– Добре, любима. – Той отново се втренчва в инструкциите и мърмори под нос.

Отивам до частния асансьор на панорамния апартамент и набирам кода. Качвам се на последния етаж и започвам да пренасям вазите с цветята между петнайсетте етажа на сградата. Подреждането им ще ме държи заета известно време.

В десет и половина се връщам във фоайето и подреждам последните цветя по масите, подредени до стените.

– Цветя за госпожица О’Ший.

Вдигам поглед и виждам младо момиче, което зяпа впечатляващото фоайе.

– Моля?

Тя сочи папката си.

– Имам доставка за госпожица О’Ший.

Извъртам очи. Не ми казвайте, че са дублирали доставка на повече от четиристотин червени рози! Това наистина би било абсолютна некомпетентност.

– Вече получих доставката на цветята – казвам уморено и тръгвам към нея. Забелязвам вана отвън, но той не е на цветарите, с които работя.

– Така ли? – Тя изглежда малко паникьосана, докато преглежда листовете в папката.

– Какво носите? – питам.

– Букет кали за госпожица... – Тя отново поглежда към папката. – Госпожица Ава О’Ший.

– Аз съм Ава О’Ший.

– Супер! Идвам след две секунди. – Тя тича навън и се връща бързо с най-големия букет кали, който съм виждала – зашеметяващи, бели, чисти цветове, заобиколени от купчини тъмнозелени листа. – Това място е като Форт Нокс! – възкликва момичето и ми подава букета.

Подценена елегантност.

Стомахът ми прави няколко салта, докато подписвам документа на момичето. Взимам цветята от нея и намирам картичка, сред гората от зеленина.

Много съжалявам. Прости ми, моля те!

Взирам се втренчено в картичката и я чета отново и отново. Той вече се извини за неуместното си поведение и виж къде ме доведе това! Започвам да се чудя как е разбрал, че съм тук, но си спомням, че разгледа снимките на „Луссо“ в портфолиото ми. Не му е струвало много да разбере датата на откриването и да се досети, че ще бъда тук. Никога няма да се откаже, нали?

Поставям цветята на портиерското бюро.

– Ето, Клайв. Да разкрасим този черен мрамор! – Той поглежда за кратко нагоре, преди отново да започне да чеше главата си в израз на объркване. Оставям го и започвам моята обиколка, за да се уверя, че всичко е готово и е на място.

* * *

Виктория се появява в пет и половина безупречна – със своята руса коса и сини очи тя изглежда съвършена.

– Съжалявам, че закъснях. Трафикът е кошмарен, а и нямаше къде да паркирам. – Тя се оглежда наоколо. – Всички места са запазени за гости. С какво мога да помогна? Толкова се вълнувам! – пропява тя, докато влиза в панорамния апартамент.

– Приключих. Ти просто трябва да минеш навсякъде и да се увериш, че нищо не съм пропуснала. – Отвеждам я в основното помещение.

– Боже мой, Ава, изглежда удивително!

– Страхотно е, нали? Никога не съм имала такъв колосален бюджет. Беше забавно да харча толкова много чужди пари – кикотим се заедно. – Виждала ли си кухнята? – питам.

– Не съм я виждала завършена. Обзалагам се, че е невероятна.

– Така е. Иди и огледай! Аз ще се приготвя. Направих всичко необходимо в другите апартаменти, затова сега ще се съсредоточа тук, където ще бъде купонът. Погрижи се всички възглавници да са бухнали и на място! Ако има нещо, за което не си сигурна, си запиши! Става ли?

– Дадено – потвърждава тя и изчезва в кухнята.

Час по-късно, след като използвах всички глезотии в спа центъра на „Луссо“, съм готова. Роклята ми е без гънка и косата ми е добре оформена. Разхождам се наоколо, малко тъжна, че това е последното ми идване тук. Скоро мястото ще гъмжи от бизнесмени и от най-различни представители на висшето общество, затова използвам последната си възможност да се насладя на величието му. Все още не мога да повярвам, че е мое дело. Усмихвам се на себе си, докато стоя в огромното открито пространство. Френски прозорци водят към Г-образна тераса, облицована с варовикови плочи и с дърво, на която са разположени шезлонги и огромно джакузи. Има кабинет, трапезария, огромна арка към абсурдно голяма кухня и осветено отзад стълбище от оникс, което води към второто ниво, на което се намират четири спални за гости със собствени бани и огромна основна спалня. Спа комплексът, фитнес центърът и плувният басейн на приземния етаж на сградата са предвидени само за ползване от живеещите в „Луссо“, но панорамният апартамент има собствена фитнес зала. Зашеметяваща е. Който и да е купил апартамента, определено харесва красивите неща в живота и ги е получил за жалките десет милиона.

Връщам се в кухнята и откривам Виктория там.

– Готово – обявява тя, докато забърсва заблудена троха от мраморния плот.

– Е, да пием! – Хиля се самодоволно и вадя две чаши за шампанско, подавайки едната на Виктория.

– Наздраве за теб, Ава! Стилна телом и духом. – Тя се кикоти, вдига чашата за наздравица и двете отпиваме, а после въздишаме. – Еха! Добро е.

– Кювe’ Аннамария Клементи15 на Ка’ дел Боско16, реколта 1993 година. Италианско, разбира се. – Вдигам вежда и Виктория се кикоти отново.

15 Cuvée Annamaria Clementi – марка шампанизирано вино. Б.пр.

16 Ca’ del Bosco – известна италианска компания за производство на вина. Б.пр.

Чувам разговор, който идва от антрето, затова излизам от кухнята и намирам Том да зяпа като златна рибка, а Патрик да се усмихва гордо.

– Ава, това място е специално, скъпа! – Том изтичва към мен и мята ръце около тялото ми. Отдръпва се и ме оглежда от горе до долу. – Обожавам тази рокля. Много тясна.

Иска ми се да кажа същото за Том, който довежда сблъсъка на цветове до ексцентричност. Примигвам към съчетанието от яркосиня риза и червена вратовръзка.

– Остави момичето, Том! Ще я смачкаш – мърмори Патрик, нежно го избутва настрани и се навежда, за да докосне с устни бузата ми. – Много се гордея с теб, цветенце. Свършила си чудесна работа и между нас казано – той се навежда към ухото ми и шепне, – предприемачите намекнаха, че те искат на борда за следващия проект в Холанд парк. – Намигва ми и сбръчканото му лице се сбръчква още повече. – Така, къде е това шампанско?

– Насам! – повеждам ги към кухнята и чувам още гукане от Том. Мястото наистина е специално.

– Наздраве! – припявам, след като съм им дала чаши с шампанско.

– Наздраве! – всички ги вдигат.

През следващите няколко часа ме представят на висшето общество и обяснявам вдъхновението си за дизайна. Журналисти от архитектурни и интериорни списания се носят насам-натам, снимат и общо взето ръчкат наоколо и за моя най-голяма досада ме карат да се излегна на кадифената лежанка за снимка. Патрик ме влачи от място на място, разгласява своята гордост и настоява пред всеки, който е готов да слуша, че аз собственоръчно съм вкарала „Рококо Юниън“ в света на дизайна. Червя се обилно и многократно смекчавам хвалбите му.

Благодарна съм, когато се появява Кейт. Въвеждам я в кухнята, мушвам чаша шампанско в ръката ù и взимам друга за себе си.

– Доста шикозно, а? – размишлява тя и оглежда втренчено елегантната кухня. – В сравнение с това, домът ми изглежда като разхвърляна кочина.

Смея се на препратката към нейната сладка, уютна градска къща, която изглежда така, сякаш Кат Кидстън17 е повръщала, кихала и кашляла навсякъде из нея.

17 Кат Кидстън (Cath Kidston) е английска модна дизайнерка, бизнес дама и автор на книги, чиято компания продава домашни мебели и други стоки чрез магазини, онлайн и с поръчки по пощата, като повечето продукти са изработени с нейните флорални мотиви. Б.пр.

– Имаш предвид, че е впечатляващо, сигурна съм.

– Да, това също. Но не бих могла да живея тук – казва тя без никакъв срам.

Симулирам обидена физиономия и очаквам отговора ù, но тя не казва нищо. Вместо това гледа над рамото ми с огромна самодоволна усмивка на лицето. Обръщам се, за да видя какво е привлякло вниманието ù.

„О, не!“

– Той е като гербова марка, нали? – отбелязва Кейт хладно.

Тя няма ни най-малка представа.

Облечен в тъмносин костюм и бледосиня риза, с едната ръка в джоба и с папка в другата, Джеси, както винаги, прилича на бог. Той е заедно с агента по имотите, но не му обръща никакво внимание. Не, очите му са приковани в мен.

– Мамка му! – ругая и се обръщам отново към Кейт. Тя прехвърля поглед от Джеси към мен и очите ù танцуват доволно.

– Знаеш ли – отпива от питието си, усмихната, – това не е поведение на човек, който е безразличен към някого, Ава.

– Ходих в имението във вторник и едва не спах с него – избълвам.

– Какво?! – Кейт изплюва питието си, грабва салфетка и бърше шампанско, което се стича по брадичката ù.

– Той се извини за съобщението, което ми беше пратил. Така че аз се върнах в имението. Но накара Голямото момче да ме заключи в една стая. И Джеси ме чакаше там полугол.

– Стига! Боже мой! Кое е Голямото момче?

Неотложната потребност да разкажа на Кейт всичко ме кара да пренебрегна въпроса ù и да изплюя фактите набързо. – Беше катастрофа. Избягах, когато чух, че приятелката му го вика. Но Уорд се появи снощи у дома с искания.

– Мамка му! Какви искания?

– Не знам. Той е арогантен задник. Попита ме колко силно ще крещя, когато ме чука.

Кейт отново се задавя с шампанското.

– Той какво? Мамка му, Ава, той идва. Идва насам! – Тя се отмества, а очите ù все още се стрелкат между нас двамата развеселено.

Започвам да планирам бягството си, но преди мозъкът ми да успее да инструктира краката ми да се помръднат, усещам Джеси зад себе си. Мога да го подуша.

– Радвам се да те видя отново, Кейт – провлича той. – Ава!

Оставам с гръб към него, защото знам прекалено добре, че ако се обърна, ще бъда въвлечена в голяма опасност, каквато е царство на Джеси Уорд – място, на което се налага да се боря, за да запазя разума си.