– Да. – Лицето му е напълно безизразно.

– Господар ли си? – изтърсвам, след което мислено се пробождам с прекрасната сребърна вилица пред мен. Как ми хрумна това?

Той започва да кашля, малко остава да изплюе водата си върху мен.

Оставя чашата и взима платнената салфетка, за да избърше устните си, докато поклаща глава с лека усмивка.

– Ава, нямам нужда от подобен род уговорки, за да накарам жената да направи каквото искам в спалнята.

– Ти си много властен – заявявам хладно и се вглеждам във виното си. Ще трябва да приема и това.

– Погледни ме! – заповядва той меко и аз като негова робиня, каквато всъщност съм, вдигам очи и виждам как погледът му омеква, докато той се обляга и се отпуска в стола си. – Така е само с теб.

– Защо?

– Не знам. – Той набързо захапва устната си. – Ти ме подлудяваш.

Въздишам уморено над чашата с вино. Аз ли го подлудявам? „Това важи и за теб, Уорд.“

– Пастата идва. – Вдигам очи и виждам как Луиджи въздиша, докато се приближава.

– Прекрасни хора. – Той поставя две огромни купи пред нас. – Buon appetito!31

31 Buon appetito (ит.) – Добър апетит. Б.пр.

– Благодаря, Луиджи. – Джеси се усмихва любезно.

Аз побутвам пастата с вилицата и си играя с нея известно време, после опитвам.

– Хубава ли е? – пита Джеси.

Кимвам и започваме да се храним в спокойно мълчание, като от време на време хвърляме по някой поглед един на друг.

– Кога купи панорамния апартамент? – питам.

Той отговаря, преди да поднесе храната до устата си.

– През март. – Изяжда и последната храна и избутва купата настрани, преди да посегне отново към водата.

– Така и не ми каза защо искаше точно аз да работя по разширението на имението. – Не мога да ям повече и също избутвам купата си настрани.

Джеси поглежда останалата храна и отново се обръща към мен.

– Купих жилището и много харесах това, което беше направила с него. Уверявам те, че не очаквах да си толкова забележителна с твоята идеална фигура, матова кожа и огромни кафяви очи. – Той поклаща глава все едно се опитва да пропъди спомена. Чувствам се някак по-добре от мисълта, че и той е бил толкова разтърсен от срещата ни, колкото и аз.

– Ти също не беше точно господарят на имението, когото си представях. – Потръпвам, когато си спомням какъв ефект имаше и има и сега върху мен. – Откъде знаеше къде ще бъда онзи понеделник по обед, когато се блъснах в теб на бара?

Той повдига рамене.

– Имах късмет.

– Разбира се. – Присмивам му се. По-вероятно ме е следил.

Поглеждам нагоре и виждам как изкусителните му устни се извиват в усмивка.

– Не бях в състояние да мисля за нищо друго, след като ти напусна имението. Трябваше да те имам.

– Винаги ли получаваш това, което искаш?

Той ме гледа през масата, лицето му е напълно безизразно, когато се навежда напред.

– Не мога да отговоря на това, Ава, защото никога не съм искал нищо достатъчно силно, че да го преследвам толкова упорито. Не и както искам теб.

– Вече ме имаш. – Спирам и се принуждавам да задам единствения въпрос, който не мога да подмина. – И след като преследването приключи все още ли ме искаш?

Той се обляга назад, изучава ме и прокарва пръсти по чашата с вода.

– Повече от всичко.

Издишвам рязко. Не съм сигурна дали от облекчение, или от желание.

– Тогава съм твоя.

Езикът му бавно преминава по долната му устна.

– Ава, ти си моя, откакто се появи в имението.

– Така ли?

– Да. Ще прекараш ли нощта с мен?

– Молиш ме или ми заповядваш?

– Моля те, но съм сигурен, че ако не отговориш правилно, мога да измисля нещо, което да промени намеренията ти. – Той се усмихва леко.

– Ще прекарам нощта с теб.

Джеси кимва с одобрение.

– А утрешния ден?

– Да.

– Вземи си почивен ден – нарежда ми той.

– Не.

Очите му се присвиват.

– Какво ще кажеш за петък вечер?

– Уговорих се да изляза с Кейт в петък вечер – уведомявам го, като устоявам на изкушението да усуча кичур от косата си. Той не може да мисли, че ще съм на разположение винаги, когато иска. Надявам се, че Кейт ще е свободна.

Присвитите му очи мигновено потъмняват.

– Откажи!

Това е нещо, което се налага да изясня – неговото невротично неблагоразумие.

– Ще излезем и ще пийнем по няколко питиета. Не можеш да ме спреш да се виждам с приятели, Джеси.

– Колко точно са „няколко питиета“?

Усещам как веждите ми се събират.

– Не знам. Зависи как се чувствам – гледам го с укор.

Той отново започва да хапе долната си устна и виждам как зъбните колелца в ума му се изтощават. Той се опитва да измисли как да обиколи това препятствие. Аз също не съм от помощ, като се има предвид състоянието, в което бях изпаднала миналата събота.

– Не искам да пиеш, когато не съм с теб – казва твърдо.

– Какъв лош късмет, не мислиш ли? – Боже, колко съм смела!

– Ще видим – казва той по-скоро на себе си.

Седим тихо и се гледаме през масата – той се мръщи, а аз потискам лека усмивка. След няколко мига той се отпуска назад в стола, а очите му са пълни с неизказани намерения. Не отклонявам засрамено очи от съсредоточения му поглед. Напротив, изразявам равностойни намеренията си и неприкритата си покана. Искам го отчаяно, въпреки предизвикателното му поведение.

Луиджи идва, прибира съдовете ни и нарушава момента.

– Харесвате? – пропява той.

Джеси не отклонява поглед.

– Чудесно беше, Луиджи. Благодаря – гласът му е дрезгав и той потропва по масата със средния си пръст. Усещам кракът му да забърсва моя и това е всичко, което е нужно, за да почувствам как всичките ми нервни окончания оживяват и да започна да дишам учестено. Горя от глава до пети... И той го знае.

– Сметката, моля, Луиджи – заповядва той, а приятелският му тон е заменен с настойчивост.

Изглежда Луиджи схваща посланието, защото не ни предлага менюто с десертите, а просто се оттегля и се връща почти веднага с черен поднос, на който има ментови бонбони и парче хартия. Без да поглежда сметката, Джеси става, вади пачка банкноти от джоба на дънките си и оставя няколко на масата. Протяга се, сграбчва ръката ми и казва:

– Тръгваме.

Аз съм изтеглена от стола и завлечена до вратата.

– Бързаме ли? – питам, когато хваща лакътя ми и ме насочва към колата. Но той дори не прави опит да забави крачка.

– Да.

Когато стигаме до колата, той ме завърта и ме притиска до вратата. Челото му се опира в моето. И двамата дишаме накъсано в малкото пространство между устните ни. Болезнено твърдият му член е притиснат в корема ми.

О, Боже, искам да ме обладае тук и сега. И ако някой иска да гледа, да върви по дяволите!

– Ще те чукам, докато не видиш звезди, Ава. – Гласът му е суров, той притиска хълбоците си към моите. Аз ским­тя. – А утре няма да ходиш на работа, защото няма да си в състояние да ходиш. Влизай в колата!

Бих влязла, но вече не мога да ходя. Напрежението ме е направило неподвижна.

Минават няколко секунди и аз все още не мога да помръдна и на крачка. Той ме издърпва встрани, отваря вратата и внимателно ме поставя на седалката.


Двадесета глава

Пътуването ни към „Луссо“ е най-дългото, което съм имала. Сексуалното напрежение в колата е мъчително, а Джеси е способен на насилие, когато се оказва невъзможно да изпревари някакъв муден водач.

Колата занася на завоя пред електронните врати на „Луссо“. Джеси натиска дистанционното за отваряне и барабани нетърпеливо по волана, докато чака.

Усмихвам се.

– Ще получиш удар, ако не се успокоиш.

Той спира барабаненето и ми отправя премрежен поглед.

– Ава, получавам по един шибан удар всеки ден, откакто те срещнах.

– Езикът ти е ужасен – казвам, докато вратите се отварят и той паркира бързо и небрежно.

– А ти ще пищиш много. Вън! – заповядва.

Не се съмнявам, че ще пищя, но наистина ми харесва, когато го докарвам до безумие. Слизам спокойно от колата и когато най-сетне съм в изправено положение, поглеждам нагоре и го намирам пред мен с много смущаващ поглед на лицето.

– Какво правиш? – пита той, удивен от моето спокойствие.

Поглеждам към черното нощно небе и към доковете преди да погледна към него.

– Искаш ли да се разходим?

Устата му зейва.

– Искаш да се разхождаме?

– Да, вечерта е прекрасна. – Не успявам да скрия самодоволната си усмивка.

– Не, Ава, искам да те чукам, докато не започнеш да ме молиш да спра. – Той се навежда, сграбчва бедрата ми и ме прехвърля през рамо, като сритва вратата на невероятно скъпата си кола.

– Джеси. – Стомахът ми внезапно се изстрелва в гърлото. – Ще вървя.

Той решително крачи през фоайето на „Луссо“.

– Недостатъчно бързо. Добър вечер, Клайв!

Обхващам гърба на Джеси с ръце, повдигам глава и виждам, че Клайв ни наблюдава. Какво ли мисли за мен? Последния път, когато влязох в „Луссо“, също бях в ръцете на Джеси.

– Не съм пияна – подвиквам, докато гледам как Клайв изчезва от поглед, когато Джеси ме внася в асансьора и нетърпеливо набира кода. Дръзко приплъзвам ръце под дънките му към неговия фантастичен стегнат задник. Чувствам напрегнатото стягане на мускулите и гладката му топла кожа, докато излизаме от асансьора.

– Никакво бавене. Искам да съм в теб сега. Не се опитвай да се бавиш, защото, кълна се в Бог...

– Толкова си романтичен!

– Имаме цялото време на света за романтика.

Усмихвам се на себе си. Той се втурва в апартамента и затръшва вратата зад себе си. Аз се чувствам объркана, когато стига до кухнята, навежда се и ме оставя да стъпя пред него. Все още съм с ръце на раменете му и се опитвам да се ориентирам.