„Мамка му, мамка му, мамка му, мамка му!“ – крещя многократно в главата си. Отпуснатото ми възбудено тяло внезапно се сковава, пръстите ми се забиват в раменете на Джеси. Какво правя? Гаджето му кръстосва отвън, а аз се натискам с него и ръцете му са навсякъде по мен. Отвратителна съм!

Той задълбочава целувката, притискайки устните ми почти до болка, а езикът му нахлува в устата ми настойчиво. Знам, че се опитва да ме задържи. Пуска бедрото ми и премества ръцете си на хълбоците ми, за да не мога да помръдна. Мисли, че ще избягам. И аз наистина ще избягам. Когато освобождава устните ми, главата ми автоматично се отпуска.

– Вратата е заключена – уверява ме той тихо.

Не мога да продължа сега. Може да не харесвам жената, но не искам да съсипвам нечия връзка. Причиних малко щети, но мога да спра, преди да сме стигнали до точка, от която няма връщане.

Той протяга ръка и стисва челюстта ми. Повдига главата ми и държи здраво, докато съсредоточава зелените си езера право в мен. Бръчката на челото му се вижда ясно, докато търси в очите ми нещо... Надежда, мисля.

– Моля те! – оформя само с устни.

Поклащам леко глава в ръката му, поглеждам надолу към гърдите му и стисвам очи. Ръката му се стяга на бедрото ми и той леко разтърсва брадичката ми в отчаян опит да ме измъкне от черупката, в която съм пропълзяла.

– Не бягай! – Той почти сдъвква думите и затова прозвучава повече като заповед.

– Не мога да го направя – прошепвам и усещам как той отпуска ръката си и ръмжи от безсилие.

– Джеси! – чувам гласа на Сара отново, но този път по-близо.

Напълно замаяна грабвам роклята от пода, след което отивам на бегом в банята, тръшвам вратата зад себе си и заключвам бързо. Облягам се на дървото буквално гола, опитвам се да контролирам накъсаното си дишане и гледам към тавана, за да спра сълзите си.

Струва ми се, че долавям приглушени гласове, идващи от стаята, и се опитвам да стабилизирам дишането си, за да чуя какво става. Но няма нищо. Нито звук, нито разговор... нищо. Проклинам се за това, че съм почти гола и че не успях да избягам, а се наложи да се заключа в банята и да се крия като отчаяна кучка, каквато съм. Истински се срамувам от себе си. Изневерявали са ми много пъти. На много бутилки вино съм осъждала онези „други жени“, критикувала съм ги и съм им пожелавала някои наистина безмилостни отмъщения. Сега аз съм една от тях. Стена и удрям с длан челото си.

„Кучка!“

Щом чувам вратата да се затваря, замръзвам и се ослушвам внимателно. Той тръгва ли си, или се връща? И в двата случая трябва да се облека, затова търся сутиена си в смачканата материя, събрана в ръцете ми, но него го няма там. Разтърсвам роклята като обезумяла и се моля да се появи, но пак... нищо. Въздъхвам и стъпвам в роклята, издърпвам я нагоре по тялото си и се пресягам отзад, за да дръпна ципа. Ще трябва да мина без сутиен, защото със сигурност няма да се опитам да си го взема от стаята.

Отивам до огледалото, за да се видя и всичко е така, както подозирам. Изглеждам ужасно. Очите ми плуват в непролети сълзи, устните ми са подути и червени, а бузите ми пламтят. Изглеждам измъчена. Аз съм измъчена. Напразно се опитвам да се оправя, за да мога да изляза поне с частица достойнство, но не мога да избягам от изтерзания си вид. Това ще бъде истински позорен път.

Трепвам, когато на вратата се чука.

– Ава!

Мълча. О, Боже, той звучи почти ядосано. Прокарвам пръсти през косата си и потупвам очи с кърпичка, за да попия сълзите. Не изглеждам по-добре, но знам, че ще се почувствам по-добре, когато изляза оттук, затова се стягам да се изправя срещу неприятната задача и внимателно отключвам вратата. Тя се отваря рязко, като едва не ме избутва. Джеси изпълва входа – той е ядосан – и блокира пътя ми.

Поглеждам покрай него в стаята и не откривам никого. Сигурно е страшно убедителен лъжец, защото все още е без риза, а Сара не ме чака, за да ми изскубе косата. Той няма право да ме гледа с неодобрение и да ме кара да се чувствам като разочарование. Избутвам го и минавам.

– Къде отиваш, по дяволите? – вика след мен.

Не отговарям. Забързвам крачка, грабвам чантата си и се измъквам във фоайето, като чувам как Джеси ругае, докато бягам.

– Ава!

Слизам бързо по стълбите и поглеждам нагоре. Забелязвам, че той излита от апартамента и се мъчи да надене тениската си. Отивам към бара, за да си взема телефона и откривам Марио да сервира на някакви господа. Добрите обноски ме спират да си го поискам моментално, затова заставам търпеливо и чакам, като се въртя смутено през цялото време.

– Получи ли това, за което дойде? – студеният глас на Сара се забива в плътта ми. О, Боже, дали тя знае? Има ли двусмислие в този въпрос?

Обръщам се, залепила фалшива усмивка.

– Мерките ли? Да.

Тя ме оглежда с лакът, подпрян на хълбока и с питие пред лицето. Знае.

Джеси нахлува в бара и спира пред нас. Поглеждам го с ужас. Може ли да е по-прозрачен? Хвърлям поглед към Сара, за да преценя реакцията ù на тази малка сцена и виждам, че гледа замислено към двама ни. Определено знае. Трябва да си тръгна.

Обръщам се отново към бара. Слава Богу, Марио ме забелязва.

– Госпожице О’Ший, ето! Трябва да опитате. – Той ми подава някакъв шот.

– Телефонът ми при теб ли е, Марио?

– Опитайте! – настоява той.

В отчаянието си да се измъкна оттук обръщам цялото нещо на една глътка и трепвам, когато то прогаря гърлото ми.

Устата ми оформя буквата „О“, докато стискам очи.

– Еха!

– Добро ли?

Изпускам дълга и гореща въздишка и му подавам обратно чашата.

– Да. Много е добро. – Той вдига чашата, намига и ми подава телефона.

Приглаждам роклята, поемам дълбоко въздух и се обръщам към двамата души, които не искам да видя никога повече.

– Остави това горе. – Уорд ми подава папката, но не пуска, когато я дръпвам леко.

– Благодаря. – Мръщя му се. Той ме гледа втренчено и хапе долната си устна, а челото му е напълно смръщено. Накрая пуска и аз пъхам папката в чантата. – Довиждане! – оставям и двамата в бара и тръгвам към колата. Той не може да ме преследва, когато Сара е там и това е огромно облекчение.

Качвам се в колата и паля, пренебрегвайки гласа в главата ми, който крещи, че съм пила повече от допустимото. Това е крайно безотговорно от моя страна, но отчаянието не ми оставя друг избор. Измъквам колата на заден и виждам как Джеси изскача на подскоци от вратата. Не може да е истина!

Неистово превключвам на първа, потеглям рязко и оставям облак прах зад себе си. Когато мъглата и прахът зад мен спадат, в задното огледало виждам Джеси да размахва ръце като разбеснял се лунатик.

Давам газ по оградената с дървета алея, главата ми се върти (смесица от алкохол и стрес) и се опитвам да се съсредоточа в пътя пред себе си. Поглеждам към таблото и забелязвам, че карам неразумно бързо и без фарове и колан. Не мога да си събера ума.

Портите се появяват пред мен и аз отпускам педала на газта.

– Отворете се, моля ви, отворете се! – умолявам, докато спирам. – Отворете се! – Тупвам волана от безсилие и клаксонът изсвирва, от което скачам стресната в седалката. Звукът от приближаваща кола притегля погледа ми в огледалото.

– О, по дяволите! – ругая, докато фаровете приближават.

Колата спира зад мен, вратата се отваря и Джеси излиза. Крачи напред с отмерена крачка и аз не се опитвам да се залъгвам, че не е вбесен. Само защото не е получил своето? Драматично стоварвам ръце и глава върху волана. Чувствам се напълно смазана. Целта ми да избягам, без да се налага да задавам въпроси или да давам обяснения, е напълно провалена. Не че му дължа някакви обяснения.

Шофьорската врата е изтръгната и той хваща ръката ми. Издърпва ме нежно от колата и взима ключовете от таблото.

– Ава – поглежда ме неодобрително. Искам да му се развикам, но той започва пръв. – Ти си почти пияна. Кълна се в Бога, ако се беше наранила...

Трепвам при думите му и се смъмрям наум, че съм толкова безразсъдна. Стоя пред него, поглъщам недоволството му и се чувствам унизена и жалка. Той хваща брадичката ми, за да ме огледа. Навежда се за целувка, виждам го в очите му. О, моля те! Наистина нямам нужда от това. Дръпвам лицето си от ръката му.

– Добре ли си? – пита той меко и отново посяга към мен.

Измъквам се.

– Странно, но не. Не съм. Защо направи това?

– Не е ли очевидно?

– Желаеш ме.

– Повече от всичко.

– Не съм срещала друг, толкова самодоволен, колкото си ти. Планирал ли го беше? Когато ми се обади вчера, беше ли планирал всичко това?

– Да – няма никакво извинение в тона му. – Желая те.

Нямам представа как да се справя с това. Той ме иска, следователно ме взима.

– Би ли отворил, моля те? – Тръгвам към портите, но те все още не са помръднали, когато достигам до тях. Завъртам се по най-заплашителния начин, който мога да докарам. – Отвори проклетите порти!

– Наистина ли мислиш, че ще те оставя да скиташ безцелно навън на километри от дома?

– Ще повикам такси.

– В никакъв случай. Ще те закарам.

Поглеждам към колата му. „Астън Мартин“ – черен, лъскав и красив. Разбира се.

– Просто отвори шибаните врати! – крещя му.

– Внимавай с шибания език!

„Да внимавам с шибания език?“ Искам да го ударя, да падна на колене и да рева от безсилие. Чувствам се като пълна глупачка – унизена и засрамена.

– Не съм готова да бъда поредната резка на явно отрупаната колона на леглото ти – изплювам. Имам малко повече самоуважение от това... така да се каже.

– Наистина ли вярваш в това?

Спорът ни е прекъснат, когато мобилният му телефон започва да звъни. Той бързо го вади от джоба си.

– Джон? – той се обръща и започва да крачи. – Да... добре – разговорът приключва бързо. – Ще те заведа у дома. – Протяга ръка.