– Махай се!

Той спира и ме поглежда.

– Не! – крещи и започва отново да крачи.

Замислям се как да го разкарам от къщата, но никога няма да мога да го изтикам през вратата, а да го докосна, би било огромна грешка.

– Не ме интересува, мамка му! Махай се! – треперливият ми глас не отговаря на хладнокръвната маска, която съм сложила на лицето си, но аз оставам на място.

– Внимавай с шибания език!

О, какво нахалство!

– Махай се!

– Добре – казва той просто и престава да марширува, за да ме прикове с втренчения си поглед. – Погледни ме в очите и ми кажи, че не искаш да ме виждаш повече, и ще си отида! Повече никога няма да ме видиш.

Мисълта да не го видя отново праща гадна болка в стомаха ми, което, разбира се, е напълно нелепо. За мен той е непознат, въпреки че ме кара да изпитвам нещо... Не съм сигурна какво точно.

Когато не казвам нищо, той започва да се приближава и дългите му равни крачки го довеждат право пред мен за миг. Между нас едва ли има и два сантиметра.

– Кажи го! – шепне той.

Не мога да произнеса и дума. Наясно съм с учестеното си дишане, с туптящото си сърце и с тъпото пулсиране в слабините си и съм нащрек за подобни реакции, които се излъчват от него. Виждам гърдите му да се надигат под бледорозовата риза. Усещам тежкия му ментов дъх на лицето си. Не съм убедена, че и неговото сърце бие учестено, но подозирам, че е така. Сексуалното напрежение между телата ни е осезаемо.

– Не можеш, нали? – прошепва.

Не мога! Опитвам се, опитвам се наистина здраво, но скапаните думи не излизат. Изстреляна съм обратно към предишната ни среща, само че този път няма риск да бъдем прекъснати от враждебна приятелка. Няма нищо, което да ме спре, освен съвестта ми, но точно в момента желанието ми надделява над нея.

Джеси докосва рамото ми с върха на пръста си и подпалва истински ад в мен, след което бавно прокарва пръста си по шията ми и достига до чувствителната точка под ухото ми.

Сърцето ми ще изскочи.

– Бум... бум... бум – шепне той. – Усещам го, Ава.

Вкочанявам се и се притискам към стената.

– Моля те, върви си! – едва успявам да прошепна думите.

– Сложи ръка на сърцето ми! – прошепва той, сграбчва ръката ми и я поставя върху гърдите си. Не е нужно да го прави. Чувствам как сърцето му бие много бързо под ризата. Няма нужда да го докосна, за да разбера. Аз просто му въздействам така, както и той на мен.

– Защо се опитваш да спреш неизбежното? – Той обвива с пръсти шията ми и повдига главата ми, за да срещна очите му.

Мигновено съм погълната от тях. Дългите му мигли хвърлят сенки над скулите му, когато се навежда, за да докосне с устни ухото ми. Ахвам тихо.

– Ето го – мърмори той, докато прокарва леки целувки надолу по шията ми. – И ти го усещаш.

Да. Неспособна съм да спра това. Мозъкът ми е изключил, тялото ми е поело управлението и докато устните му си проправят път обратно нагоре към страната ми, аз се примирявам с факта, че съм изгубена – с него съм изгубена. Но тогава чувам звъна на телефон. Не е моят, но прекъсването е достатъчно, за да ме измъкне от транса, в който ме праща този мъж. О, боже, вероятно е Сара.

Вдигам ръце до стегнатите му гърди и го избутвам.

– Спри, моля те!

Той се дръпва и измъква телефона от джоба си.

– Мамка му! – Той не се обажда и обръща разгневените си очи към мен. – Още не си го казала.

Зашеметена съм от неспособността ми да изрека няколко много прости думи.

– Нямам интерес – прошепвам. Думите звучат отчаяно и го знам. – Трябва да спреш. Каквото и да мислиш, че си почувствал, каквото и да мислиш, че съм почувствала аз, грешиш. – Не споменавам Сара, защото така ще призная, че тя е единствената причина да спра това. Не е, разбира се. Съществува разликата във възрастта, фактът, че на челото му е изписано „разбивач на сърца“ и дори още по-важната част... той изневерява.

Той се смее.

– Да мисля? Ава, не се опитвай да описваш ставащото като плод на въображението ми. Това въображението ми ли беше? Гласувай ми малко доверие!

– Ти ми гласувай шибаното си доверие!

– Езикът! – крещи той.

– Казах ти да си вървиш – казвам спокойно.

– А аз ти казах да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че не ме искаш. – Взира се в мен очакващо, сякаш знае, че не мога да го кажа.

– Не те искам – промърморвам, докато гледам право в зелените му очи и трепвам, когато той се присвива, сякаш думите ми са му причинили физическа болка.

Той вдишва рязко и изглежда засегнат.

– Не ти вярвам.

– Би трябвало – формулирам думите ясно и това отнема всичката ми сила.

Взираме се един в друг сякаш цяла вечност, но аз първа отмествам поглед. Не мога да измисля какво още да кажа и тихомълком го умолявам да си тръгне, преди да поема по път, за който съм сигурна, че ще бъде опасен.

Той прокарва ръце през косата си, ругае цветисто и после излиза. Щом вратата се тръшва зад него, позволявам на въздуха да нахлуе в дробовете ми и се отпускам на стената.

Това безспорно беше най-трудното нещо, което някога съм правила, което е нелепо, защото би трябвало да е най-лесното. Дори не мога да разбера причините. Обиденото му изражение, когато заявих, че не го искам, едва не ме съсипа. Исках да изкрещя „И аз го почувствах!“, но къде щеше да ме отведе това? Знам точно къде – подпряна на стената, с Джеси, проникнал дълбоко в мен. И въпреки че дори самата мисъл ме кара да тръпна, това щеше да е огромна грешка. Усещам се вече проядена от вина заради моето жалко поведение. Той е един неверен задник. Истински Адонис, но и неверен задник. Всичко в този мъж крещи „беда“. А шибаните ми ключове все още са у него.


Шеста глава

Напълно съм будна, а будилникът още не е звъннал. Не съм мигнала. С дълга въздишка се измъквам от леглото и се отправям към банята, за да взема душ. Очаква ме натоварен ден в „Луссо“, така че по-добре да започвам.

Ще бъда на крак часове наред – ще обикалям комплек­са, за да се уверя, че всичко е както трябва да бъде. Намъквам едни торбести скъсани дънки (не мога да понеса мисълта да ги изхвърля), избеляла тениска и джапанки. Вдигам небрежно косата си и се моля да не се разрошва, когато се приготвям за вечерта. Съмнявам се, че ще имам време да се прибера и да взема душ, затова отварям малкия си куфар и го зареждам с всичко необходимо за къпане в „Луссо“ по-късно. Вадя калъфа за дрехи и слагам в него моята черешовочервена тясна рокля, приглаждам я внимателно и се моля да не се измачка. Последни взимам черните велурени обувки на високи токчета и обиците от черен оникс и проверявам дали куфарчето ми е заредено с всичко, което ще ми трябва. Ще бъде истински подвиг да се справя с багажа в метрото, но нямам друга възможност без колата. Кейт сигурно ще трябва да вземе „Марго“ до Йоркшир.

Когато слизам по стълбите, с изненада откривам ключовете от колата ми да лежат на стъпката пред вратата. Значи човекът се е вразумил и я е докарал. Това значи ли, че се е вразумил и се е отказал да ме преследва? Разбрал ли е посланието? Вероятно да, защото нямаше нито обаждания, нито съобщения, откакто се изпари снощи. Разочарована ли съм? Нямам време да мисля за това.

– Тръгвам – провиквам се към Кейт. – Колата ми е тук.

Тя провира глава през вратата на ателието си.

– Супер, късмет! Ще дойда по-късно, за да изпия всичкото скъпо шампанско.

– О, да. Ще се видим по-късно. – Тичам по пътеката и спирам, когато виждам евтин мобилен телефон, смазан на парчета по средата на тротоара. Знам откъде се е появил. Изритвам го в канавката и продължавам към колата си. Поставям нещата си в багажника и скачам на шофьорската седалка, но се оказвам на километри от волана.

Засмивам се и местя седалката така, че краката ми да достигат педалите. Паля двигателя и изскачам от кожата си, когато от уредбата гръмва Блър. Дали увреденият слух се дължи на възрастта му? Намалявам звука и се сепвам, когато осмислям, че в песента се пее за някаква провинциална къща. Опитвам се да не се разсмея на малката му шега и вадя диска от уредбата. През целия си живот не съм срещала толкова самонадеян човек. Замествам нежелания диск с „Министри ъф саунд“ и се отправям към доковете Сейнт Катрин.

Спирам пред „Луссо“, обръщам лице към камерата и портите се отварят мигновено, позволявайки ми да паркирам. Виждам доставчици да разтоварват съдове и чаши, докато вадя куфарчето си от багажника и се отправям към сградата. Идвала съм тук милиони пъти, но все още съм зашеметена от чистата екстравагантност на това място.

Когато влизам във фоайето, виждам Клайв, един от портиерите, да си играе с новото компютърно оборудване. Той е част от екипа, който ще осигурява обслужване на ниво на шестзвезден хотел и ще организира всичко – от ежедневно пазаруване до билети за театър, наем на хеликоптер и резервации за вечеря. Пресичам мраморния под, който е полиран до съвършенство и се отправям към огромното извито портиерско бюро на Клайв. Забелязвам десетки черни вази и стотици червени рози, поставени грижливо отстрани. Поне няма да преследвам доставчика на цветя.

– Добро утро, Клайв! – казвам, докато приближавам бюрото.

Той вдига поглед от мониторите, а по дружелюбното му лице е изписана паника.

– Ава, четох ръководството четири пъти тази седмица и все още съм объркан. Никога не сме имали подобно нещо в „Дорчестър“14.

14 Дорчестър – луксозен петзвезден хотел в Лондон. Б.пр.

– Не може да е толкова трудно – успокоявам старото момче. – Пита ли екипа по наблюдението?

Той хвърля очилата си на бюрото раздразнено и разтрива очи.

– Да, вече три пъти. Сигурно мислят, че съм малоумен.

– Ще се справиш – уверявам го. – Кога започват да се нанасят?

– Утре. Готова ли си за довечера?

– Попитай ме отново следобед! Ще се видим след малко.