Въздишам с облекчение и се впускам в ентусиазирано обяснение за проекта „Лайф Билдинг“, доволна, че вече не сме на темата за господаря на имението. Ще го убия!

Напускам офиса и тръгвам пеша по улицата към мястото, на което Джеси ме остави сутринта. Приближавам площад „Бъркли“, когато острото форсиране на някакъв мотор ме стряска до смърт. Опитвам се да успокоя препускащото си сърце и се подпирам на стената. Бъркам в чантата и вадя телефона, за да проверя за съобщения. Има две от Кейт.

Трябва ми помощ. Може ли да наминеш и да ме отвържеш, моля?

Зяпвам телефона, бързо проверявам подробностите и виждам, че съобщението е изпратено в единайсет. Дали все още е валидно. Отварям следващото.

Не се паникьосвай! Сам се шегува. Бих искала да видя лицето ти.

ххх

О, да, смешникът Сам. Но малка част от мен се чуди дали има елемент на истина в тази шега. Джеси въобще не беше изненадан, когато му споменах за това. Кейт каза, че просто се забавляват. Хммм. Обзалагам се, че е така.

Поглеждам часовника. Вече е един и пет. Той закъснява и аз се чувствам засегната. Докато се чудя колко дълго трябва да чакам, поглеждам нагоре и виждам красивото лице, което обичам толкова много. Той е мотоциклетистът, който ме уплаши и едва не ме събори. Усещам как устните ми се извиват в полуусмивка, докато се отблъсквам от стената и тръгвам към него. Той е повече от секси върху този смъртоносен капан.

– Добър ден! – Седи на мотора с шлем между краката. Не е облечен в кожа, а само в дънки и бяла тениска. Не мога да спра да мисля колко безотговорно е това. Въпреки всичко изглежда невероятно.

– Ти си заплаха – сгълчавам го, щом спирам пред него.

– Уплаших ли те? – Окачва каската на кормилото на мотоциклета.

– Да. Това нещо трябва да се облага с данък за шум – оплаквам се.

– Това нещо е „Дукати 1098“. – Той плъзва ръце около кръста ми и ме притегля в скута си. – Целуни ме! – диша тежко, докато пленява устните ми така, че всички да ни виждат. Чувам подсмихвания и упреци от пешеходците, но не ми пука. Обвивам ръце около врата му и му позволявам да ме прегърне. Минали са само няколко часа, но той вече ми липсва.

Внезапно ми хрумва, че сме на сто метра от офиса и че Патрик може да излезе всеки момент. Ако ме види как лудувам с господин Уорд, ще стигне до очевидното заключение, че обръщам специално внимание на клиент за сметка на неговата печалба.

Извивам се, за да се освободя, но той ме стиска още по-силно и залепва още по-плътно устните си към моите, докато опитът ми да се отдръпна не става отчаян. Поставям ръце на гърдите му, бутам го и той най-накрая освобождава устните ми, но не и тялото.

Присвива гневно очи към мен.

– Какво мислиш, че правиш?

– Пусни ме! – опъвам се.

– Хей! Нека изясним нещо, жено! Не ти определяш кога и къде ще те целувам, нито пък колко дълго. – Той е невероятно сериозен.

– Джеси, ако Патрик ме види с теб, ще затъна до шия в лайна. Пусни ме! – За най-голяма моя изненада той ме пуска и аз се качвам на тротоара, за да се оправя. Когато поглеждам нагоре, срещам най-гадното мръщене, което някога съм виждала.

– За какво говориш, мамка му? – крещи ми той. – И внимавай с езика!

– Ти – започвам обвинително – не си платил сметката и се предполага, че трябва да те подсетя учтиво. Бях принудена да съчиня някакво глупаво обяснение, че се е наложило да заминеш. – Може ли една такава целувка да се смята за учтиво напомняне? Джеси вероятно би решил така.

– Считай, че си ми напомнила? А сега си качвай задника тук!

– Не! – казвам недоверчиво. Няма да рискувам работата си, само за да не разстроя господин Властен маниак.

Той се взира в мен и в погледа му явно личи, че не може да повярва на ставащото. После отпуска мотора по най-демонстративен начин, а дънките се опъват върху прекрасните му бедра. Пристъпвам от крак на крак. Този мъж ми въздейства невероятно силно.

Джеси ме гледа гневно.

– Три...

Въздишам. Не би го направил. Не и насред площад „Бъркли“. Би изглеждало все едно ме отвлича, изнасилва и убива едновременно.

Устните му недоволно се опъват в права линия.

– Две...

„Мисли, мисли, мисли!“

– Няма да се впускам в скандал с теб насред площад „Бъркли“. Такова си дете понякога. – Завъртам се и тръгвам. Не знам защо правя това. Той е като невзривена бомба, но в случая трябва да отстоявам позицията си. Той е глупаво неразумен и аз трябва да му го покажа.

Разбирам, че е зад мен в момента, в който се отправям към Бонд Стрийт, но продължавам. Наблизо има симпатичен бутик. Ще се скрия там.

– Едно – вика той.

Не спирам да вървя.

– Майната ти! Държиш се неразумно и нечестно. – Знам, че подлагам на изпитание късмета си с грубите си думи и с неподчинението.

– ЕЗИКЪТ! Какво му е неразумното на това, че искам да те целуна?

– Знаеш много добре какво му е неразумното. А не е честно, защото се опитваш да ме накараш да се почувствам зле за това, че ти отказвам. – Влизам в магазина и го оставям да крачи нагоре-надолу по тротоара и да поглежда през витрината от време на време. Знам, че няма да влезе, но не съм сляпа за факта, че той е ужасно ядосан и че в някакъв момент ще се наложи да напусна магазина. Обаче ми трябват няколко минути, за да дойда на себе си, така че започвам да се шляя наоколо.

Едно прекалено наконтено и прекалено гримирано момиче се приближава към мен.

– Да ви помогна с нещо?

– Просто гледам, благодаря.

– Тази секция е за новата стока. – Тя прокарва ръка по висящите на стойката рокли. – Имаме някои много хубави рокли. Моля, кажете ми, ако имате нужда от различен номер! – Усмихва се тя.

– Благодаря.

Започвам да обикалям стойките и виждам някои наистина великолепни рокли – на невероятни цени, но все пак великолепни. Избирам една удобна рокля без ръкави от кремава коприна. Тя е по-къса от това, което нося обикновено, но е прекрасна.

– Няма да носиш това!

Рязко извъртам глава и виждам, че Джеси седи при вратата и гледа роклята така, все едно тя може да изплюе отрова. О, колко неудобно! Продавачката го поглежда с ококорени очи, след това поглежда и мен и аз се усмихвам с половинчо. Ужасена съм. За кого се мисли той? Хвърлям му най-мръсния си поглед, произнасям беззвучно „майната ти!“ и гледам как пословичната пара се понася от ушите му.

Обръщам се към продавачката.

– Имате ли нещо по-късо? – питам сладко.

– Ава! – излайва той. – Не ме предизвиквай!

Не му обръщам внимание и поглеждам продавачката в очакване. Бедното момиче изглежда все едно ще изпадне в пристъп на паника всеки момент, погледът ù прескача много нервно от мен към Джеси и обратно.

– Не – казва тя тихо.

Вече изпитвам съжаление към нея. Не би трябвало да я въвличам в нашия жалък спор.

– Добре, ще взема тази – усмихвам се и ù подавам роклята.

Тя гледа към мен, след това към Джеси.

– Ъъъ... Това ли е точният номер за вас?

– Десет ли е? – питам. Буквално чувствам как магазинът се тресе от неговия гняв.

– Десет е, но ви препоръчвам да я пробвате, тъй като не връщаме пари – съветва ме тя.

Смятах да поема риска да не ми е по мярка, но при тази цена не би било разумно. Тя ми показва съблекалнята и окачва роклята на някаква луксозна закачалка.

– Извикайте ме, ако имате нужда от помощ. – Тя се усмихва, дръпва кадифената завеса и ме оставя сама с роклята.

Аз съм не по-малко жалка от Джеси в този случай. Предизвиквам го умишлено. Говорим за човека, който ме накара да спя със зимен пуловер в разгара на пролет­та само защото има друг мъж в къщата. Това нужно ли е? Решавам че е нужно – той не може да се държи по този начин.

Успявам да се напъхам в роклята и се мъча с ципа на линията на гърдите, но не се предавам. Знам, че ако мога да го дръпна съвсем малко по-нагоре от тази линия, всичко ще е наред. Приглаждам роклята отпред. Изглежда прелестно.

Дърпам завесата и заставам с гръб към високото огледало, за да се огледам добре. Усмихвам се, когато успявам да се видя в цял ръст.

– За Бога!

Извъртам се и виждам как Джеси буквално скубе косата си, докато се разхожда напред-назад. Спира, гледа ме, отваря уста, затваря я и отново започва да крачи. Аз се забавлявам изключително много.

Той спира и ме зяпва с широко отворени очи и очевидно засегнат.

– Ти не си... ти... ти не можеш... Ава... бебче... о, не мога да те гледам. – Той излиза, като намества пакета си и мърмори някакви глупости за нетърпими жени и инфаркт. А аз оставам насаме с роклята.

Продавачката се приближава внимателно.

– Роклята ви стои невероятно – казва тя тихо, като следи през рамо местонахождението на Джеси.

– Благодаря. Ще я взема.

Когато излизам от пробната, Джеси гледа някакви обувки на много високи токчета. Загадъчното изражение на красивото му лице ме кара да се топя, но той ме вижда, мята ги обратно и ми се намръщва. Тогава си спомням, че съм му бясна. Вадя портмонето от чантата си и подавам кредитната си карта, трепвайки при мисълта за петстотинте паунда, които струва роклята. Покупката ми е прекалено екстравагантна, но аз съм непокорна.

Продавачката увива роклята с някакви красиви опаковъчни хартии. Искам да ù кажа да я напъха в торбичката и да се свършва, преди Джеси да е решил да я разкъса, но се страхувам, че горкото момиче може да загуби работата си, ако направи нещо толкова обикновено, така че решавам да замълча и да изчакам търпеливо, докато тя си свърши работата.

След цял век опаковане, сгъване и подпъхване и след като въвеждам ПИН-а си, продавачката ми подава торбичката.

– Прекрасна рокля, мадам. И наистина ви стои превъзходно. – Тя хвърля предпазлив поглед към Джеси.

– Благодаря! – Усмихвам се. Ами сега! Как да изляза от магазина? Обръщам се и виждам, че Джеси е изпълнил входа. Все още се мръщи и все още е умислен. Тръгвам с увереност, каквато не изпитвам, но няма да му позволя да го разбере.