на чакъла, встрани от мотора. Джеси сритва стойката и закрепва машината, а след това слиза с лекота. Сваля каската, русата му коса се пръсва във всички посоки и той прокарва ръце през нея, а след това оставя каската върху мотора и сваля и моята.

На лицето му е изписано колебание. Разтревожен е и това не ми харесва. Ухилвам се и скачам върху него, увивам ръце около врата му и сплитам крака на кръста му.

Той се смее.

– Каква усмивка само! Хареса ли ти? – Той ме държи с една ръка, докато оставя каската ми, след което ме прегръща с двете.

Накланям се назад, за да видя лицето му.

– Искам мотор.

– Забрави! Няма начин това да се случи, дори ако адът замръзне. Никога! Невъзможно! – Той поклаща глава, изражението му е ужасено. – Само с мен!

– Хареса ми. – Стягам ръце около врата му, накланям се отново напред, снишавам глава и го целувам страстно. Той стене одобрително, докато аз си прокарвам път навът­ре в устата му. – Благодаря ти.

Той леко хапе долната ми устна.

– Хммм. Повече от добре дошла си, бебче.

Напълно загубвам съмненията си. Когато се държи по този начин, той изцяло заличава спомените ми за неразумното му поведение и за стремежа му към пълен контрол. Истинска лудост.

– Защо сме тук? – питам. Не мога да сдържа разочарованието, което изпитвам след това невероятно возене до имението.

– Трябва да се справя с някои проблеми. Ти може да хапнеш междувременно. – Пуска ме на земята. – А след това ще те заведа у дома. – Отмята косата ми назад от лицето.

– Не нося нищо, – ще трябва да минем покрай нас, за да си взема това онова.

– Сам е тук. Донесе някои неща от Кейт. – Хваща ръката ми и ме дърпа към имението. Сам е донесъл нещата ми? Явно Джеси е мислил в перспектива. О, за Бога, дано Кейт ги е пакетирала! Мисълта за това как Сам се хили нагло, докато рови в чекмеджето с бельото ми, ме кара да се изчервя.

Джеси ме води нагоре по стълбите и през вратата към фоайето. Мястото изглежда доста пълно тази вечер. От ресторанта и от бара се чуват разговори и смях, но ние подминаваме и двете и се насочваме право към кабинета на Джеси. Изпитвам облекчение. На първо място в списъка ми с приоритети е да избягвам среща с нацупените устни.

Минаваме през слънчевата стая, в която няколко групи хора са се разположили по диваните с питиета в ръка. Разговорите замират в момента, в който ни виждат. Мъжете вдигат чаши, а жените заглаждат косите си, изправят гърбове и залепват нелепи усмивки на лицата си, които изчезват бързо, щом очите им се спират върху мен. Аз съм изцяло облечена в кожа, а Джеси буквално ме влачи след себе си.

– Добър вечер! – поздравява той, докато преминаваме покрай тях.

Чувам хор от приветствия. Всички мъже ми се усмих­ват, докато жените ми хвърлят подозрителни погледи. Готова съм да се обзаложа, че луксът не е единствената причина жените да харесват имението.

– Джеси – чувам буботенето на Големия Джон някъде отпред и откъсвам очи от групата бесни жени, за да открия, че той излиза от кабинета на Джеси. Кима ми и аз му кимвам в отговор.

– Някакви проблеми? – пита Джеси, като ме води към кабинета си.

Джон влиза след нас и затваря вратата след себе си.

– Имаше малък проблем в общата зала, който вече е разрешен – дълбокият му глас е монотонен. – Един от клиентите беше твърде превъзбуден.

Мръщя се и гледам към Джеси. Каква обща зала? Виждам как той леко поклаща глава към Джон, преди да отправи внимателен поглед към мен.

– Всичко е наред – казва Голямото момче. – Отивам в залата за наблюдение. – И се отправя към вратата.

– Каква е тази обща зала? – Не мога да сдържа любопитството си. Никога не съм чувала за нещо подобно.

Той ме придърпва към себе си за яката на коженото ми яке, маха чантата от гърба ми и ме целува собственически, като почти ме разсейва от въпроса.

– Харесвам те в кожа – казва той замислено, докато сваля ципа, избутва бавно якето от раменете ми и го хвърля на дивана. – Но те обичам в дантела. – Сваля ципа на панталоните и започва да описва кръгове с върха на носа си по моя. – Винаги в дантела.

Гледам как ръцете му се справят със закопчалките и пулсът ми се ускорява.

– Мислех, че имаш работа – прошепвам.