– Не! Моля те, просто отвори портите! – умолявам и това не е тонът, който се опитвах да възпроизведа.

– Не, няма да те пусна навън сама, Ава. Точка. Идваш с мен.

Обръщам глава, щом чувам някаква кола да отбива от главния път.

– Мамка му! – реве Джеси, измъква телефона си от джоба и в същото време се опитва да ме хване.

Портите започват да се отварят, а аз изтичвам да грабна чантата си от колата.

– Джон, не отваряй шибаните порти! – крещи той в телефона, после замълчава. – Добре, кажи на Сара да не го прави!

Щом отворът е достатъчно голям, се промушвам през него, точно когато портите започват да се затварят отново. Виждам как Джеси тича към колата си, натиска нещо по таблото и те отново започват да се отварят. Вадя телефона си и набирам номера на такситата, докато вървя по алеята. Свързвам се и се опитвам да заговоря, но изведнъж оставам без въздух, когато той ме сграбчва през кръста.

Пищя, Джеси ме вдига, извърта ме и ме мята през рамото си.

– Няма да скиташ сама! – Тонът му е изключително властен и ме кара да се чувствам много по-млада. Или пък него по-стар, не съм сигурна кое от двете.

– Какво те интересува? – казвам бързо. Кипя от яд и подскачам нагоре-надолу, докато той крачи към колата си.

– Очевидно нищо, но имам съвест. Няма да си тръгнеш от тук, ако не си в моята кола. Разбираш ли ме? – Спуска ме на земята, стъпвам на крака, а после ме вкарва в колата си, след което тръшва вратата и се качва в моето „Мини Купър“, за да го премести встрани от алеята.

Хиля се самодоволно, като виждам как избутва седалката докрай назад, но дори така той с труд натъпква високото си мускулесто тяло вътре. Изглежда доста смешно.

Той е намусен на връщане, а когато се мята в колата си, ми се намръщва свирепо, след което пали двигателя и потегля.

Пътуването до дома е болезнено тихо и плашещо бързо. Мъжът е заплаха на пътя. Иска ми се поне да беше пуснал радиото, за да ни отърве от неловкото мълчание.

Завистливо се възхищавам на неговия DBS10. Сгушвам се в седалката, обшита с акри черна кожа и се взирам навън през прозореца по целия път до дома. Усещам как очите му се приковават в мен доста често, но не обръщам внимание, съсредоточена върху гърления рев на двигателя, който поглъща пътя пред нас. Какво стана току-що?

10 DBS – модел на английските автомобили „Астън Мартин”. Б.пр.

Той стига до Кейт, като следва моите кратки и резки напътствия, отбива и аз се измъквам.

– Ава! – чувам го как ме вика, но аз трясвам вратата на колата, тичам по пътеката към къщата и изругавам гласно, когато осъзнавам, че ключовете ми са у него. Обръщам се, за да се върна, но чувам рева на двигателя и виждам как той отпрашва обратно.

Кривя лице възмутена. Направил го е нарочно. Така ще трябва да му се обадя и да поискам мило да ми ги върне. Има да чака. По-скоро ще мина без колата. Връщам се и тропам на вратата.

– Къде са ти ключовете? – пита Кейт, когато отваря.

Мисля бързо.

– Поправят спирачките на колата ми. Забравих да сваля ключовете от вкъщи.

Тя приема извинението ми без повече въпроси.

– Има резервен ключ в гърнето до кухненския прозорец – тича обратно нагоре по стълбите и аз я следвам, като моментално отварям бутилка вино, след което преравям хладилника за нещо за ядене. Нищо не ми харесва. Виното ще свърши работа. – Вино?

– Да, моля! – Кейт се връща в кухнята. Вече е в пижамата си и аз нямам търпение да последвам нейния пример. Наливам ù чаша вино, като се опитвам да придам на лицето си каквото и да е изражение, различно от шока, който знам, че е изписан.

– Добър ли беше денят ти? – питам.

Тя се срива в един от различните столове около ниската чамова маса.

– През по-голямата част от деня събирах стойки за торти. Човек би решил, че хората са достатъчно мили, да ги връщат. – Тя отпива от виното и въздъхва благодарно.

Сядам при нея.

– Трябва да започнеш да взимаш депозит.

– Знам. Хей, имам среща утре вечер.

– С кого? – питам и се чудя дали тази среща ще бъде последвана от друга.

– С един много сладък клиент. Отби се, за да вземе тортата за рождения ден на племенницата си. С героите от джунглата. Колко мило, нали?

– Много мило – съгласявам се. – Как се случи това?

– Аз го поканих – свива рамене тя.

Смея се. Самоувереността ù е очарователна. Сигурно държи световния рекорд за първи срещи. Единствената дълготрайна връзка, която някога е имала, беше с брат ми, но ние обикновено не говорим за това. Откакто се разделиха и Дан се премести в Австралия, Кейт е на безкрайна поредица от срещи, никоя от които не прогресира след първата.

– Ще се преоблека и ще се обадя на мама. – Ставам и взимам виното със себе си. – Ще се срещнем скоро на дивана.

– Супер!

Наистина имам нужда да поговоря с мама. Дори най-добрата приятелка, каквато е Кейт, не може да бие майка ти, когато търсиш утеха. Не че мога да ù кажа защо се нуждая от утеха. Би била ужасена.

Вече преоблечена в торбести панталони и потник, се пльосвам на леглото и набирам мама. Телефонът звъни само веднъж, преди тя да вдигне.

– Ава? – гласът ù е писклив, но все пак успокояващ.

– Здрасти, мамо!

– Ава? Ава? Джоузеф, не я чувам. Както трябва ли го правя? Ава?

– Тук съм, мамо. Чуваш ли ме?

– Ава? Джоузеф, развален е. Не чувам нищо. Ава!

Чувам приглушеното оплакване на татко като фон, преди да дойде до апарата.

– Ало?

– Здрасти, татко! – крещя.

– Няма нужда да викаш, по дяволите!

– Тя не ме чуваше.

– Защото беше обърнала скапаното нещо обратно, глупава жена.

Чувам смеха на мама, последван от шляпване, без съмнение мама е тупнала татко по рамото.

– Тя там ли е? Искам да я чуя? Дай ми това! – чувам боричкане, преди тя да вземе слушалката. – Ава? Ава, там ли си?

– Да. – Защо просто не набрах домашния? Звъня на новия ù мобилен телефон, за да може тя да свикне, но, мили Боже, трудно е. Тя е едва на четиридесет и седем, но е пълен технофоб.

– А, така е по-добре. Вече те чувам. Как си?

– Добре. Добре съм, мамо. А ти?

– Да, всичко е наред. Познай какво! Имаме новини. – Не ми дава възможност да предположа. – Брат ти ще дойде на гости.

Сядам от вълнение. Дан се прибира? Не съм виждала брат си от шест месеца. Той изживява сбъднатата си мечта на Златния бряг11 като инструктор по сърф. Кейт ще откачи от тази новина и то не в добрия смисъл.

11 Златния бряг (англ. Gold Cost) – голям град в австралийския щат Куинсланд. Б.пр.

– Кога? – питам.

– Следващата неделя. Не е ли вълнуващо?

– Знаеш ли какви са плановете му? – настоявам.

– Каца на Хийтроу и идва право в Корнуол за цяла седмица, за да се види с мен и татко ти, а после се връща в Лондон. Ще дойдеш ли с него? Не си идвала от седмици.

Внезапно се чувствам отвратително. Не съм виждала родителите си от почти осем седмици.

– Бях много заета, мамо. Очаква ме откриването на „Луссо“. Напрегнато е. Ще се постарая, става ли?

– Знам, скъпа. Как е Кейт? – пита тя. Мама все още обича Кейт. Беше също толкова съкрушена, колкото и аз, когато двамата с Дан се разделиха.

– Страхотно.

– Добре. Чувала ли си се с Мат? – пита тя напрегнато. Знам, че се надява на голямо, кънтящо НЕ. Изобщо не беше съкрушена, когато се разделих с него. Той не ù беше любимец. Като се замисля, не беше любимец на много хора.

– Не, просто продължавам напред – информирам я и чувам облекчената ù въздишка. Нямам намерение да споменавам как точно продължавам напред.

– Добре. Джоузеф, отвори вратата, моля те! Ава, трябва да вървя. Сю дойде, ще ме води на йога.

– Добре, мамо. Ще звънна другата седмица.

– Става. Късмет с откриването и се забавлявай! – нарежда тя.

– Доскоро, мамо! – Затварям. Дан се прибира. Това ме развеселява малко, а и винаги се чувствам по-добре, когато говоря с мама. Родителите ми са на километри от мен и ми липсват ужасно, но се утешавам с това, че успяха да избягат от бясната надпревара на Лондон, когато се пенсионираха рано и заминаха за Нюкий12 след инфаркта на татко.

12 Нюкий (англ. Newquay) – градче в Корнуол, Великобритания. Б.пр.

Телефонът ми започва да звъни и поглеждам към екрана. Очаквам да видя номера на майка ми – вероятно е забравила да заключи клавиатурата и е седнала върху нея, но не е. Звъни Джеси Уорд.

„Ъх!“

– Отказ! – Пухтя и хвърлям телефона на леглото. Напускам стаята си, за да отида при Кейт на дивана и докато вървя по коридора, чувам как той отново звъни.


Пета глава

– Добро утро! – пея на Том, докато минавам странично покрай бюрото му в четвъртък.

Той ме поглежда през очилата си с дебели рамки – безочливо модно изявление, израз на усилието на Том да накара хората да го приемат сериозно. Бих могла да му кажа, че е по-добре да разкара жълтата риза и сивите панталони, които са почти като клин. Това ще свърши повече работа.

– Някой правил ли е секс? – хили се самодоволно. – Добре дошла в клуба! Аз съм изтощен.

– Том, ти си такава кучка! – Имитирам отвратена физиономия, докато хвърлям чантата си на бюрото. – Нещо ново? – питам, за да отклоня разговора от сексуалните лудории на Том.

– Не. Само ще отскоча до госпожа Бейнс за едно гушване. Тя ми позвъни снощи в единайсет, за да ме пита дали може да очаква електротехниците тази сутрин. Прекъсна ме точно по средата на...

– Стига! – вдигам ръце. – Не искам да знам. – Сядам и се завъртам на стола към него.

– Извинения, скъпа. Беше наистина добре обаче. – Намига ми, скача от стола си и ми праща въздушна целувка. – Au revoir13, сладкишче!

13 Au revoir (фр.) – довиждане. Б.пр.

– Довиждане! О, къде е Виктория? – викам след него.