Долавям познатото тупкане, което оповестява приближаването на Патрик, и едва не чупя молива. Денят става все по-хубав.

– Ава?

Вдигам поглед и виждам, че шефът ми стои до бюрото и ме гледа с очакване, така че махвам с молива в посоката на Джеси и казвам:

– Патрик, това е господин Уорд. Той е собственик на имението. Господин Уорд, запознайте се с Патрик Питърсън, шефът ми. – Хвърлям на Джеси умоляващ поглед.

– А, господин Уорд, виждал съм ви някъде. – Патрик протяга ръка.

– Срещнахме се за малко в „Луссо“ – казва Джеси, става и стиска ръката на Патрик.

Виждам лирите в доволните сини очи на шефа ми.

– Да, вие купихте панорамния апартамент – припява доволно той, а Джеси кима в потвърждение. Забелязвам, че Патрик вече не се тревожи за забавеното плащане. Сали се приближава с копие от фактурата и подскача до тавана, когато Патрик я издърпва от нейните фини бледи ръце. – Предложихте ли питие на господин Уорд? – пита той смаяната Сали.

– Няма нужда, благодаря. Дойдох само за да уредя сметката – дрезгавият глас на Джеси отеква в мен, аз сядам като препарирана в стола си и гледам учтивата размяна на любезности, която се развива пред очите ми.

Как може да е толкова спокоен и хладнокръвен? Аз съм напрегната от главата до петите, въртя нервно молива в ръката си и държа устата си плътно затворена. Сигурно е очевидно, че се чувствам неудобно, но Патрик изглежда не забелязва.

Той отпраща Сали.

– Не трябваше да бързате само за това. – Той размахва неплатената фактура във въздуха.

Аз се мръщя, докато следя пътя ù в опит да потисна реакцията си на демонстративното отношение на Патрик към фактурата, за която мърмореше толкова много само два часа по-рано.

– Нямаше ме, а служителите ми са допуснали недоглеждане – обяснява Джеси. Отдъхвам си благодарно.

– Знаех си, че има разумно обяснение. Пътувахте по бизнес или за удоволствие? – Патрик звучи искрено заинтересуван. Аз знам, че не е така. Наум той вече пресмята колко пари би могъл да измъкне на Джеси. Шефът ми е мил човек, но е луд на тема обороти.

Джеси насочва поглед към мен.

– Определено за удоволствие.

Потъвам още по-дълбоко във въртящия се стол и чувствам как лицето ми става все по-червено. Дори не мога да го погледна в очите. Какво се опитва да ми причини?

– Бих искал да направя някои уговорки с госпожица О’Ший, докато съм тук. Трябва да свършим бързо работата по новия проект.

Ха! Едва не му казвам, че не се предполага да прави уговорки с мен, за да ме чука. Но ако го бях направила, подозирам, че първо щяха да ме уволнят, а след това щях да получа вразумяващ секс, който да засенчи всички останали видове. Затова държа устата си плътно затворена.

– Абсолютно – буботи Патрик. – Искате само дизайн или дизайн и управление на проекта?

Извъртам очи. Знам отговора на този въпрос. След моето напълно отчаяно извъртане на очи повдигам поглед към Джеси и виждам, че той ме наблюдава, като се мъчи да запази сериозна физиономия.

– Искам целия пакет – отговаря.

– Чудесно. – Патрик потрива ръце. – Ще ви оставя на Ава. Тя ще се погрижи добре за вас. – Патрик подава ръка и Джеси я поема, като продължава да гледа към мен.

– Знам, че ще го направи. – Усмихва се и поглежда отново Патрик със зелените си очи. – Ако ми дадете банковата си сметка, ще уредя незабавен превод. Ще предплатя също така следващата фаза от проекта. Така ще предотвратим бъдещи забавяния.

– Ще кажа на Сали да ви даде банковите ни сметки. – Патрик си тръгва, но аз не се отпускам.

Джеси сяда отново пред мен, дразнещо красивото му лице излъчва неподправена радост от моята нервност. Целият пакет ли? Определено за удоволствие? Трябваше да го фрасна по главата с преспапието.

Изтръгвам се от скованото си състояние, събирам всички скици, които затрупват бюрото ми, и вадя бележника за срещите.

– Кога сте свободен? – Знам че звуча крайно непрофесионално и сухо, но не ми пука. Той стига твърде далеч с желанието си да контролира всичко.

– А ти кога си свободна?

Поглеждам нагоре и срещам доволни зелени очи. Накланям се.

– Не говоря с теб – изплювам доста незряло.

– Бих могъл да те накарам да викаш.

Опулвам се шокирана.

– Няма начин.

– Това може да усложни нещата. – Той се нацупва, а краищата на устните му се извиват в усмивка.

– Говорите за работата или удоволствието, господин Уорд?

– За удоволствието. През цялото време – отговаря той загадъчно.

– Осъзнаваш ли, че плащаш, за да правя секс с теб – съскам шептейки. – А това ме прави проститутка.

На лицето му за миг проблясва гняв и той се премества по-напред във фотьойла.

– Млъквай, Ава! – предупреждава ме. – И за твое сведение, ще викаш по-късно. – Той се обляга назад. – Докато се сприятеляваме.

Въздишам тежко. Ще бъде много по-добре, ако се откажа от договора още сега. Патрик ще се катурне от изненада, но така или иначе аз съм прецакана. Губя контрола. Губя контрола ли? Смея се на себе си. Имала ли съм изобщо контрол, откакто този красив мъж се появи в живота ми?

– Нещо смешно ли има? – пита той сериозно.

Прелиствам страниците на бележника набързо.

– Да, животът ми – мърморя. – За кога да запиша примерни дати?

– Не искам да записваш примерни дати. Примерните дати могат да бъдат отменени – тонът му е равен и уверен. Вдигам поглед от бележника и виждам как Джеси размахва голям черен маркер под носа ми. – Всеки ден – отбелязва той спокойно.

– Всеки ден? Не бъди глупав! – изтърсвам твърде високо.

Той ми отправя закачлива усмивка, маха капачката на маркера, протяга се и като закача с пръсти ръката ми, издърпва бележника. Вдигам рамене и той ме поглежда с разбиране. Обръща на утрешна дата и прокарва линия през средата и над нея изписва „Господин Уорд“с големи черни букви. След това преглежда седмицата. – Ти си моя така или иначе – мърмори на себе си.

Мръщя се, но не се осмелявам да кажа нищо, главно понеже сме в офиса и поради факта, че Джеси няма никакви притеснения. Междувременно той стига до понеделник и открива, че имам записана с молив среща с госпожа Кент за десет часа. Намира гумичка на бюрото ми и бавно изтрива молива, докато ме гледа в очите, след това се навежда и издухва парченце гумичка, останало на страницата. Определено се забавлява, докато аз седя облегната на стола си и гледам как съсипва цялата ми работна програма, като в същото време се опитва да ми покаже колко е сериозен. Боя се, че наистина е сериозен.

Той продължава да нанася дебелата черта и в дните след понеделник. Какво прави? Оглеждам се наоколо и забелязвам, че колегите ми са се отегчили от шоуто „Джеси и Ава“ и са се заели с работата си.

– Какво правиш? – питам спокойно.

Той спира и ме поглежда.

– Уреждам си срещи.

– Не ти ли е достатъчно да контролираш личния ми живот? – Изненадана съм колко спокойно звуча. Чувствам се като глътнала бастун. Този мъж има нечувано нахалство и самоувереност. – Мислех, че не си уреждаш среща за чукане.

– Внимавай с езика! – предупреждава ме той. – Казах ти и преди, Ава. Правя каквото е необходимо.

– За кое? – прошепвам едва доловимо.

– За да те задържа.

Иска да ме задържи ли? Какво, за да ме чука ли? Не го питам.

– Ами ако не искам да бъда задържана? – питам вместо това.

– Но ти искаш да бъдеш задържана. От мен. И това е причината да ми е толкова трудно да разбера защо продължаваш да ми се противопоставяш. – Той отново прелиства бележника ми и продължава да драска линии върху всеки ден от годината.

Когато стига до края, го затваря и става. Самонадеяността му няма граници. И откъде може да знае, че искам да бъда задържана от него? Може би не искам. Боже, сега се опитвам да се самозалъгвам. Трябва да си купя нов бележник. Поздравявам се наум за това, че записвам срещите си и в календара на имейла. Това е предпазна мярка, в случай че загубя бележника. Не съм допускала, че някакъв безразсъден властен маниак може да изтрие всичко.

– По кое време свършваш работа?

– В шест. Приблизително. – Не мога да повярвам, че току-що отговорих, без да се поколебая дори за секунда.

– Приблизително – повтаря той едва доловимо и протяга ръка. Иска да се здрависаме ли? Подавам ръка, като тихомълком си заповядвам да не показвам, че треперя, и я поставям леко в неговата. Познатата тръпка минава през мен, когато се докосваме. Пръстите му погалват нежно китката ми и минават през средата на цялата ми длан.

Веднага втренчвам поглед в очите му.

– Виждаш ли? – шепти той, след което се отправя към вратата, взима плика, който Сали му подава, и напуска офиса.

Сривам се обратно в стола, а сърцето ми се свива в гърдите. Започвам да се потя от нерви и докато сядам обратно зад бюрото си, си вея нервно с подложката за кафе, за да охладя пламтящото си лице. Как успява да ми причини това? Том поглежда към мен и се ококорва, а аз издишам дълбоко в опит да успокоя препускащото си сърце. Значи той иска да ме задържи? Какво по-точно иска? Да ме задържи и да ме контролира, да ме задържи и да ме обича или да ме задържи и да ме чука до безсъзнание? Той вече ме чука почти до безсъзнание. Налага му се, тъй като аз продължавам да се връщам за още.

Прибирам скиците за „Лайф Билдинг“, за да си освободя място. Отварям имейл календара и започвам да нанасям срещите си обратно в бележника.

О, затънала съм сериозно. Но той е прав... Наистина искам да бъда задържана от него. Аз съм напълно пристрастена.

Имам нужда от него.


Двадесет и трета глава

Напускам офиса последна. Включвам алармата, заключвам вратата и подскачам, когато чувам познатото форсиране на мощна машина. Обръщам се и виждам Джеси в момента, в който натиска спирачки. Той сваля каската, слиза и приближава към мен все едно е имал напълно обикновен ден.