– Да, а аз нямам търпение да започна да работя по този проект.

– Аз също. – Той се смее. – Много е грубо от моя страна да те домъкна тук толкова скоро, но летя за Дания в петък. Имам имейла ти. Ще ти изпратя специфичните изисквания. Ти свърши толкова добра работа в „Луссо“. Напрежението наистина намалява, когато работиш с опит­ни хора. – Той се усмихва.

Няма ли да ми даде изискванията сега? Нали затова съм тук?

– Можем да поговорим набързо сега – казвам и размахвам бележника си към него.

Той седи известно време и ме изучава мълчаливо, след което се навежда напред в стола си.

– Ава, дано не мислиш, че съм безочлив, но... Ами, как да го кажа? – Той барабани с пръсти по брадичката си. Малко съм притеснена. – Боя се, че те доведох тук под фалшив предлог. – Той се засмива нервно и се размърдва в стола си.

– О? Така ли? – питам и изкарвам насила собствения си неудобен смях.

– Бих искал да те поканя на вечеря. – Той ме гледа объркано и съм сигурна, че лицето ми е отразило пълния ми ужас. Пламтя. – Утре вечер, ако ти е удобно, разбира се – добавя.

„Мамка му!“ Какво да кажа? Ако откажа, той може да оттегли поръчките си за „Рококо Юниън“ и тогава Патрик ще побеснее.

– Господин Ван дер Хаус...

– Микаел, моля те! – прекъсва ме той с усмивка.

– Микаел, не съм сигурна, че смесването на бизнес с удоволствие е добра идея. Това е нещо като правило за мен. Наистина съм поласкана. – Засмивам се на собствената си наглост. Откога това е проблем? И защо казвам „удоволствие“? Допуснах, че ще бъде удоволствие да вечерям с него. Може да не е или може да е. О, Боже! Мислено се хвърлям в камината.

– Колко жалко, Ава! – Той въздъхва.

– Да, така е – съгласявам се и отново се хвърлям в огнището, когато той ме поглежда изненадан.

Навежда се напред.

– Възхищавам се на професионализма ти.

– Благодаря. – Отново се червя, мамка му.

– Надявам се това да не повлияе на деловите ни отношения, Ава. Очаквам с голямо нетърпение да работя с теб.

– Аз също очаквам с нетърпение да работя с теб, Микаел.

Той става от стола и ме доближава с протегната ръка. Наистина ли ме е домъкнал тук, само за да ме покани на вечеря?

– Щом се върна от Дания, бих искал да ти покажа сградата. Дотогава може да направиш някои скици. Ще поръчам да пратят чертежите в офиса ти и ще ти пратя изискванията на имейл.

– Благодаря, Микаел. Приятно пътуване!

– Довиждане, Ава! – С големи крачки излиза от сепарето, а аз оставам да допия водата си.

В два и половина се връщам в офиса. Не споменавам на Патрик за странната ми среща с Ван дер Хаус, главно защото съм разтревожена, че в името на бизнеса той ще настоява да отида на вечеря с Микаел. Патрик ще допусне, че това е делова вечеря, но Микаел даде ясно да се разбере, че има предвид нещо различно. Вместо това просто споменавам за уговорката ни да ми изпрати изискванията си по имейл, аз да нахвърлям някои идеи и той да ми покаже сградата, когато се върне от Дания. Това изглежда прави Патрик щастлив.

Залавям се за работа и правя някои бележки за скандинавския дизайн. Знам, че ще базирам плановете си върху чистота, белота и удобство, но смятам мястото да изглежда спокойно и тихо, а не разпръснато и студено.

Телефонът ми звъни и го грабвам прекалено прибързано. Кейт.

– Здрасти! – поздравявам с прекалено чуруликащ глас. Не знам защо си правя труда. Тя веднага ме разгадава.

– Имитираме незаинтересованост, така ли?

– Да.

– Така си и мислех. Чувала ли си го?

– Не.

– И явно си падаме по едносрични отговори?

– Да.

Тя въздъхва тежко в телефона.

– Все едно. Пита ли Виктория и Том дали са навити за събота вечер?

– Не. Но ще ги питам. Тъкмо се връщам от много странна среща. – Отварям горното чекмедже, за да взема кламер и забелязвам калата, смачкана от телбода ми.

– В какъв смисъл странна? – разпитва Кейт.

– Отидох да се видя с предприемача от „Луссо“. Тоест, с един от всичките. И той ме покани на вечеря. Беше много неловко. – Хващам лилията и я натъпквам в кошчето, като устоявам на порива да я помириша отново.

Кейт ми се смее по телефона.

– На колко години е?

– В средата на четирийсетте, предполагам, но е изключително красив по типичния за скандинавците начин. – Свивам рамене, докато местя мишката безцелно по монитора.

– Ти си като магнит за зрели мъже в момента. Ще отидеш ли?

– Не! – изписквам. – Защо да ходя?

– Защо не? – Не мога да я видя, но знам, че е вдигнала вежда въпросително. – Може да ти помогне да превъзмогнеш друг определен клиент. Ако искаш да го превъзмогнеш, имам предвид.

– Не, не мога, защото имам ново правило... да не смесвам бизнеса с удоволствията.

– МЪРДАЙ! – изкрещява тя и ме кара да подскоча на бюрото си. – Извинявай, някакъв задник ме засече. Не смесваш бизнеса с удоволствията, значи?

– Да. Да не говориш по телефона, докато шофираш, госпожице Матюс? – предизвиквам я. Знам, че в „Марго“ няма хендсфри21 устройство.

21 Hands free – от англ. – буквално означава свободни ръце. Допълнително устройство към телефон, което се прикрепва към ухото и позволява да се говори, докато в същото време и двете ръце са свободни. Б.пр.

– Да, по-добре да карам. Ще се видим у дома. И не забравяй да кажеш на Том и Виктория за плана за събота.

– Какъв е планът? – изстрелвам, преди тя да затвори.

– Да се напием в „Барок“, осем вечерта.

Да се напием. Да, това е много добър план.

– Добро утро! – Знам, че звуча като нещастна гимна­зистка, но се опитвам много усилено да не съм.

Том вдига поглед от списанието си по интериорен дизайн и смъква очилата до върха на носа си.

– Скъпа, каква е причината за тази тъжна физиономия? – пита. Дори не мога да събера нужната енергия, за да залепя фалшива усмивка. Сривам се в стола си, а Том се увива около бюрото ми като възрастен бръшлян за секунди. – Ето, това ще те развесели.

Представя ми статия в списанието, което чете, а там, седнала небрежно на кадифената лежанка в „Луссо“, съм аз.

– Чудесно – въздъхвам. Дори не си правя труда да я прочета. Трябва да изкореня всички мисли, свързани с „Луссо“, от ума си.

– Проблеми с мъж? – Той ме поглежда съчувствено.

Не, няма проблеми с мъж... няма мъж, с когото да има проблем. Намръщвам се и неохотно признавам... наистина ми липсва.

– Добре съм. – Намирам сили да лепна усмивка на лицето си. – Петък е. Нямам търпение да се размажем утре вечер. Трябва ми една хубава вечер навън.

– Наистина ли ще се размажем? Прекрасно!

Патрик нахълтва в офиса.

– Хора, имаме ли някаква работа, или това е един празен петък? – Подминава ни бързо и влиза в офиса си, като затваря вратата зад себе си.

– Да свършим малко работа, а? – Отпъждам Том от бюрото си.

– О, забравих. – Том се извърта. – Ван дер Хаус се обади, за да каже, че се връща в Лондон в понеделник. Ще ти се обади, щом пристигне. Ще ти изпрати изискванията по имейла, а това са чертежите. Секси ли е? – Веждите му скачат в намек, докато ми подава един плик.

Той е голяма гей-курва, но ще му угодя.

– Много. – В зимам чертежите и отварям широко очи, за по-голям ефект.

Бебешкото му лице се изкривява от възмущение.

– Как така все ти получаваш привлекателните клиенти? – пита той, докато върви към бюрото си. – Какво ли не бих дал, за да влезе тук един Адонис и да метне мен на рамото си.

Трепвам, щом Том споменава изпълнението на Джеси от последния път, когато го видях. Започвам да се оправям с купчините оферти, графици за доставки и изисквания на предприемачи, след което започвам да звъня на клиентите, за да проверя дали всичко е наред. Получавам имейл от Микаел и го преглеждам набързо, като решавам да го изчета по-подробно в понеделник.

Сали пристига нерешително до бюрото ми с доставка.

– Ами... мисля, че това може да е за теб, Ава. – Тя се мести от крак на крак с кутия в ръка. – Искаш ли го?

Ако е доставка за мен, тогава предполагам, че я искам. О, това момиче е болезнено разтревожено. Взимам кутията от ръцете ù.

– Благодаря, Сали. Ще направиш ли кафе на Патрик?

– Не знаех, че иска.

От паниката по лицето ù ми се приисква да направя кафе на нея.

– Ами той не изглежда добре. Да се погрижим за него!

– Така ли? Не е болен, нали?

– Не, но мисля, че едно кафе ще му се отрази добре – притискам я аз и се опитвам с всички сили да не загубя самообладанието си.

– Разбира се. – Тя се оттегля, а обикновената ù кафява пола шумоли около обувките ù. Дори не искам да рискувам да предположа възрастта ù. Изглежда на около четирийсет, но интуицията ми подсказва, че ще ме шокира и ще се окаже по-близо до моята възраст. Отварям кутията и откривам всички мостри на материали, които поръчах за „Лайф Билдинг“, но я хвърлям под бюрото си, ще се занимавам и с нея в понеделник.

В събота стоя в стаята си, готова за тръгване. Косата ми се държи добре, щастлива, че е изсушена на рошави вълни, благодарение на Филипе, моя фризьор, а новата ми рокля, която купих от „Селфридж“22, за да се почувствам по-добре, ми стои перфектно. Черна къса и много тясна. С драматично черен грим и без червило изглеждам доста знойна.

22 „Селфридж“ е верига магазини за луксозни стоки в Обединеното кралство. Б.пр.

Влизам в кухнята и виждам Кейт да виси от прозореца и да пуши цигара. За какво мисли пък сега? Изглежда прекрасно, както винаги, в кремава рокля без гръб.

– Еха! – изстрелва. – Някой има намерение да впечатлява тази вечер. – Тя скача от плота и плъзва крака в златисти обувки на високи токчета. – Достатъчно къса ли е?

Вдигам вежда към нея и оглеждам роклята ù.

– Ами...

Тя се засмива с безгрижния си смях, който ме кара да се усмихвам.