– Извини ме!

Той ме поглежда, а после поглежда и торбичката.

– Просто хвърли на вятъра няколкостотин лири. Няма да носиш тази рокля – заявява той категорично.

– Би ли ме извинил, моля! – натъртвам върху „моля“ и устните му се опъват в права линия, но той все пак отмества високото си стройно тяло настрани, така че ми оставя малко място да мина.

Излизам на улицата и се отправям към офиса. Имах само четиридесет минути, но няма да прекарам остатъка от обедната си почивка в спор за докосването на публично място и за избора ми на дрехи. Денят беше толкова хубав... докато се съгласявах с него.

Чувствам топлия му дъх във врата си.

– Нула.

Изпищявам, когато ме издърпва в някаква алея и ме притиска до стената. Устните му мачкат моите, бедрата му се трият в корема ми, а силната му възбуда личи дори под копчетата на дънките. Дали е възбуден от спора за роклята? Опитвам се да устоя на нападението на езика му... замалко.

По дяволите, това не е добре! Аз съм напълно погълната от този мъж и от нуждата да получа всяка част от него. Сплитам ръце зад врата му и го приемам доброволно, попивам атаките му и посрещам всяко нахлуване на езика му.

– Няма да ти позволя да носиш тази рокля – ръмжи той.

– Не може да ми заповядваш какво да нося.

– Опитай се да ме спреш – предизвиква ме той.

– Това е просто една рокля.

– Не е просто рокля, когато е върху теб, Ава. Няма да я носиш. – Той притиска слабините си към корема ми в явна демонстрация на това, което му е причинила рок­лята, и аз разбирам тревогата му, че и други мъже ще реагират по същия начин.

Луд човек.

Издишам уморено. Купуването на роклята е едно. Друго е да я облека и да отида с нея на клуб. Аз съм на двайсет и шест, а той самият казва, че имам невероятни крака. Решавам, че няма да постигна нищо с това. Нито сега, нито когато и да било. Възнамерявам обаче да обсъдим в пълни подробности заблудата му, че може да ми диктува какво да обличам. Всъщност трябва да поговорим за неговата постоянна неразумност – но не сега. Имам само още двайсет минути от обедната почивка, а очаквам, че този разговор ще отнеме много повече време.

– Благодаря за еклера – казвам, докато той целува всеки сантиметър от лицето ми.

– За нищо. Изяде ли го?

– Да, беше много вкусен. – Целувам ъгълчетата на устните му и потривам буза в поникналата му брада. Той ръмжи грубо, когато въздишам в ухото му и се сгушвам във врата му, поемайки неговия типичен свеж аромат. Искам просто да се докосвам до него.

– Не се предполага да се виждам с теб, докато не платиш сметката си. – Държа се за него и стисвам малко по-силно, когато той захапва ухото ми.

– Ще прегазя всеки, който се опита да ме спре.

Нямам съмнение, че ще го направи. Мъжът е луд отвъд пределите на лудостта.

– Защо си толкова неразумен?

Той се отдръпва и ме поглежда, явно изненадан от въпроса ми. Смайването е изписано по неговото поразително красиво, брадясало лице.

– Бих искал да ти задам същия въпрос.

Ченето ми увисва. На мен? Този мъж заблуждава себе си до лудост. Списъкът му с моите прегрешения няма край. Разтърсвам глава и се мръщя.

– По-добре да се връщам на работа.

Той въздиша.

– Ще повървя с теб.

– Донякъде. Не искам да рискувам да ме видят, че забавлявам клиент по време на обяд, без Патрик да знае, и особено такъв, който ни дължи пари – мрънкам аз. – Плати сметката!

Той извърта очи.

– Да пази Бог Патрик да разбере, че клиент, който не плаща, те чука до забрава. – Лека усмивка изкривява края на устните му, когато въздъхвам, шокирана от грубото описание на отношенията ни. За втори път го прави.

Вървим към офиса ми, а между нас е надвиснала неудобна тишина – или поне на мен така ми се струва. Това ли съм аз за него? Нещо дребно, което да чука и което да контролира? Клюмвам вътрешно и се замислям за агонията, която ми предстои. Дори самата мисъл за това ми причинява болка.

Ръката му забърсва моята и аз автоматично я дръпвам настрани, но той изръмжава леко и опитва отново. Не казвам нищо, но се дърпам... отново. Не съм в настроение и искам той да го знае. И тъкмо когато решавам, че е разбрал, той сграбчва ръката ми и я стиска здраво почти до болка. Би трябвало да очаквам нещо подобно. Започвам да опознавам този мъж доста добре. Размърдвам пръсти и виждам как намръщването му се превръща в задоволство в момента, в който преставам да се боря и му позволявам да задържи ръката ми. Позволявам ли? Просто нямам друга възможност.

Приближаваме офиса и той отново ме притиска с тялото си към стената. Навежда лице към моето и топлият му свеж дъх гали бузата ми.

– Защо се цупиш?

– Няма причина – казвам тихо.

Той се протяга, хваща ръката ми и я сваля от косата ми.

– Кажи ми истината!

Как е успял да прозре жеста ми толкова бързо?

– Отговори ми, Ава!

Не го правя. Държа устата си затворена и гледам надолу.

– Ако е заради роклята, по-добре да свикнеш с това. Само за моите очи, Ава.

Тази обедна почивка отвори моите очи. Той иска да има пълна власт върху мен и аз нямам право на избор – никакво. Това ли искам? Главата ми бучи от различни мисли и съмнения. Защо трябва да се влюбвам в такъв неразумен предизвикателен властен маниак?

Избутвам се от стената решително.

– Какво ти пука? В крайна сметка нали просто ме чукаш. – Не оставам, за да чуя отговора му. Оставям го на тротоара и влизам в сградата толкова бързо, колкото позволяват треперещите ми крака.

В момента, в който минавам през вратата на офиса, срещам любопитните погледи на Виктория и Том. Сигурно изглеждам толкова ужасно, колкото се чувствам. Надявам се, че няма да започнат да задават въпроси за господин Уорд или за каквото и да било друго. Имам чувството, че ще се разпадна. Поклащам глава към тях и се отправям към бюрото си.

Сали излиза от кухнята с поднос кафета.

– Ава, не знаех, че си се върнала. Искаш ли чаша кафе?

Искам да я помоля за чаша вино, в случай че има в кухнята, но се въздържам.

– Не, благодаря ти, Сал – промърморвам.

Съсредоточавам цялото си внимание в компютърния екран, като се опитвам да пренебрегна болката, която е заседнала дълбоко в мен. Джеси има сериозни проблеми с контрола, но глупаво или не, аз съм склонна да приема и това, както и всичко останало, не само тялото му. Пристрастена съм към всяка негова лудост. И това е неприятно и обезпокоително.

Мобилният ми телефон звъни и аз съм благодарна за разсейването. Обаждането е от господин Ван дер Хаус.

– Ало?

Лекият му датски акцент се понася от слушалката.

– Здравей, Ава! Какво мислиш за „Лайф Билдинг“? Ингрид ми съобщи, че срещата ви е минала много добре.

– Да, мина много добре.

– Надявам се, че прекрасната ти глава е пълна с идеи. Очаквам с нетърпение да се видим, след като се върна в Англия.

– Получих имейла ти и ще подготвя някои скици. Вече съм нахвърляла някои идеи и съм подготвила няколко табла с различни варианти на обзавеждане. – Идеите ми дойдоха, без да полагам някакво особено усилие в момент, в който мозъкът ми не беше зает с един определен клиент.

– Прекрасно! Ще се върна в Лондон в петък. Може ли да се срещнем след това?

– Да, разбира се. Имаш ли предвид определен ден?

– Ще оставя на Ингрид да направи уговорката за срещата. Тя се грижи за програмата ми.

– Добре, господин Ван дер Хаус.

Чувам го как въздиша неодобрително.

– Ава, моля те, просто Микаел. Доскоро!

– Доскоро, Микаел! – Затварям, вадя скиците си за „Лайф Билдинг“ и ги разстилам по бюрото си. Чувам, че вратата на офиса се отваря, но не поглеждам. В момента съм заета с някои допълнителни идеи. Това е разсейване, което ми е много необходимо и е добре дошло в този момент.

– Ава! – вика ме Том. – Търсят те!

Поглеждам нагоре и едва не падам от стола, когато виждам Джеси, който нагло стои в предната част на офиса. О, мили Боже! Какво прави?

Той върви с пълна самоувереност към бюрото ми. Изглежда божествено в избелелите си дънки, бяла тениска и разрошена коса. Забелязвам, че Том и Виктория потропват с химикалки по бюрата си, докато проследяват пътя му към мен, и че дори Сали е спряла насред крачка и изглежда леко объркана. Той присяда на ръба на бюрото ми, погледът ми се плъзга нагоре по тялото му и среща зелените му очи, крайчетата на устните му са леко повдигнати в подобие на самодоволна усмивка.

– Госпожице О’Ший! – казва той меко.

– Господин Уорд! – поздравявам колебливо. Оглеждам офиса и виждам как три чифта очи се взират в нас.

– Няма ли да ми предложите да седна?

Поглеждам отново към Джеси.

– Моля! – Соча фотьойлите от другата страна на бюрото ми и той издърпва един, като се снишава бавно и сяда в него. – Какво правиш? – шептя, докато се навеждам над бюрото.

Той се усмихва със самоуверената си разтопяваща усмивка.

– Тук съм, за да уредя фактурата, госпожице О’Ший.

– Ооо. – Сядам в стола. – Сали? – подвиквам. – Би ли се заела с господин Уорд, моля те! Той би искал да уреди неплатената сметка. – Виждам как Джеси мърда леко във фотьойла и ми хвърля поглед, изпълнен с упрек. Не се опитвам да го предизвиквам. Просто не е моя работа да се занимавам с плащанията. Не бих имала идея откъде да започна.

– Разбира се – отговаря Сали. Виждам как тя осъзнава изведнъж кой е мъжът. Да! Това е същият мъж, който ти крещя по телефона, който помете офиса и ти изпрати цветя. Хвърлям ù един „не питай, просто го направи“ поглед, като я подтиквам да се отправи към шкафа с папките.

– Сали ще се погрижи за вас, господин Уорд. – Усмихвам се любезно.

Веждите на Джеси се повдигат и бръчката му се откроява ясно.

– Само ти – казва той меко, така че да го чуя единствено аз.