– Не, не мисля. – Той задържа погледа си върху пътя. – Май това е твой проблем.

Мръщя се.

– Аз нямам проблем.

Извръща красивото си лице с невероятните си зелени очи към мен.

– Тогава спри да ме питаш!

Поглеждам го навъсена от раздразнение, но решавам да сменя темата.

– Ами родителите ти?

Правата линия, която оформят устните му, ме кара моментално да съжаля за въпроса.

– Не се виждам с тях.

Облягам се назад и повече не казвам нищо до края на пътуването. Презрителният му подход ме прави още по-любопитна, но също така ме кара да си затворя устата.

Когато отбиваме към имението, Джеси натиска копче на таблото и отваря портите. Виждам Големия Джон да излиза от своя „Рейндж Ровър“, облечен в обичайния си черен костюм и с неизменните слънчеви очила. Кима за поздрав, когато излизам от колата и отивам до Джеси.

– Какво става, Джон? – пита Джеси, поема ръката ми и ме повежда нагоре по стълбите към входа на имението. Потрепервам, като си спомних последния път, когато бях тук. Не мислех, че някога отново ще се върна, но ето ме тук. Поглеждам към Джеси, докато стиска ръката на Големия Джон. Той има напълно делови вид.

– Всичко е наред – буботи Джон и позволява на двама ни да минем пред него, след което тръгва след нас към ресторанта. За десет сутринта в неделната утрин в хотела е изненадващо тихо.

Джеси поръчва закуска. Усмихва ми се, когато уточнява, че правят любимата ми – яйца по бенедиктински със сьомга – и дава нареждане да я донесат в офиса му заедно с капучино по мой вкус – без шоколад и захар. После грабва ръката ми, влачи ме през имението и още щом вратата на кабинета му се затваря, ме обляга на нея и вдига роклята ми до кръста.

Заравя лице в шията ми и ръцете ми се вдигат, за да стиснат тениската му. Неговата свирепост ме изненадва. Бавна и старателна подготовка или силно и бързо нахвърляне – резултатът е все същият. Поемам накъсано дъх и съм готова да се моля.

Натискът на неговото тяло, което ме притиска към вратата, се усилва, устата му намира моята и той захапва устната ми.

– Мокра ли си?

– Да. – Дишам тежко, стиснала тениската му. Достатъчно е само да го погледна и се възбуждам.

Ръцете му оставят гърдите ми, изчезват надолу и чувам звука на отварящ се цип. Забележката му за „без пречки“ вече е напълно ясна. Бикините ми са издърпани настрани.

Нямам време да се подготвя за здравото бързо чукане, което следва. Той вдига единия ми крак на кръста си, намества се и се забива в мен, блъскайки ме във вратата със силен вик. Изкрещявам.

– Тихо! – ръмжи той.

Не ми дава никакво време да свикна. Тласка в мен многократно, наказателно, отново и отново, като ме изстрелва в небето от удоволствие. Стискам устни, за да не изкрещя и отпускам глава на рамото му отчаяно.

– Усещаш ли ме, Ава?

Бог да ми е на помощ, мисля, че ще припадна. Джеси се движи в мен като луд с бързи тласъци и пъшкане.

– Отговори на въпроса!

– Да! Усещам те.

Той продължава да навлиза все по-дълбоко, обзет от зашеметяващо отчаяние. Секунди ме отделят от взрива, а кракът, на който стоях, вече не е да пода.

– Хубаво ли е?

– Боже, да! – крещя аз, въздухът напуска дробовете ми и в този момент съм нападната от алчната уста на Джеси.

– Казах тихо! – Той захапва устната ми почти болез­нено.

Изпепеляващият огън, който помита сърцевината ми, пращи, съска, пръска се и ме захвърля в трескаво блаженство, когато достигам върха със силен вик. Устата на Джеси улавя крясъците ми, а умът ми се изпразва. Треперя неконтролируемо до него, но той продължава още известно време, после достига собствената си експлозия и крещи, а членът му пулсира и потръпва, докато излива всичко в мен.

Мили Боже! Главата ми се върти диво. Аз съм напълно възхитена от това, което този мъж прави с мен.

– Може да те водя на работа всеки ден – въздъхва той във врата ми, докато бавно излиза от мен и ме оставя да се плъзна надолу по вратата. – Добре ли си?

– Не ме пускай! – промърморвам в рамото му. Не съм в състояние да пазя равновесие.

Той се смее леко и обвива ръка около кръста ми, за да ме подкрепи. Издухвам косата от лицето си и откривам зашеметяващите му очи.

Усмихвам се.

– Здрасти!

– Ти се върна. – Той притиска устни към моите, вдига ме, отнася ме до дивана и ме поставя на него, а след това вдига панталоните си и закопчава ципа.

Оправям роклята си, отпускам се назад и виждам как в ъгълчетата на устните му трепка усмивка. Контрастът в него от див и настойчив до нежен и внимателен е истински шокиращ. Но аз обичам и двете му емоционални състояния.

Джеси идва, сяда до мен и ме издърпва в скута си.

– Мислех, че може да започнеш да нахвърляш някои идеи.

– Все още ли искаш аз да го проектирам?

– Разбира се.

– Мислех, че ме искаш само заради тялото ми – дразня го и си спечелвам перване по зърното.

– Искам те за много повече неща от тялото ти.

При почукването на вратата се премествам от скута му и мигновено усещам липсата на твърдото му тяло под себе си.

– Влез! – казва той.

Човекът от ресторанта влиза с поднос и го поставя на масичката за кафе.

– Благодаря, Пит.

– Сър! – Той кимва на Джеси и ми отправя приятелска усмивка, преди да излезе.

– Яж си яйцата, бебче! – нарежда Джеси. Аз не губя време и започвам да ям, като му подавам по малко на вилицата, когато поиска.

Щом опразвам чинията, той се усмихва и ме дръпва към неговата част от дивана, като ме приковава с едрото си тяло.

– Искам да те погълна, но трябва да работя, мамка му. – Той ме целува продължително, изръмжава обезсърчено и вади бележник и молив от чекмеджето на бюрото си.

– Ще отида отново да видя стаите. – Ставам от дивана и се сборичкваме през смях, когато взимам молива и се опитвам да мина покрай него.

– Целуни ме!

– Току-що го направих.

– Не ме карай да повтарям, Ава!

Усмихвам се и правя това, което иска, преди да ми бъде позволено да напусна кабинета.

Отварям вратата и виждам, че Големият Джон ме чака, за да ме придружи горе.

– Знам къде отивам, Джон – казвам. Няма нужда да ме придружава през целия път.

– Всичко е наред, момиче. – Той продължава да крачи до мен.

Когато стигаме стъклописа в дъното на стълбите за третия етаж, поглеждам нагоре към широкото стълбище. На върха има няколко дървени врати с красиви кръгли символи, гравирани в дървото. Вратите са затворени и изглеждат доста заплашително, но мислите ми са отвлечени от тях, когато чувам, че се отваря врата. Поглеждам през площадката и виждам мъж да излиза от един апартамент за гости и да закопчава ципа си. Мъжът вдига поглед, вижда, че се взирам в него, и лицето ми пламва. Поглеждам към Джон, който оглежда мъжа и клати глава заплашително. Вълна от тревога преминава по лицето на госта и аз бързо изчезвам през арката, която води към разширението, в опит да избягам от неудобната ситуация.

Влизам в най-далечната стая и поради липсата на мебели се плъзгам по стената и сядам на пода.

Джон подава глава през вратата.

– Позвъни на Джеси, ако ти трябва нещо! – сумти той.

– Мога да отида и да го намеря.

– Не. Обади му се! – повтаря той, затваря вратата и ме оставя да се мръщя в нищото. Трябва ли да звъня на Джеси, ако искам да отида до тоалетна?

Няколко часа по-късно задникът ми е изтръпнал, но вече имам груба скица на поразителна спалня. Прокарвам молива по хартията, засенчвайки и сливайки линии тук-там. Джеси каза, че голямото легло е основно, а огромното легло с четири пилона в центъра на стаята, което съм скицирала, носи лукс и чувственост. Изучавам рисунката и се червя на собствената си работа. Боже, почти еротична е. Откъде се появи това?

Линията на мислите ми е прекъсната, когато вратата се отваря и пред мен се озовава нацупеното лице на Сара. Стена вътрешно. Тази жена е навсякъде... Навсякъде, където е и Джеси.

– Ава, каква приятна изненада! – Тя затваря леко вратата зад себе си, преди да влезе в средата на стаята. Грозно е, но ми се приисква тя да се прекатури на нелепите си токчета. Наистина не харесвам тази жена. Тя вади на показ кучката в мен повече от всеки друг. Приятна изненада? Да, бе.

– Сара. Радвам се да те видя. – Хващам кичур коса и започвам да си играя с него, като мисля, че червените ù устни изглеждат още по-подути днес. Определено е имало работа по тях.

Това, че седя, а тя стърчи изправена над мен, ме кара да се чувствам по-низшестояща. Бих се изправила, ако задникът ми не беше изтръпнал и ако бях сигурна, че няма да се срина отново на пода.

– Работиш в неделя – размишлява тя, докато оглежда празната стая. – На всичките си клиенти ли оказваш същото специално внимание, което предлагаш на Джеси.

– Не. – Усмихвам се. – Само на Джеси.

Тя скръства ръце под едрите си гърди. Сигурно и те са изкуствени.

– Е, какво в моя Джеси те кара да се откажеш от свободното си време в името на работата?

„Моят Джеси?“

– Не съм сигурна какво ти влиза в работата. – Космите на врата ми се наежват.

– Може би парите му?

– Не се интересувам от богатството на Джеси – отвръщам кратко.

– Разбира се. – Тя се отдалечава до прозореца, преди да се обърне отново към мен, а лицето ù е толкова студено, колкото и гласът ù. – Считай се за предупредена, Ава! Джеси не е от този тип мъже, около които да градиш мечтите си.

Гледам я право в очите и се опитвам да имитирам студените ù лице и тон. Не е трудно – получава се естествено с тази ужасна жена.

– Благодаря за предупреждението, но мисля, че съм достатъчно пораснала, за да решавам около кого да градя мечтите си.

Тя ми се присмива с леко съжаление и това ме кара да се чувствам ужасно.

– Момиченце, излез от приказката, в която живееш, и...