– Ще направя едно кръгче – вика Кейт.

Не ù отговарям. Вместо това се качвам по стълбите и се хвърлям под душа, където бавно отмивам деня от себе си. В момента, в който спирам водата, чувам песента на Стоун Роузес „Истинският“ и почти си чупя врата, докато препускам през площадката. Пак е ровил в телефона ми, но не ми пука. Звъненето спира и на екрана се изписва, че имам осем пропуснати разговора.

О, не, той ще си оскубе косата. Набирам го, докато минавам обратно през площадката. Настанявам се в креслото и поглеждам през прозореца, за да видя дали Кейт се е върнала.

Не е, но Джеси крачи нагоре-надолу по градинската пътека и типично за него изглежда божествено в дънки и тънък плетен тъмносин пуловер. Усмихвам се и изтръпвам от глава до пети при вида му. Той натиска бутоните на телефона си като обезумял и както очаквам, моят започва да свети в ръката ми.

– Ало? – казвам хладно и спокойно.

– Къде беше, по дяволите? – излайва той в слушалката.

– Къде си ти? – контрирам. Разбира се, знам чудесно къде е. Стоя на прозореца и гледам как прокарва ръка през косата си, но в този момент той пристъпва на площадката пред входната врата и се скрива от погледа ми.

– Пред Кейт съм и ритам входната ù врата – отсича той. – Твърде много ли е да искам да отговаряш още на първото ми позвъняване?

– Бях под душа – казвам, докато слизам към входа.

– Взимай телефона с теб! – Той е напълно вбесен, което ме кара да се усмихна. Обичам всяка частица от неговата лудост.

– Няма нужда да ми крещиш. – Поглеждам през шпионката и се разтопявам на място, щом виждам как се е подпрял на стената на площадката.

– Извинявай – казва меко. – Ти ме подлудяваш. Къде си?

Гледам го как се плъзва надолу, докато задникът му стига земята, а главата му клюмва. Така не мога да го виждам. Отварям вратата.

– Тук.

Той поглежда нагоре и отпуска телефона от ухото си, но не прави опит да се изправи. Просто ме гледа, а по красивото му лице се изписва облекчение. Излизам навън и приклякам до отсрещната стена, така че сега седим един срещу друг, коляно до коляно. Очаквам, че ще ме хвърли вътре, защото съм полугола, но той не го прави. Вместо това се протяга и слага голямата си ръка върху голото ми коляно и аз не съм твърде изненадана, когато по тялото ми се разливат огнени искри.

– Помислих...

– Че пак съм избягала – довършвам вместо него, като отпускам ръка върху неговата на коляното ми. – Бях под душа.

– Къде са дрехите ти? – Той оглежда обвитото ми в хавлия тяло.

– В гардероба – отговарям сухо.

Ръката му изчезва под кърпата и той ме стисва над бедрото. Аз подскачам и изпускам кърпата.

– Сарказмът не ти отива, жено.

– Извинявай – пелтеча. Той отдръпва ръката си и аз се отпускам. – Сали хареса цветята.

– А ти хареса ли твоите?

– Харесах ги. Благодаря.

– Мой човек!

Виждам, че Сам се качва по пътеката, а когато отново поглеждам към Джеси, той сякаш ще припадне. Очите му са широко отворени. Той скача и ме придърпва, като полага огромно усилие да ме запази покрита с кърпата.

– Сам, да не си направил и крачка повече! – крещи. Аз съм вдигната и напъхана през вратата със скорост, при която бих могла да си счупя врата. Чувам как Сам се смее, докато Джеси ме взима на ръце и тича по стълбите, като мърмори как ще избоде нечии любопитни очи. После ме хвърля на леглото.

– Облечи се. Излизаме.

Врътвам глава. „Няма да ходя в имението“ – решавам, докато ставам от леглото вече без кърпа и се отправям към тоалетката.

– Къде?

Той се взира в извивките на бедрата ми.

– Докато тичах, ми хрумна, че все още не съм те водил на вечеря. Имаш най-невероятните крака. Обличай се! – Той кимва към гардероба ми.

Ако има предвид да вечеряме в имението, не участвам. Ще избягвам това място на всяка цена, ако тя е там. А шансовете да е там – като се има предвид, че работи за него – са много големи.

– Къде – питам отново, докато мажа краката си с кокосово масло.

– В малък италиански ресторант. Облечи се, преди да съм си прибрал дълговете.

Ставам и започвам бавно да втривам крема.

– Дългове ли?

Веждите му се вдигат.

– Длъжница си ми.

– Нима? – Мръщя се, но знам точно за какво говори.

– О, да. Ще чакам отвън, за да не се изкуша да те обладая. – Усмихва ми се закачливо. – Не искам да мислиш, че всичко е заради секса. – И той се отправя навън.

Тези няколко думи ми оправят настроението. Може би довечера ще открия какво става в тази красива и пълна със сложни мисли глава.

Спираме пред малък италиански ресторант в Уест Енд. Слизам от колата, Джеси идва към мен, хваща ръката ми и ме издърпва в нещо, което може да се опише само като всекидневна. Мъждиво осветена, с типично италиански предмети във всяко кътче, залата ме кара да се чувствам като в Италия в средата на осемдесетте.

– Сър Джеси, колко е хубаво да ви видя отново. – Към нас се приближава дребен италианец с лице, което излъчва щастие.

Джеси стиска ръката му.

– Луиджи, и аз се радвам да те видя.

– Елате, елате! – Луиджи ни въвежда по-навътре в помещението и ни настанява на малка маса в ъгъла. На кремавата покривка са избродирани малки корони. Много е красива.

– Луиджи, това е Ава – представя ни Джеси.

Италианецът ми се покланя.

– А, красиво име за красива жена, да? – Аз се усмихвам и се изчервявам леко на неговата дързост. – Какво би искал сър Джеси?

– Може ли? – пита Джеси, сочейки ми менюто.

Пита мен?

– Обикновено не питаш – промърморвам. Веждата му се вдига, а устните му се свиват, сякаш иска да ми каже „не насилвай късмета си“. Оставям го да избере. Той явно познава менюто.

– Добре, Луиджи. Искаме два пъти фетучини с тиквички, пармезан и лимонов сос, бутилка „Фамилия Анселма Бароло“ от двехилядната година и вода.

Луиджи записва поръчката ни бързо и се отдръпва.

– Да, да, сър Джеси.

Джеси се усмихва доволно.

– Благодаря, Луиджи.

Италианецът се оттегля припряно и ни оставя в тихия ъгъл на ресторанта.

– Често ли идваш тук? – питам.

Усмивката му става сърдечна, от което коленете ми започват да треперят.

– Опитваш се да ме въвлечеш в лек разговор ли?

– Разбира се. – Усмихвам се, а той се намества в стола.

– Марио, главният барман в имението, настоя да дойда и аз го направих. Луиджи му е брат.

– Луиджи и Марио? – изсумтявам, което прозвучава грубо. Джеси повдига вежди. – Съжалявам, носът ме сърби.

– Разбирам. – Той се намръщва, когато Луиджи се връща с питиетата, но ми сипва малко вино, а на себе си налива вода.

– Поръча цяла бутилка за мен ли? – изтърсвам. – Ти няма ли да пиеш? – Боже, това ще ме отреже.

– Не. Аз карам.

– А на мен ми е позволено, така ли?

Устните му се свиват в права линия, но виждам, че се опитва да потисне усмивка, предизвикана от моето безочие.

– Позволено ти е.

Мръщя се, взимам чашата и отпивам внимателно, докато той ме наблюдава. Виното е хубаво.

– Купил си ван на Кейт.

– Така е.

– Защо?

– Защото не искам да бъдеш подхвърляна насам-натам в багажното на онази таратайка.

Леко поклащам глава на неговата прямота и докато гледам през масата към красивия невротизиран мъж, в мозъка ми изведнъж избухват въпроси.

– Искам да знам на колко години си – заявявам уверено. Това с възрастта е доста глупаво.

Той обхожда ръба на очилата с върха на пръста си, докато ме гледа.

– На двайсет и осем. Разкажи ми за семейството си!

– Аз попитах първа.

– А аз отговорих. Разкажи ми за семейството си!

Поклащам глава отчаяно.

– Те се оттеглиха в Нюкий преди няколко години – въздишам. – Татко имаше строителна фирма, мама е домакиня. Баща ми беше застрашен от втори инфаркт, така че решиха да отидат в Корнуел. А брат ми сбъдна мечтата си да живее в Австралия. Защо ти не ми разкажеш за родителите си? – Следя внимателно, почти неспокойно неговата реакция.

Той отпива от водата и аз съм повече от изненадана, когато най-накрая отговаря.

– Те живеят в Марбея. И сестра ми е там. Не сме говорили от години. Те не бяха щастливи, че Кармайкъл ми остави имението и всичките си притежания.

– Оставил ти е всичко?

– Да. Бяхме близки, а той не говореше с родителите ми. Те не одобряваха това.

– Не са одобрявали това, че сте били близки?

– Определено. – Той започва да хапе устната си.

– Какво има да одобряват? – Вече съм напълно заинтригувана.

Той въздиша. Мога да преценя, че се чувства неудобно от този разговор.

– От момента, в който завърших училище, започнах да прекарвам цялото си време с Кармайкъл. Мама, татко и Амалия се преместиха в Испания, а аз отказах да тръгна с тях. Бях на осемнайсет и никога до този момент не се бях забавлявал повече. Останах с него. Те не бяха доволни от това. – Джеси свива рамене. – Три години по-късно той почина и аз останах да управлявам имението – разказва това без намек за чувство и отпива още една глътка вода. – Отношенията ни се изостриха след това. Те настояваха да продам имението, но аз не можех. То беше рожбата на Кармайкъл.

Зашеметена съм. За пет минути научих повече за този мъж, отколкото за цялото време, откакто го познавам. Защо е толкова приказлив тази вечер? Решавам да се възползвам от предимството – не знам кога ще имам друга възможност.

– Какво правиш за удоволствие?

Зелените му очи заблестяват и той се ухилва порочно.

– Чукам те.

Зяпвам при този тъп отговор, но запазвам самообладание, въпреки че вътрешно се топя.

– Харесва ти да имаш власт в спалнята – заявявам без дори намек от изчервяване. Горда съм от себе си. Уменията му и влиянието му над цялото ми същество ме правят нервна.