Продължаваме покрай още две затворени врати, преди той да ме въведе в една лятна стая – голямо, светло и зашеметяващо пищно място, което е разделено на индивидуални зони с дивани, големи фотьойли и маси. Френски прозорци обгръщат стаята и извеждат към облицовано с плочки патио и огромна морава. Мястото наистина предизвиква възхита и аз тихо ахвам, когато зървам стъклена сграда с плувен басейн. Изглежда невероятно. Потрепервам при мисълта колко може да струва нощувката тук. Сигурно е най-малко пет звезди, вероятно повече.

След като подминаваме лятната стая, отново тръгваме по някакъв коридор, докато голямото момче спира пред една дървена врата.

– Кабинетът на господин Уорд – избоботва той и чука на вратата изненадващо нежно, като се има предвид мамутския му размер.

– Управителят ли? – питам.

– Собственикът – отговаря той, отваря вратата и влиза вътре. – Заповядайте!

Поколебавам се на прага, докато гледам как големият крачи в стаята пред мен. Накрая притеснена влизам и оглеждам също толкова луксозната обстановка в кабинета на господин Уорд.


Втора глава

– Джеси, госпожица О’Ший от „Рококо Юниън“ – известява голямото момче.

– Чудесно. Благодаря, Джон!

Изтръгната съм от благоговението си и съм запратена право в състояние на тревога. Изправям гръб.

Не мога да го видя, скрит е от едрата фигура на мъжа, който ме въведе, но от този дрезгав, равен глас замръзвам на място. Определено не изглежда да принадлежи на пушещ пури, дебел, носещ дъждобран господар на имение.

Голямото момче или Джон, както вече знам, се дръпва настрани и за първи път зървам господин Джеси Уорд.

О, мили Боже! Сърцето ми се разбива в гръдния кош и нервното ми дишане се учестява до опасни нива. Внезапно се чувствам замаяна, а устата ми пренебрегва инструкциите на мозъка да каже нещо. Просто стоя там и зяпам този мъж, докато той се взира в мен. Дрезгавият му глас ме е заковал на място, но видът му... видът му просто ме е превърнал в неотзивчива трепереща развалина.

Той се надига от стола си и погледът ми пътува с него. Много е висок. Носи бяла риза с небрежно навити ръкави и черна вратовръзка, която е разхлабена и виси върху широките му гърди.

Мъжът обикаля масивното бюро и се насочва към мен. Едва тогава усещам пълното му въздействие върху сетивата ми. Преглъщам. Той е толкова съвършен, че направо изпитвам болка. Тъмнорусата му коса изглежда така, сякаш е правил опит да ù докара нещо подобно на стил, но се е отказал. Очите му са тъмнозелени и блестящи, въпреки че погледът му е твърде напрегнат, а наболата брада, покриваща брадичката му, изобщо не скрива красивите черти под нея. Има лек тен и просто... О, Боже, той е невероятен. Господар на имението ли?

– Госпожице О’Ший! – Протяга ръката си към мен, но аз не мога да повдигна моята, за да я поеме. Той е красив.

Когато не подавам ръка, той се пресяга и ме хваща за раменете, после бавно се навежда, за да ме целуне и устните му леко докосват пламналите ми бузи. Цялата се напрягам. Чувам как сърцето ми бие в ушите и въпреки че целувката е нещо напълно неуместно за бизнес среща, не правя нищо, за да го спра. Аз съм напълно смаяна.

– За мен е удоволствие – прошепва той в ухото ми, което само ме кара да изстена леко. Сигурно е усетил напрежението ми – а това не е трудно, тъй като съм вкочанена, – защото отпуска захвата си и свежда лице до нивото на моето, като ме поглежда право в очите. – Добре ли сте? – пита той, а едната страна на устата му се извива в подобие на усмивка. Забелязвам бръчка на челото му.

Изтръгвам се от нелепата си вцепененост, внезапно осъз­нала, че все още не съм казала нищо. Дали е забелязал реакцията ми към него? Ами голямото момче? Поглеждам и виждам, че големият стои неподвижен, а очилата му все още са на мястото си, но аз знам, че очите му са впити в мен. Изтръгвам се от това състояние и отстъпвам назад, далеч от Уорд и могъщото му влияние. Ръцете му се отпускат встрани от тялото.

– Здравейте! – кашлям, за да прочистя гърлото си. – Ава. Името ми е Ава. – Предлагам му ръка. Той не бърза да я приеме, сякаш не е сигурен дали е безопасно, но го прави... накрая.

Ръката му е студена, влажна и леко несигурна, когато стиска здраво моята. Между нас пращят искри. Любопитно изражение минава по зашеметяващото му лице, когато и двамата отдръпваме ръцете си шокирани.

– Ава. – Той произнася толкова нежно името ми, че ми е нужна цялата ми сила, за да не изстена отново. Трябва да спре да говори, незабавно.

– Да, Ава – потвърждавам. Сега той е този, който изглежда малко извън своята нирвана, а аз все по-силно усещам как тялото ми се сгорещява.

Той сякаш внезапно си връща разума, пъха ръце в джобовете на панталона си, клати леко глава и се отдръпва няколко стъпки.

– Благодаря, Джон. – Големият мъж се усмихва и това смекчава чертите му, а после излиза.

Вече съм насаме със собственика, който ме е оставил безмълвна, неподвижна и напълно безполезна.

Той кимва към два кафяви кожени дивана, поставени от двете страни на голяма маса за кафе пред еркерния прозорец.

– Моля, седнете! Да ви предложа ли питие? – Откъсва погледа си от мен и се отправя към шкаф, в който са подредени различни бутилки алкохол. Със сигурност няма предвид алкохол, нали? Пладне е! Дори за мен е прекалено рано. Наблюдавам го как се задържа при шкафа няколко минути, след което се обръща отново към мен и ме поглежда очаквателно.

– Не, благодаря. – Поклащам глава, докато говоря, в случай че не чуе казаното.

– Вода? – пита той и в ъгълчетата на устните му заиграва усмивка.

Боже, не ме гледай!

– Да, моля! – Усмихвам се нервно. Устата ми е пресъхнала.

Той взима две бутилки вода от вградения хладилник и се обръща отново към мен. Едва тогава принуждавам разтрепераните си крака да ме отнесат през стаята до дивана.

– Ава? – Гласът му преминава през мен и ме кара да залитна насред път.

Обръщам се с лице към него. Това може би е лоша идея.

– Да?

Той вдига стъклена чаша.

– Чаша?

– Да, моля! – Усмихвам се. Сигурно мисли, че се държа много непрофесионално. Настанявам се на кожения диван, вадя папката и телефона от чантата и ги поставям на масата пред мен. Забелязвам, че ръцете ми треперят.

„Боже, жено! Стегни се!“ Правя се, че си водя бележки, докато той се връща, поставя водата ми и чаша на масата, а след това сяда на дивана срещу мен и премята крак върху крак. Протяга се назад и се настанява удобно, а мълчанието е доста тягостно, буквално крещи, докато аз пиша някакви глупости, за да не се налага да го погледна. Знам, че в един момент ще се наложи да го направя. Би следвало да му задам и някои въпроси, но установявам, че всички мисли са избягали с писъци от мозъка ми.

– Е, откъде да започнем? – пита мъжът, като ме принуждава да вдигна поглед и да чуя въпроса му. Той се усмихва. Аз съм ужасно нервна.

Взира се в мен над ръба на бутилката с вода, а после я вдига към прекрасните си устни. Свеждам очи, за да не го гледам, като се пресягам напред, за да налея вода в моята чаша. Боря се да овладея нервите си, но още усещам погледа му върху себе си. Това е много неудобно. Никога не съм изпитвала такова въздействие от някой мъж.

– Предполагам, че трябва да ми кажете защо съм тук.

„Аз говоря!“ Поглеждам отново към него, докато вземам чашата от масата.

– О? – казва той тихо. Бръчката му се появява отново. Дори с нея е красив.

– Потърсили сте ме лично – притискам аз.

– Да – отговаря той просто и отново се усмихва. Трябва да отместя поглед.

Сръбвам от водата, за да навлажня пресъхналата си уста, и прочиствам гърло, преди да срещна отново неговия втренчен поглед.

– Може ли да попитам защо?

– Можете. – Той сваля крак и се навежда напред, за да сложи бутилката на масата, после поставя лакти на коленете си, но не казва нищо повече. Няма ли да ми отговори?

– Добре. – Продължавам да го гледам втренчено, за да не прекъсна контакта с очи. – Защо?

– Слушал съм страхотни неща за вас.

Усещам как лицето ми пламва.

– Благодаря. И защо съм тук?

– Ами, за да проектирате. – Той се засмива и аз се чувствам глупаво, но изпитвам и малко яд. Той да не ми се присмива?

– Да проектирам какво по-точно? – питам. – От това, което видях, всичко е съвършено. – Със сигурност не иска да модернизира това прекрасно място. Провинциалните имения може да не са моята сила, но познавам класата, когато я видя.

– Благодаря – казва той тихо. – Носите ли портфолиото си?

– Разбира се. – Отговарям и бъркам в чантата си. Не ми е ясно защо му е. В него няма нищо, което би подхождало на това място.

Поставям папката на масата пред него и очаквам да я придърпа към себе си, но за мой ужас той се изправя с плавно движение, обикаля дивана и снижава чудесното си мускулесто тяло и сяда на дивана до мен. О, Боже! Мирише божествено – на свежа вода и мента. Сдържам дъха си.

Навежда се напред и отваря папката.

– Вие сте много млада, за да бъдете толкова завършен дизайнер. – Размишлява той и бавно разгръща страниците на портфолиото ми.

Прав е, така е. Дължа това на Патрик, който ми даде свобода в разширението на бизнеса. За четири години, след като напуснах колежа и започнах работа в голямата финансово стабилна дизайнерска компания, на която ù липсваше свежестта на модерните идеи, си създадох име. Имах голям късмет и оценявам доверието на Патрик в способностите ми. Това, както и договорът ми за „Луссо“, са причините да съм в такова завидно положение на двадесет и шест.

Поглеждам надолу към прекрасната му ръка. Китката му е украсена с красив „Ролекс“ в злато и графит.

– На колко години сте? – избълвам. О, мили Боже! Мозъкът ми явно е прегорял и усещам как лицето ми добива тъмночервен оттенък. Най-добре да си държа езика зад зъбите. Как можах да изтърся това, по дяволите?