Вратата се отваря и Джеси влиза вътре, като поглежда към мен, отпусната на пода, след което обръща очи към Сара.

– Добре ли е? – пита.

Свивам се вътрешно. Защо пита нея, по дяволите? Мен трябва да пита. Още по-смаяна съм, когато тя залепва нелепо фалшива усмивка и отива при него, изправила гръб и изпъчила гърди.

– Да, миличък. Двете с Ава обсъждахме новите стаи. Тя има невероятни идеи – казва и потрива рамото му.

Искам да изтръгна изкуствените нокти от пръстите ù. Скапана лъжлива кучка! Той няма да се хване на това, нали? Доволната усмивка, която ù отправя, преди да се обърне към мен, ми казва, че се е хванал. Сляп идиот!

– Добра е – казва той гордо. Кара ме да се чувствам като някакво шибано дете.

– Да, много е талантлива – мърка Сара и ми се усмихва лукаво. – Ще ви оставя. – Тя се повдига и целува бузата му. Изгарям от яд. – Ава, радвам се, че те видях отново.

Полагам голямо усилие, за да се усмихна на звяра.

– И аз се радвам, Сара.

Тя напуска стаята и двамата с Джеси оставаме сами. Каква роля играе тази жена в живота му? Тук е всеки път, когато идвам, беше и на откриването на „Луссо“. Опитва се да ме разкара, а има само една причина да иска това... желае Джеси. Мисълта той да е с някоя друга, кара сърцето ми да се свие от болка, кара ме да искам да обидя жестоко някого. Никога не съм била ревнива, прилепчива и несигурна. Но усещам как сега всички тези нови чувства препускат в мислите ми и поглъщат цялото ми същество. Не се чувствам удобно. Озовала съм се в голяма беда – голяма, шибана беда. Тя каза, че Джеси не е от типа мъже, около които да градиш мечтите си. Мисля, че вече го знам.

– Да погледнем тогава! – Той се плъзга надолу по стената до мен и се пресяга за бележника ми. – Леле! Влюбен съм в това легло.

– Аз също – признавам начумерено. Целият ентусиазъм от идеята ми е изсмукан от мен.

– Какво е това? – той сочи навеса над леглото.

– Плетеница. Дървените греди се преплитат, за да създадат илюзия за решетка.

– За да може да окачваш разни неща на тях ли? – Той ме поглежда любопитно.

– Да, може би някакви тъкани или осветление. – Свивам рамене.

Устните му оформят буквата „О“, когато схваща идеята ми.

– В какви цветове?

– Черно и златно.

– Прекрасно! – Прокарва ръка по рисунката. – Кога можем да започнем?

Моля?

– Това е само скица. Трябва да направя по-подробни рисунки, чертежи, планове за осветлението, такива неща. – Не знам дали ще направя каквото и да било. Предупреждението на Сара ме е запратило в дълбока депресия. Трябва сериозно да премисля какво правя тук. – Ще ме откараш ли у дома?

Той повдига рязко глава и зелените му очи изглеждат разтревожени.

– Добре ли си?

Избутвам изтръпналия си задник от пода и използвам всяка частица сила, която имам, за да залепя на лицето си усмивка, фалшива, като на Сара.

– Добре съм. Има някои неща, които трябва да подготвя за утре. – Приглаждам роклята си надолу.

– Добре. – Той се изправя от пода леко и ми подава бележника. – Сигурна ли си, че си добре? – Притиска ме.

Запазвам фалшивата усмивка.

– Добре съм. Защо да не съм? – Искам ръката ми да остане отпусната до тялото ми, но не успявам и инстинктивно посягам да хвана кичур коса.

Джеси ме оглежда с подозрение.

– Ела тогава! – Взима чантата ми, хваща ръката ми и ме повежда навън от разширението към основната сграда.

Когато стигаме преддверието, се оглежда наоколо нервно.

– Чакай тук! Трябва да взема телефона и ключовете си. Всъщност отиди и влез в колата! Отворена е. – Мръщя се, докато ме води навън през вратата, преди да изтича към кабинета си.

Слизам надолу по стълбите на имението и пресичам чакъла към „Астън Мартин“-а, но преди да стигна до колата, чувам смеха на определен звяр с раздвоен език и нацупена уста. Напрягам се от глава до пети и се завъртам на чакъла, за да я видя как стои на най-горното стъпало с Джеси до нея.

– Добре, миличък. Ще се видим по-късно. – Тя се повдига и целува бузата му. Повдига ми се. – Надявам се да те видя отново, Ава – извиква към мен.

Леденият ù поглед ме пронизва, докато Джеси приближава и ми подава чантата, а после хваща отново ръката ми. Вкарана съм в колата и щом двигателят пали, в ушите ми нахлува песента на Рейдиохед Creep27. Усмих­вам се на себе си. Да, защо съм тук?

27 Creep (англ.) – в случая подлец, мръсник. Б.пр.


Седемнадесета глава

Целувам Джеси леко и го оставям с изписано безпокойство на зашеметяващото му лице.

– Ще ти се обадя. – Затварям вратата и бързам по пътеката към къщата на Кейт. Не поглеждам назад, когато влизам, затварям бързо вратата и се свличам по нея.

– Хей! – Кейт се появява на върха на стълбите с кърпа, увита около косата ù. – Добре ли си?

Не мога повече да поддържам фалшивата усмивка.

– Не.

Тя ме поглежда със смесица от объркване и съчувствие.

– Чай?

Кимвам и се отлепвам от вратата. Знаех, че това ще стане. Не толкова скоро, но тази гадна болка в сърцето беше неизбежна. Завличам се нагоре по стълбите и се сривам на един от различните столове, докато Кейт прави чай.

– Сам отиде ли си?

Слага три лъжички захар в чашата си и въпреки че е с гръб към мен знам, че се хили.

– Да – казва го прекалено небрежно.

– Добре ли прекара нощта?

Тя се обръща и присвива бляскавите си сини очи към мен, след което се ухилва.

– Този мъж е животно.

Смея се на описанието ù на Сам. Има един определен човек, който също би отговарял на това описание.

– Добър ли е?

Тя налива кипяща вода в чашите и добавя мляко.

– Става – свива рамене. – Стига за мен! Защо сутринта излезе и изглеждаше така, сякаш си имала не по-лоша нощ от моята, а се връщаш няколко часа по-късно и изглеждаш сякаш си била зашлевена? – Тя сяда и ми подава чая.

Въздъхвам.

– Няма да го виждам повече.

– Защо? – извиква тя.

– Защото, Кейт, без никакво съмнение ще се опаря много жестоко. Той е опасен.

– Откъде знаеш?

– Той е зрял бизнесмен и е много повече от богат и самоуверен. За него аз съм просто малка играчка. Ще му омръзна, ще ме захвърли и ще мине на следващата. – Въздъхвам обезсърчено. – Повярвай ми, няма да липсват жени, които да се хвърлят в краката му. Видях каква реакция предизвиква, преживях я. Той е невероятно свиреп в леглото и е дяволски добър, а това ми говори, че не му липсват сексуални завоевания. – Поемам глътка въздух, докато Кейт ме гледа зяпнала. – Той е магнит за жените, вероятно и сваляч. Вече имах сблъсък със Сара, жената, за която мислех, че му е приятелка. – Отпускам се в стола си и грабвам чашата чай.

– Сериозно ли скачаш от кораба, само заради няколко зли думи от отхвърлена жена? Кажи ù да си го начука!

– Не, не е само това, въпреки че нямам нужда от нокти, забити в гърба ми.

Кейт извърта очи.

– Приятелко, ти си сляпа.

– Не, не съм. Аз съм разумна – защитавам се. – И защо го харесваш толкова?

– Не знам – свива рамене. – Просто има нещо в него, нали?

– Да, и то е опасно.

– Не. Той те гледа така, сякаш си центърът на неговата вселена или нещо такова.

– Не бъди глупава! Аз съм центърът на неговия сексуален живот – поправям я и внезапно се замислям върху възможността да съм една от многото жени, които забавлява. Мисълта е болезнена и е още една причина да си тръгна, докато съм все още отчасти незасегната. Кого заблуждавам? Вече съм разкъсана на парчета, но колкото по-дълго позволя тази връзка да продължи, толкова по-лошо ще става.

– Ава, ти си майстор на отричането – присмива ми се тя леко.

– Не отричам нищо.

– Напротив – заявява твърдо Кейт. – Влюбила си се в него. Лесно е да видя защо.

Толкова ли е очевидно? Би трябвало да отрека, но няма да обиждам интелигентността на Кейт.

– Ще си полегна. – Избутвам стола си назад, той остъргва дървения под и ме кара да трепна от пронизващия звук. Махмурлукът се е върнал със страшна сила.

– Добре – въздъхва Кейт.

Оставям я в кухнята, за да се оттегля в убежището на стаята ми, като се пльосвам на леглото и придърпвам възглавница върху главата си. Не мога да градя мечтите си около Джеси Уорд и мисълта е като нож в разкъсаното ми сърце.

Влизам в офиса в началото на новата седмица, но изоб­що не се чувствам свежа.

– Добро утро, цветенце! – обажда се Патрик от кабинета си.

– Здрасти! – Опитвам се да звуча жизнерадостна, но се провалям ужасно. Хвърлям чантата си на бюрото и сядам, за да пусна компютъра.

Пет секунди по-късно бюрото ми пищи в протест, когато Патрик заема обичайното си място.

– Какво е положението с Ван дер Хаус?

Пресягам се под бюрото, за да извадя малката кутия с мостри, които зарязах в петък.

– Дойдоха в петък – казвам и оставям една част на бюрото. – Той ми прати и имейл със спецификациите и чертежите.

Патрик разгръща купчината мостри – всички в неутрални тонове на бежово и кремаво, някои с шарки, други не.

– Малко са скучни, нали? – сумти той неодобрително.

– Напротив. – Издърпвам прекрасно парче с дебели райета. – Виж!

Той бърчи нос.

– Не са по мой вкус.

– Няма нужда да са – напомням му. Той няма да си купи луксозен апартамент в Лайф Билдинг. – Господин Ван дер Хаус се връща от Дания днес. Каза, че ще ми се обади, за да посетя сградата. Ще отида, ако не възразяваш.

Патрик се изправя и аз изпълнявам обичайното си трепване при изскърцването на бюрото.

– Да, действай! – Оглежда ме подозрително. – Кажи ми да си гледам работата, ако искаш, но не изглеждаш на себе си. Станало ли е нещо?

– Не, добре съм. Честно.

– Сигурна ли си?

– Да, Патрик. – Опитвам се да звуча убедително, но се провалям с гръм и трясък. Телефонът ми започва да подскача по бюрото и песента на Сам Спаро28 Black and Gold29 започва да гърми в офиса. Мръщя се, когато виждам името на Джеси да проблясва по екрана. Отново е бърникал в телефона ми. Сърцето ми подскача и то не от щастие. Не мога да говоря с него. Ако чуя гласа му, ще направя грешка.