Присвивам очи към нея игриво и вдигам чантата и телефона.

– Значи ще се видим по-късно. Радвам се, че се срещнахме, Сам.

Той ме целува по бузата.

– Да и аз, Ава. Не се предавай!

Обръщам се, за да тръгна, и виждам Джеси да стои зад мен и да ме гледа свирепо като бясно куче. Изглежда възхитително в тъмносивия си костюм.

– Кой е умрял? – изръмжава.

Свивам се на място, докато той ми се мръщи страшно.

– Няма начин да ме разкараш, Ава.

Кейт започва да гледа навсякъде, но не в нашата посока, а Сам се справя наистина зле, като се опитва да изглежда незаинтересован.

– Трябва да се връщам на работа – казвам тихо, заобикалям го и напускам бара.

Излизам на „Пикадили“ и се вливам в обедната тълпа, като знам, че той ме следва. Усещам пронизващите му зелени очи да се забиват в гърба ми, затова ускорявам крачка с намерението да стигна до офиса, където ще съм в безопасност от неговата ярост и от разпита му.

Минавам през входа на офиса, но едва съм стигнала до бюрото си, когато той ме сграбчва и ме понася навън.

– Какво правиш, по дяволите? – крещя му, но той не ми обръща внимание и ме изнася от офиса с дългите си равномерни крачки. Стискам с ръце гърба му и поглеждам нагоре, за да видя Том, Виктория и Сали със залепени на прозореца лица да зяпат с отворени усти как ме носят по улицата.

– Джеси, мамка му! Пусни ме долу веднага!

Той ме оставя да се плъзна по тялото му (преднамерено бавно, за да усетя всеки твърд мускул по възхитителната му гръд) и ме спира преди краката ми да докоснат земята. Държи ме за кръста, така че устните ми са на едно ниво с неговите, а безсрамната му ерекция се трие в мен на точното място. Той е бесен и възбуден?

Предателски стон се изплъзва от устните ми, когато Джеси се притиска в мен, а горещият му ментов дъх докосва устните ми. Сетивата ми отново са похитени само от допира, докато той ме държи на едно място пред всичките ми колеги, които са се строили на вратата на офиса и се боричкат за най-добра гледка.

– Езикът! Ти ме отряза. – Той притиска устни към моите, преди да се отдръпне, а чертите му омекват, докато ме гледа очакващо.

– Съжалявам. – Отклонявам очи от пронизващия взор и не знам какво друго да кажа. Противоречивите ми мис­ли вече са напълно объркани. Той мълчи няколко мига и аз бавно вдигам поглед към него. Това може да се окаже грешка.

Джеси поклаща леко глава, а после напада устните ми насред Брутън Стрийт. Той ми напомня. Пръстите ми се промъкват в косата му и аз се предавам на устните му, към които вече съм пристрастена. Той безсрамно ме поглъща, без да обръща внимание на обедната тълпа пешеходци, които минават и ни зяпат.

– За какво ти трябва време? – притиска слабините си напред агресивно и изтръгва стон от устните ми.

– За да помисля.

– Не мисли, Ава! – заповядва той с тон, който ме предизвиква да не се подчиня. – Между нас има нещо. Приеми го! – Той ме освобождава и краката ми стъпват на земята. Загубата на опора ме кара да залитна напред.

Джеси сграбчва ръката ми над лакътя, за да ме закрепи, и през мен преминава остра болка, която ме изтръгва от омагьосаното ми състояние, и аз вдишвам рязко. Той ме пуска и отстъпва назад, а очите му са съсредоточени върху няколкото синини, оставени ми от господин Плешив Ягуар. На челюстта му започва да играе един мускул и гърдите му се издуват, докато се взира в ръката ми.

– Добре съм. – Покривам с длан ръката си, с надеждата, че ако скрия мястото, той може да се отърси от ярос­тното си състояние. Със сигурност изглежда готов на убийство. Изобщо не се чувствам удобно, когато зелените му очи потъмняват.

Накрая той разтърсва леко глава и си тръгва, без да каже друга дума, оставяйки ме да стоя на тротоара и да се чудя какво стана току-що. Поглеждам надолу към земята, а очите ми се стрелкат наоколо, сякаш търсят отговора, написан с тебешир на бордюра.

Това ли е? Свърши ли? Изражението му го показа, но не съм сигурна какво изпитвам сега. В един миг той притиска хълбоци в мен със стон, в следващия ме гледа с чисто раздразнение. Как се предполага да го разбера? Наистина не знам, затова се отърсвам от мечтанието си и се отправям обратно към офиса.

Мълчанието е неловко. Очевидно е, че всички се преструват на заети.

– Добре ли си? – пита Том, докато бавно минава покрай бюрото ми. Поглеждам нагоре и виждам, че обичайното му любопитно изражение е заменено със загриженост.

– Добре съм. Нито дума на Патрик! – Това излиза по-сурово, отколкото възнамерявах.

– Разбира се, няма да кажа нищо повече. – Вдига ръце в защита той.

„Мамка му!“ Остава само Патрик да открие, че имам връзка с клиент. Трябваше да съм по-силна и да устоя на опитите за сближаване на Джеси. Не се чувствам много удобно от това, което изпитвам точно сега. Мисля... Мисля, че съм... изоставена.

Буквално изпълзявам през входната врата и се сривам изтощена. Кейт е в кухнята, виси през прозореца и пуши нагло цигара.

– Трябва да престанеш – мъмря я. Тя не пуши много, само от време на време, но въпреки всичко това е лош навик.

Тя дръпва за последно и хвърля фаса през прозореца, преди да слезе бързо от плота.

– Помага ми да мисля – защитава се. – Къде е виното? – Грабва чантата ми от мен, отваря я и ме поглежда с възмущение. Извършила съм смъртен грях – забравила съм виното.

Свивам рамене. Имах други неща в главата.

– Съжалявам.

Тя ме поглежда със съчувствие.

– Ще отида до магазина, а ти се преоблечи! Риба и картофки? – Взима чантата си от масата, докато нахлузва джапанките на краката си.

– Само картофки. – Тръгвам по коридора към стаята си с чувството, че съм празна.

Седя с Кейт на дивана и побутвам картофките в чинията си. Нямам никакъв апетит и почти не обръщам внимание на „Приятели“. Умът ми е на сто места и съм бясна на себе си, че съм го позволила.

– Хайде, изплюй камъчето! – настоява Кейт.

Обръщам се към сприхавата си приятелка с парче картоф, поднесен към устата ми. Била съм идиотка, ако съм мислела, че тихото цупене ще ми се размине. Свивам рамене уклончиво, пъхам картофа в устата си и дъвча мързеливо. Говоренето само ще подчертае факта, че съм потисната от това. А „това“ е мъж.

– Харесваш го.

Да, харесвам го. Не искам да е така, но го харесвам.

– Той е проблем. Видя го днес – оплаквам се.

Тя драматично извърта очи и се хвърля обратно на дивана.

– Ава, това, което видях, беше мъж, луд по жена. – Тя оставя чинията си на масичката пред дивана.

Мръщя се.

– Тогава защо ме изостави?

Светлото ù чело се смръщва.

– Изостави ли те?

Осъзнавам грешката си веднага.

– Нямах това предвид. Последва ме до офиса, каза ми, че няма да ми даде никакво време, после си отиде.

– Ти обади ли му се?

– Не – отговарям тихо. Това е времето, което исках и от което се нуждая. Но не мислех, че ще се чувствам толкова празна. Опитвам се да сменя темата. – Трябва да знаеш, че Дан се връща.

Стенанието, което изпълва стаята, е точно каквото очак­вах.

– Добре, стига да не трябва да го виждам.

– Заминава първо при мама и татко, така че си в безопасност за известно време.

– Добре – изстрелва тя бързо и се отнася в мисли.

Трябва да я върна в реалността, и то бързо.

– Сам? – питам с вдигната вежда. Върши работа. Кейт веднага се оживява.

– Не е ли сладък? Взе телефонния номера ми.

– Ти си лека жена, Кейт Матюс – смея се аз.

– Знам! – изписква тя и отново става сериозна. – Хей, ти си лукава кучка!

– Какво?

– Говорехме за теб.

– Предпочитам да не говорим. – Облягам се назад и се настанявам удобно. – Да гледаме това!

Кейт бавно се обръща към телевизора.

– Харесвам Джеси – казва тихо, сякаш се бои да го признае, сякаш е грешно да го харесва. – Просто казвам. Той е богат, страшно готин и очевидно много си е паднал по теб. Един мъж не се държи така, когато става въпрос само за чукане, Ава.

Е, може и така да е, но това не променя факта, че изчезна и телефонът ми не е звънял оттогава. Това несъмнено е добре. Трябва да продължа да си го повтарям.

– Какво ще кажеш за едно подобаващо излизане в събота вечер? – питам. Въпросът е тъп и вече знам отговора му.

Погледът, който ми хвърля, е дяволит. Аз ù се ухилвам.


Тринадесета глава

На следващия ден влизам в хотел „Роял парк“ в дванайсет и петнайсет, готова за среща с Микаел ван дер Хаус. Упътена съм към уютен кът с плюшени дивани, позлатени рамки по стените и богато украсена камина, която властва над цялото помещение. Типично великолепие. Предлагат ми чай, пред който предпочитам вода (ужасно е горещо и черната ми тясна рокля е полепнала по мен) и двайсет минути по-късно господин Ван дер Хаус влиза с безупречен вид. Наистина е много красив. Усмихва ми се весело и разкрива един перфектен ред бели зъби. Какво ми става, че започвам да се вглеждам в по-стари мъже? Прибързано избивам неволните си мисли.

– Ава, моля те, приеми извиненията ми! Не е в стила ми да карам дамите да ме чака – мекият му датски акцент е едва забележим, но много секси.

Вдигам се от мястото си, когато приближава, и протягам ръка с усмивка. Той я поема, но ме шокира, когато се навежда напред и ме целува по бузата. Добре, това е леко неуместно, но ще го преживея. Може да е нещо датско.

– Няма проблем, господин Ван дер Хаус. Самата аз пристигнах неотдавна – успокоявам го.

– Ава, това е вторият ни проект заедно. Знам, че в „Луссо“ работеше предимно с моя партньор, но „Лайф Билдинг“ е проект, с който съм ангажиран лично, така че ще се виждаме доста често и те моля да ме наричаш Микаел! Мразя официалностите. – Той сяда на стола срещу мен и кръстосва дългите си крака. – И така, нямам търпение да чуя какви идеи имаш за интериора.