28 Sam Sparro – австралийски певец. Б.пр.

29 Black and Gold – „Черно и златно“. Б.пр.

– Ще те оставя да говориш, цветенце. Дръж красивата си брадичка вдигната! Това е заповед.

Патрик ме оставя, докато аз се опитвам да накарам телефона да млъкне, но още щом спира, започва да пее отново. Натискам копчето, за да му взема думата и го оставям на бюрото. Заемам се с пощата и откривам имейл от Микаел. Кратък е, но има достатъчно информация, за да започна да подготвям проектите си.

След като е звънял петнайсет минути, телефонът ми издава сигнал за съобщение, но вместо да го изтрия, което би било разумното действие, аз го отварям.

ВДИГНИ СИ ТЕЛЕФОНА!

Сам Спаро отново започва да свири и аз карам телефона да млъкне... отново. Няма да свърша никаква работа с тази скорост. Идва още едно съобщение.

Ава, говори с мен, моля те! Какво съм направил?

 

Слагам телефона на тих режим и се опитвам да забравя за него. Какво е направил? Нищо, наистина, но съм сигурна, че ако му дам възможност, ще направи. Или? О, не знам. Но инстинктът ми казва да се махна.

– Сал, ако някой се обади в офиса, кажи, че разговарям по мобилния телефон, става ли? – Знам, че вероятно това ще бъде следващият му ход.

– Добре, Ава.

Започвам работата по колажите и по скиците за Микаел. Дори не съм видяла още апартаментите, но имам добра идея и изненадващо за мен съм доста развълнувана.

Отскачам до павилиончето в почивката, вземам си сандвич и се връщам в офиса да го ям. Сали ме информира, че докато съм била навън, се е обадил мъж, но не е оставил съобщение. Разбира се, знам кой е.

Упорито не поглеждам телефона си, с изключение на обаждането от Микаел, с когото се уговарям да посетя „Лайф Билдинг“ утре. Той е задържан в Дания до края на седмицата, затова ще се срещна с личната му асистентка направо в сградата в девет сутринта. Часовникът удря шест и аз съм доволна от това, че успях да се съсредоточа и да поработя, и то продуктивно. Денят е изтекъл.

Пристигам в „Лайф Билдинг“ на следващата сутрин точно навреме, въпреки че се успах. Излишно бързах. Асистентката на Микаел закъснява, затова сядам и се възползвам от възможността да звънна на мама и да проверя всичко ли е наред в Нюкий. Наред е, а Дан пристига в понеделник. Това повдига духа ми. Когато затварям, се взирам в телефона си и най-после събирам сили да проверя множеството пропуснати обаждания и съобщения. Всички са от Джеси, с изключение на едно съобщение от Кейт снощи, в което ми казва, че ще остане у Сам. В бързането ми сутринта не съм забелязала, че я няма. Отговарям, че съм спала, когато е писала, и че чак сега виждам съобщението. Все още чувам упоритото тропане на Джеси на вратата снощи, докато аз се криех под завивките като уплашено дете.

– Вие сигурно сте госпожица О’Ший – вдигам поглед и виждам дребна блондинка, протегнала ръка към мен. – Аз съм Ингрид. Микаел ви уведоми, че ще бъда тук, да? – датският ù акцент е много силен.

– Ингрид, наричай ме Ава, моля те! – Изправям се и поемам ръката ù, разтърсвайки я леко. Тя изглежда толкова крехка.

Усмихва се и кимва.

– Ава, разбира се.

– Микаел ми се обади вчера, за да ми каже, че е задържан в Дания.

– Да, така е. Аз ще ти покажа сградата. Работите не са съвсем приключили, затова трябва да си сложиш тези неща. – Тя ми подава жълта каска и отразителна жилетка. Надявам ги, докато тя натиска копчето на асансьора. – Ще започнем от панорамния апартамент. Много е подобен по разположение на този в „Луссо“. – Асансьорът пристига и ние влизаме вътре. – Запозната си с „Луссо“, разбира се – усмихва се тя.

– Да, запозната съм с „Луссо“ – отвръщам на дружелюбната ù усмивка. „По-запозната, отколкото предполагаш!“ Отхвърлям блуждаещите си мисли и започвам да ровя в чантата си за папката.

– Пристигнахме. – Асансьорът отваря врати направо в панорамния апартамент. – След теб, Ава.

– Благодаря. – Влизам в обширното пространство и моментално забелязвам, че този панорамен апартамент е почти същият като онзи в „Луссо“.

– Виждаш, че тук сме използвали дъб. Всички прозорци и врати са от материали, които щадят околната среда. Сигурна съм, че Микаел те е информирал за тази част от изискването в имейла, който ти е пратил. – Поглеждам я и тя сигурно е доловила празното ми изражение, защото се засмива и поклаща глава. – Не го е споменал в имейла, така ли?

– Не – отговарям и се моля да съм го прочела правилно и изцяло.

– Ще трябва да му простиш. Малко е разсеян заради развода.

Развод? О, това ли го е задържало в Дания? Мисля, че е неуместно тя да ми споменава толкова интимна подробност от личния живот на Микаел.

– Смятай ме за осведомена! – усмихвам се.

През следващите няколко часа Ингрид ме разхожда из цялата сграда. Правя снимки на пространството и водя записки по пътя. Микаел и партньорът му определено знаят как да строят модерни, луксозни сгради. Гледките към Холанд парк и към града са невероятни.

Накрая се озоваваме отново в основното фоайе.

– Благодаря, че ме разведе, Ингрид. – Свалям каската и жилетката.

– За нищо, Ава. Имаш ли всичко, което ти е необходимо?

– Да, ще чакам Микаел да ми се обади.

– Каза, че ще ти звънне в понеделник. – Тя стиска ръката ми.

Сбогуваме се и аз се отправям към офиса, като по пътя се обаждам на лекаря си. Трябва да ми изпише нови хапчета. Уреждам си час за четири днес, което е облекчение. Не че планирам да правя много секс в близко бъдеще. Напоследък имах достатъчно, за да ми държи влага известно време.

– Добър ден! – припявам към Том и Виктория, докато влизам в офиса.

Том се мръщи и поглежда часовника.

– Опа! Закъснявам за госпожа Бейнс. Тя ще има котенца. Ще се върна, след като усмиря смахнатата стара птица – съобщава той, събира чантата си и излиза от офиса.

– Добре ли си, Виктория? – питам и се приземявам на бюрото си. Тя се е заблеяла. – Ало! – извиквам.

– А? О, съжалявам. Бях на светлинни години от тук. Какво каза?

– Добре ли си?

Тя се усмихва весело и отмята русите си къдри през рамо.

– Няма как да съм по-добре.

– И защо така? – питам с вдигната вежда.

Тя се кикоти като момиченце.

– Имам среща с Дрю в петък вечер.

Знаех си, въпреки че все още не мога да приема идеята за връзка между вятърничавата Виктория и сериозния Дрю.

– На хубаво място ли?

Тя свива рамене.

– Не каза. Просто попита може ли да ме изведе. – Мобилният ù телефон звъни и тя се извинява, точно когато моят телефон издрънчава от получено съобщение. От Кейт.

Тъкмо си включихме телефоните. Бях... заета. Виждала ли си Джеси?

 

Заети? Сам и Кейт „заети“ – вероятно е благодат.

Не.

Няма нужда да казвам нищо повече от това и се надявам Кейт да не реши, че трябва да ми отговори и да ми каже това, което вече знам. Ще ми се.

Добре. Схващам картинката. Само да знаеш, че двамата със Сам имаме 30 пропуснати обаждания. И Сам говори с него. Не е щастлив, но поне вече знае, че си жива.

Какво мисли той, че може да ми се е случило? Отново се вторачвам в компютъра си и отново заглушавам телефона си, щом почва да дрънка Black and Gold, но след като рефренът се повтаря три пъти с подскачане, напълно изключвам звука. Мъжът е упорит трън в задника.

– Изчезвам – обажда се Виктория и става от бюрото си.

Махам ù за довиждане и започвам да преглеждам пощата си, а после правя копия на някои скици, които да изпратя на доставчиците.

Става три часа и отивам да правя кафе.

– Ава? – чувам Сали да ме вика. Показвам глава през вратата на кухнята и я виждам да държи телефона. – Един мъж те търси, но не иска да каже кой е.

Сърцето ми скача в гърлото. Знам адски добре кой е.

– На изчакване ли е?

– Да. Да те свържа ли?

– Не! – изкрещявам и горката нервна Сара трепва. – Съжалявам. Кажи му, че не съм в офиса!

– О, добре. – Тя изглежда ококорена и объркана, докато натиска копчето на телефона, което ще я свърже отново с Джеси. – Съжалявам, господине, Ава е извън офи-... – Тя подскача един метър във въздуха и изпуска слушалката със силно изтропване. Пипа неуверено по бюрото, докато го вдигне отново. – Аз... аз... аз... съ-... съжалявам, господине... – Горката Сали заеква неудържимо, което ми показва, че Джеси ù крещи по телефона. Изпитвам ужасна вина, че я подлагам на това. – Господине, моля ви... Аз... аз ви уверявам, че тя... не е тук.

Гледам я как психясва на бюрото си и ме гледа ококорена и зашеметена, докато Господин Невротик я напада словесно. Усмихвам ù се извинително. Ще ù купя цветя.

Телефонът е затворен и тя ме поглежда шокирана.

– Кой беше това? – Ще се разплаче.

– Сали, толкова съжалявам. – Бързо грабвам кафетата от кухнята (единственото предложение за помирение, което мога да измисля в момента) и отнасям това на Сали на бюрото ù.

Тя въздъхва дълго и разгневено.

– Някой се нуждае от прегръдка30! – започва да се кикоти.

30 В 70-те години на 20-и век в Западна Европа се заражда течение, представителите на което призовават хората да се прегръщат по-често в израз на обич и за намаляване на гнева и омразата. Скоро след това в някои страни на Стария континент 4 декември е обявен за Ден на прегръдката. Б.пр.

Напълно съм зашеметена. Очаквах сълзи и нервен срив, но вместо това Сали се шегува. Поглеждам към обикновената и незабележима Сали, която се смее, и също започвам да се смея с истински смях, който предизвиква сълзи в очите ми и спазми в корема. Сали се присъединява към истерията ми.

– Какво става? – идва гласът на Патрик откъм бюрото му.

Махвам с ръка във въздуха към него, той извърта очи и се връща към компютъра си, клатейки глава раздразнено. Не бих могла да му кажа, дори да бях в състояние да говоря. Оставям Сали да реве и се отправям към тоалетната да се оправя. О, това е толкова хубаво. Видях Сали в изцяло нова светлина. Харесвам саркастичната Сали.