Тръгвам след нея и се пльосвам върху перфектно оправеното ù легло.

– Господи, Кейт! Мъжът има опит. – Тази внезапна мисъл ми напомня за всички многобройни завоевания, които вероятно е имал преди мен. Изкривявам лице от отвращение.

– Искаше забавление без усложнения. Изглежда си го получила. Дай пет! – Тя плясва към мен във въздуха и излиза от стаята. – И няма приятелка, така ли?

Искала ли съм забавление без усложнения? Това дали ще бъде такова?

– Не, но тя го иска. Това поне е ясно.

– Ами, толкова по-зле за нея. Трябва да паля. Ще се върна утре следобед. Какво ще правиш, докато ме няма?

Изтъркулвам се от леглото ù и приглаждам завивките, после излизам от безупречната ù стая и затварям вратата след себе си.

– Ще си подредя нещата. Имаме ли чували за боклук?

– Ура! Под мивката са. – Тя грабва чантата си от върха на стълбището и тръгва надолу към вратата. – Благодаря за колата. Добре дошла си да използваш „Марго“. Довиждане!

* * *

Отново е понеделник сутрин, но необичайното е, че всички са тук. Винаги поне един от нас е извън офиса за посещение на обект или за среща.

След като Кейт се върна от Йоркшир късно снощи, се свихме на дивана и споделихме бутилка вино и голям шоколад, докато аз ù разказвах за моя Господар, а тя за нейната сенилна баба.

Сега съм в кухнята с Патрик и го осведомявам за новата къща на госпожа Кент.

– Може да се мести всяка година до края на живота си, доколкото зависи от мен, стига да наема теб да обзавеждаш новото място.

Мръщя се.

– Не знам. Мисля, че тя обича да има работници около себе си. – Вдигам вежди през смях.

Патрик се смее с мен.

– Старата коза е поне на седемдесет! Може би трябва да си намери мъж-играчка. Бог знае, че господин К. има купчина сладуранки, пръснати по целия свят. Това го знам от много достоверен източник. – Той ми намига и аз му се усмихвам наивно.

Знам, че Патрик говори за жена си като източник. Ако нещо се случва в този град, Айрин знае за него. Тя е призната интригантка, всезнайка и клюкарка. Ако не знае нещо, то явно не си струва да се знае.

– О, Ван дер Хаус иска да се срещнете в сряда – продължава Патрик. – Наистина искат теб, цветенце.

– Нима?

Той се смее.

– Ти си прекалено скромна, момичето ми. Проверих бележника ти и уредих срещата за дванайсет и половина. Той е отседнал в „Роял парк“. Това удобно ли е за теб?

– Абсолютно. – Избутвам се от кухненския плот и се отправям към бюрото си. – Ще довърша някои скици и ще пратя имейли на предприемачите.

– Добре, цветенце.

Приземявам се на бюрото си и откривам съобщение от Кейт, която ме моли да ù помогна с някаква доставка след работа. Отговарям бързо да ме вземе от офиса и се заемам със задачите.

Докато се приготвям да изтичам до магазина за някакъв обяд, Том идва на подскоци до бюрото ми.

– Доставка за Ава! – пищи и поставя кутия на бюрото ми.

Какво е това? Не очаквам никакви каталози.

– Благодаря, Том. Добре ли прекара вечерта в петък?

– Забрави моя уикенд! Кажи ми кой беше онзи мъж! – Той слага ръце на бюрото ми и се навежда към мен.

– Кой мъж? – изтърсвам прекалено бързо и оттеглям стола си, за да увелича разстоянието между себе си и любопитния ми приятел.

– Реакцията ти говори много. – Очите му се присвиват към мен, докато лицето ми пламва.

– Той е просто клиент. – Свивам рамене.

Изпитателният поглед на Том се премества към пръс­тите ми, които в момента си играят с кичур от косата ми. Пускам го и бързо хващам молив. Трябва да поработя върху начина, по който лъжа. Наистина не струвам. Езикът му се премества в бузата, докато се изправя и се отдалечава.

Какво ми има? Отварям кутията и намирам една единствена кала върху книга, опакована в мека хартия.

Джузепе Кавали, фотографии, 1936–1961

Отварям корицата и от книгата се изплъзва бележка.

Ава,

Ти си като книга, която не мога да оставя. Трябва да знам повече.

Дж х

Очите ми се местят бавно между цветето и бележката, докато обмислям какво би искал да знае. Би могъл да започне, като ми каже някои неща, например на колко години е. Замечтавам се и преживявам отново всеки ярък момент от петъчната нощ. Опитът да си намеря занимание, като подредя принадлежностите си през уикенда, не ми помогна да се разсея. Отчаяно исках да му се обадя, но миниатюрната част разум, на която разчитах да ме спре, ми казваше, че просто ще се разочаровам. Не искам да се оставя в милостта на мъж, а е прекалено лесно да се предам на Джеси Уорд. Неохотно потискам мислите си за Господаря и помирисвам набързо калата, а после я пускам в чекмеджето и продължавам да работя.

В шест Кейт идва да ме вземе, а „Марго“ съска и трещи на паважа. Преборвам се с ръждивата дръжка и се покатервам, избутвайки десетина списания за торти и празни чаши от „Старбъкс“ на пода, за да мога да се настаня на седалката.

– Трябва ти нов ван за доставки. – Като се има предвид колко откачено подредена е Кейт у дома, в „Марго“ е истински пъкъл.

– Шшшт! Ще засегнеш чувствата ù. – Кейт се хили. – Как мина денят ти? – Оглежда ме внимателно.

Раменете ми се смъкват. Вадя книгата и бележката от чантата и ù ги подавам. Несигурност разваля красивите ù бледи черти, докато отваря корицата и бележката изпада в скута ù. Тя я вдига, преглежда думите и зяпва към мен.

– Леле! Господарят е доста потаен. – Тя ми хвърля обратно книгата и се включва в движението.

– Така е. – Започвам да мисля за интимни разговори, зелени очи и твърда разгорещеност.

– За точно колко добър в леглото мъж говорим? – пита Кейт небрежно, без да откъсва поглед от пътя.

Обръщам рязко глава настрани, за да я погледна, но тя не ме поглежда.

– Много – отговарям. Най-добрият, удивителен и зашеметяващ. Искам да го правя отново и отново, и отново.

– Значи това ще бъде ракетно възстановяване?

Въздъхвам и не отговарям, защото съм уплашена да го призная на глас.

Кейт се пресяга, без да ме поглежда и стиска коляното ми, усмихната замислено. Тя знае какво се случва.


Единадесета глава

Забавяме на входа на една квартална улица и Кейт спира „Марго“.

– Така. Минавай отзад!

– Какво?

– Минавай отзад, Ава! – Тя подсилва инструкцията си с тупане по коляното ми.

– Защо? – мръщя се силно.

Тя сочи към улицата и ми просветва. Поглеждам я с ококорени очи.

Поне има приличието да изглежда малко извини­телно.

– Завързах, подплатих и сложих възглавници, но улицата е шибан кошмар. Тази торта ми отне две седмици, за да я завърша. Ако падне, край с мен.

Поглеждам към обградената с дървета улица. Има паркирали коли и от двете ù страни, а по средата има място само за една кола. Но не това ме тревожи. Вниманието ми е привлечено от злобните черни гумени легнали полицаи, подредени на всеки двайсет метра. Боже, ще бъда подхвърляна наоколо като монета в центрофуга.

– Не може ли да я отнесем? – питам отчаяна.

– Тортата е на пет етажа и тежи цял тон. Просто дръж кутията! Всичко ще бъде наред.

Въздъхвам и разкопчавам колана си.

– Не мога да повярвам, че ме караш да правя това – мърморя, докато се покатервам в багажното отделение на вана и обгръщам с ръце кутията на тортата. – Не можеше ли да я сглобиш на място?

– Не.

– Защо?

– Просто не може. Дръж шибаната торта! – крещи тя нетърпеливо.

Стисвам по-здраво, разкрачвам крака, за да пазя равновесие и подпирам с буза кутията. Застанали сме в началото на пътя, двигателят реве и приличаме на нещо, извадено от комедиен скеч.

– Готова ли си? – провиква се Кейт назад.

Чувам как превключва на скорост.

– Просто тръгвай, по дяволите! – сопвам се.

Кейт се кикоти, докато тръгва с пълзене напред и не след дълго зад нас нетърпеливо започва да бибипка клаксон.

– Наври си го, чекиджия такъв! – крещи Кейт, докато минаваме през първата гърбица.

Подхвърлена съм във въздуха, лицето ми се притиска към кутията, а обувките се изплъзват изпод мен.

– Кейт! – пищя и се приземявам по задник.

– Не пускай кутията!

Изправям се на крака и сграбчвам отново кутията точно когато задните колела минават през гърбицата.

– Карай по-леко, става ли?

– Трябва да я засиля, иначе няма да мине! – възкликва тя и връхлита върху друга гърбица.

– По дяволите! – катапултирана съм във въздуха и се приземявам с могъщо тупване. – Кейт!

Тя вече се смее силно, с което само ме вбесява.

– Съжалявам – изпъшква.

– Не, не съжаляваш. – Скърцам със зъби и отново се изправям. Изритвам токчетата си, за да се опитам да намеря по-стабилна позиция.

– О, не!

Издухвам косата от лицето си.

– Какво?

– Няма да дам назад, господинчо! – съска тя.

Забелязвам един ягуар да кара към нас и при положение че на улицата има място само за една кола, изглежда сме в безизходица. Около нас започват да свирят клаксони, но Кейт кара напред, като продължава да ме подмята.

– Ще те отнеса! – предупреждава тя Господин Ягуар и натиска клаксона си многократно. – Тортата добре ли е?

– Да! Не смей да му даваш предимство! – крещя и се приземявам отново на задника си. – Мамка му!

– Дръж се! Само още две.

– О, Боже!

Два подскока по-късно и вероятно след още две натъртвания, паркираме на втори ред и разтоварваме глупавата пететажна торта. Господин Ягуар свири с клаксона, ругае и прави жестове с ръка, но ние не му обръщаме внимание. Стъпалата ми още са боси, докато помагам на Кейт да достави тортата на госпожа Линк, която празнува шестнайсетгодишнината на дъщеря си. Оставям Кейт да уреди останалото и се връщам в „Марго“, да я чакам, пренебрегвайки клаксоните, докато търся обувките си отзад.