Микаел се усмихва.

– Знам, че няма. Ти си изключително талантлива млада дама, Ава. И имаш невероятно въображение. Сега моля за извинение. – Той разтърсва ръката на Патрик, а после и моята. – Ще държим връзка – казва, като задържа ръката ми малко по-дълго от необходимото, след което я пуска и се отдалечава.

Все още съм сгушена плътно в Патрик, когато Виктория приближава и се обляга на плота намусена.

– Краката ме болят убийствено – възкликва тя.

Двамата с Патрик поглеждаме в унисон към нейните петнайсетсантиметрови платформи с леопардови щампи и червени кантове. Невъзможни са.

Патрик поглежда към мен, поклаща глава, след което ме пуска и обявява, че си тръгва.

– Айрин ще ме чака долу. Направих много снимки. – Той размахва фотоапарата си към мен. – Ще се видим в понеделник сутрин. – Целува и двете ни. – И двете работихте здраво тази вечер. Браво! – Той измъква едрото си тяло от кухнята с леко залитане.

„Работили сме здраво?“ – присвивам се.

– О, едва не забравих. – Виктория откъсва погледа ми от олюляващото се тяло на Патрик. – Кейт ме помоли да ти предам, че не може да те чака повече. Каза, че се надява да си се забавлявала и че ще те види у дома.

Надява се да съм се забавлявала? Тъпа гъска!

– Благодаря, Виктория. Слушай, мисля, че приключихме тук. – Взимам още една чаша шампанско от минаващия сервитьор. Не мога да шофирам, така че мога да се възползвам от случа и да пийна. И проклятие, нужно ми е. – Отивам си. Ти може да си тръгнеш, когато решиш! Ще се видим в понеделник. – Целувам я по бузата.

– Ще остана с Том за малко. Той иска да отидем в „Руут Сиксти“ на танци. – Тя разклаща задник.

– Подготви се за късно прибиране! – предупреждавам я. Щом Том се качи на дансинга, ще е нужен булдозер, за да го очегърта от там.

– Не! Казах му, че не мога да остана до късно. Имам много работа утре. И едва вървя на тези глупави обувки.

– Късмет тогава! Кажи довиждане на Том от мен!

– Ще му кажа, когато го намеря. – Тя тръгва, куцайки на нелепите си обувки, и ме оставя да изпия шампанско­то си.

Оглеждам се, но не виждам Джеси и Сара. Облекчена съм. Не мисля, че бих могла да я погледна в очите. Трябва да се прибера у дома и да си сритам задника сама, за това че съм толкова слаба и лесна.

Стигам до асансьора и набирам кода. Новият собственик ще го смени утре. Изсмивам се кратко при мисълта. Разбира се, Джеси Уорд е новият собственик. Беше адски ден и вече усещам как очакваната вина се стоварва върху мен. О, каква глупава и отчаяна жена съм!

– Тръгваш си толкова рано?

Раменете ми се изправят и трепвам от студения враждебен глас. Оправям изражението си и се обръщам към Сара.

– Беше дълъг и уморителен ден.

Тя отпива от шампанското си, докато ме гледа подозрително.

– Ти си голяма изненада – мърка тя.

Наистина не знам какво да кажа.

– Благодаря – промърморвам и се обръщам към асансьора, когато вратата му се отваря.

– Не беше комплимент.

– Не съм и помислила, че е – отвръщам, без да поглеждам към нея.

– Знаеш, че Джеси притежава това място, нали?

Искам да я питам дали и тя ще живее тук, но разбира се, не питам.

– Той ми спомена – казвам небрежно, влизам в асансьора и набирам кода. – Беше ми приятно да ви видя.

Вратата се затваря и аз се отпускам на огледалната стена.

Мамка му!


Осма глава

Събирам нещата си от спа центъра, отивам на доковете и сядам на една пейка. Блъсканицата е в разгара си, хората идват и си отиват и всички изглеждат щастливи и доволни. От сложно украсени стълбове за улични лампи висят кошници с цветя, а цветовете им се разливат надолу по кованото желязо. Светлините от сградата примигват, блестят през доковете и танцуват по къдрещите се вълни.

Въздъхвам и затварям очи, заслушана как водата леко плиска лодките. Звукът е ритмичен и успокояващ, но не мисля, че нещо може да ме накара да се чувствам по-добре в момента. Вадя телефона от чантата и звъня на Кейт. Оставям съобщение, когато тя не вдига.

– Кейт, аз съм. – Знам, че звуча отчаяно, но не мога да се преструвам на жизнерадостна, когато наистина не се чувствам така. Пъшкам. – О, Кейт... Провалих се величествено. Ще се прибера скоро. – Отпускам глава на облегалката на пейката и гледам нагоре към нощното небе. Къде ми беше умът?

Телефонът подскача в ръката ми и вдигам, без да погледна екрана, като мисля, че е Кейт.

– Здрасти!

– Къде си? – той говори тихо.

Не знам дали сърцето ми потъва в петите, защото не е Кейт, или защото е Джеси. Твърдо вярвам в кармата, което значи, че съм загазила много.

– У дома съм – лъжа отново. Идва ми естествено напоследък. Въртя кичур от косата си – сигурен признак за пинокиевското ми поведение.

– Добре – прошепва той и затваря.

Това беше лесно. Той вече получи каквото искаше, нали? Не съм сигурна защо се чувствам толкова изоставена. Очаквах да стане така и наистина го заслужавам. Упорството му ме беше уморило, но то вече не ми влияе. Вече мога да се върна към живота си.

Джеси може да продължи със серийните си прелъстявания и да се прехвърли на следващата щастливка, изобщо не ми пука. Сигурна съм, че Сара ще открие достатъчно скоро, просто се надявам да не е сега. Една отхвърлена жена, която иска кръвта ми, е последното нещо, от което се нуждая.

След като седя и размишлявам известно време, неохотно се изправям и тръгвам да търся такси. Трябва да оставя тази вечер зад гърба си, но когато се обръщам и поглеждам нагоре, на няколко крачки от мен откривам Джеси да ме наблюдава.

Стоим един срещу друг неподвижни и мълчаливи и той ме изучава с безстрастно лице. И тогава избухвам в сълзи. Не знам защо, но скривам лице в ръцете си и заридавам. Усещам как топлото му тяло ме обгръща и главата ми се отпуска във врата му, а ръцете ми се мушват под неговите и аз се притискам към него. Дълго време не казваме нищо. Просто стоим там в обятията си мълчаливи, докато той разтрива тила ми с дланта на голямата си ръка и ме държи плътно до тялото си. Подсъзнателно си мисля къде е предишната Сара, но не се задържам на тази мисъл. Чувствам се защитена и в безопасност, въпреки че би трябвало да бягам от тези ръце, а не към тях.

– От колко време си тук? – питам, когато хлипанията ми най-после отслабват.

– Достатъчно – прошепва той. – Какво беше това за величествения провал? – Той ме притиска по-здраво. – Надявам се, че не се отнасяше за мен.

– Напротив. – Не заобикалям темата. Би било безполезно.

– Така ли? – Той изглежда изненадан и дори малко ядосан, но след няколко мига продължава. – Ще дойдеш ли у дома с мен? – Усещам как се напряга леко.

Току-що съм му казала, че е моят величествен провал, а той иска да ме отведе у дома си? Ами Сара? Тогава значи не живеят заедно.

– Не – отговарям. Това, което вече направих, е достатъчно лошо.

– Моля те, Ава!

– Защо? – питам. Трябва да знам какъв е интересът му към мен, защото ако прекарам още време с този мъж, може да загазя повече. Не мога да си позволя да се забърквам в безсрамни афери с по-стари заети мъже.

Той се отдръпва, за да ме погледне, и красивото му чело е смръщено.

– Така ще бъде правилно. Ти ми принадлежиш – казва го така, сякаш е най-естественото нещо на света.

– А на кого принадлежи Сара?

– Сара? Какво общо има тя? – Сега изглежда наистина объркан.

– Гадже – напомням му. Наистина няма никакво уважение към горката жена.

Очите му се опулват.

– Моля те, не ми казвай, че пренебрегваше обажданията ми и бягаше, защото си мислила... – Той ме пуска. – Мислила си, че аз и Сара сме... – Той отстъпва назад. – О, по дяволите, не!

– Да! – възкликвам. – Не е ли? – Сега наистина съм объркана. Тя нямаше как да заяви претенциите си по-ясно, дори ако беше пикала върху него.

Ръцете му се заравят в косата му.

– Ава, какво те накара да помислиш това?

– О, чакай да помисля! – Усмихвам се сладко. – Може би заради целувката в антрето на имението. Или пък заради това, че дойде в спалнята ти. Или може би заради леденото ù отношение към мен. – Поемам дъх. – Или може би заради факта, че е с теб всеки път, щом те видя. – Не мога да повярвам. А аз се укорявах, че съм наранила чувствата на жена и то на жена, която не харесвам. Що за загуба на съвест! – Коя е тя? – питам, напълно раздразнена.

Той задържа ръцете ми и се навежда, за да срещне очите ми.

– Ава, тя е приятелка.

– Приятелка? – присмивам се. – Тази жена не мисли така.

– Тя е само приятелка – казва той утешително. Не искам утешаване. Не, искам да фрасна едни нацупени червени устни! Сара е знаела точно какво прави. Тя явно иска да бъдат повече от приятели.

Джеси прокарва длан по бузата ми.

– След като вече уточнихме позицията на Сара в живота ми, може ли да поговорим за твоята?

Предишните му коментари внезапно се забиват в ума ми – всичките „ти си моя“, „ще те задържа“ и „ще размислиш“.

– Какво имаш предвид? – питам.

Той се усмихва самодоволно.

– Имам предвид в леглото ми, под мен. – Той ме дръпва към гърдите си и аз отново се сгушвам, отпусната от облекчение.

– В имението ли? – питам. Доста път е.

– Не, имам апартамент в сградата зад нас, но не мога да се преместя в него до утре. Наел съм друг в Хайд парк. И ти ще дойдеш с мен.

– Да. – Не се колебая, но съм наясно, че той не ме попита. И освен това не забравям предишните му коментари, особено последния – „ти ми принадлежиш“.

Това негово решение ли е, или мое?

След като Джеси разполага мен и чантите ми в колата си, пътуваме в мълчание, като се изключат ниските тонове на Teardrops20 на Масив Атак, които се процеждат през озвучителната система на колата му. Колко подходящо след моя пристъп на плач. През по-голямата част от пътуването обмислям решението си да отида в дома на Джеси, докато той многократно поема въздух, сякаш възнамерява да каже нещо, но след това размисля.