Опитвах се да почувствам докосването й, да чуя гласа й и да видя лицето й и когато успеех, очите ми се пълнеха със сълзи, защото не знаех дали отново ще мога да я държа за ръката, да й прошепна думи на утеха и да прекарам още един ден с нея в разговори, четене и разходки. Не бях си представял, че всичко ще свърши така. Винаги съм си мислел, че ще си отида последен и няма да оставя Ели сама. Така щеше да е по-справедливо.

Така минаваха часовете, ту в съзнание, ту в тъма, докато дойде едно мъгливо утро, в което си спомних за обещанието, което дадох на Ели, и това ми подейства като шок. Отворих очи и видях стая, пълна с цветя, чието ухание окончателно ме върна към живота. Потърсих звънеца, натиснах го с усилие и сестрата пристигна половин минута по-късно, следвана от д-р Барнуел, който се усмихна веднага, щом ме видя.

— Жаден съм — казах аз дрезгаво и д-р Барнуел се усмихна още по-широко.

— Добре дошъл обратно — каза той. — Бях сигурен, че ще се оправите.



Две седмици по-късно вече мога да напусна болницата, но сега съм половин човек. Ако бях кадилак, щях да се движа в кръг, защото дясната половина на тялото ми е по-слаба от лявата. Казват ми, че това е добра новина, защото парализата е можела да бъде пълна. Понякога ми се струва, че съм обграден от оптимисти.

Лошата новина е, че ръцете ми вече не ми позволяват да използвам бастун или инвалиден стол и се налага да се придвижвам по някакъв си мой своеобразен начин. Не крача като на младини — ляв крак, десен крак и сетне пак ляв — нито пък се тътря, както беше доскоро, а вместо това влача бавно единия крак, приплъзвам десния и после пак влача левия. Сега съм жива легенда и хората вероятно не могат да откъснат поглед от мен, докато шествам по коридорите. Ходът ми е бавен дори и по моите разбирания и това го казва човек, който преди две седмици не можеше да надбяга и костенурка.

От болницата се връщам късно вечерта и когато влизам в стаята си, знам, че няма да мога да заспя до късно. Въздъхвам дълбоко, долавяйки уханието на пролетта. Прозорецът е стоял дълго отворен и въздухът е свеж и прохладен. Евелин, една от многото сестри тук, ми помага да се настаня на стола до прозореца и понечва да го затвори. Аз я спирам и макар да повдига учудено вежди, тя приема решението ми. Чувам да се отваря чекмедже и миг по-късно на раменете ми е наметнат пуловер. Тя го намества грижовно, сякаш съм дете, сетне слага ръка на рамото ми и нежно ме потупва. Евелин не казва нищо, докато прави това, и по мълчанието й знам, че гледа през прозореца. Дълго време стои неподвижно и аз гадая за какво ли си мисли, но не питам. Най-накрая я чувам да въздъхва. Тръгва към вратата, но сетне се спира, навежда се към мен и ме целува по бузата, нежно, така както го прави моята внучка. Поглеждам я изненадан и тя казва тихо:

— Хубаво е, че се върнахте. Много й липсвахте на Ели, а също и на нас останалите. Ние всички се молихме за вас, защото когато ви няма, тук нищо не е същото. — Тя се усмихва и докосва лицето ми, преди да си тръгне. По-късно я чувам отново да върви по коридора, бутайки количка и разговаряйки тихо с някаква друга сестра.

Небето тази нощ е беззвездно и тайнствено синьо. Щурците пеят и заглушават всякакъв друг звук. Докато седя, си мисля дали някой би могъл да ме види отвън — мен, затворникът на плътта. Оглеждам двора, пейките и дърветата, търсейки напразно някакви признаци на живот. Дори реката сякаш е спряла и в тъмното прилича на празно пространство. Усещам, че се подавам на вълшебството на нощта. Гледам навън часове и виждам как отразените облаци започват да отскачат от водната повърхност. Задава се буря и небето става сребристосиво, сякаш отново се спуска здрач.

Просветва мълния и аз усещам как мислите ми политат назад. Кои сме ние, Ели и аз? Не сме ли като стар кипарис и бръшлян, чиито клони и ластари са така здраво преплетени, че и двете растения ще умрат, ако бъдат разделени? Не знам. Проблясва още една светкавица и осветява масата достатъчно, за да видя фотографията на Ели, която лежи там — най-хубавата, която имам. Преди години я сложих в рамка с надеждата, че стъклото ще я запази завинаги. Взимам я и я държа близо пред очите си. Взирам се в нея дълго време, просто не мога да откъсна поглед. Тогава тя беше на четирийсет и една и никога не е била по-красива. Има толкова много неща, които искам да я попитам, но знам, че снимката няма да ми отговори и затова я оставям на масата.

Тази вечер Ели е съвсем наблизо, в другия край на коридора, и въпреки това аз съм сам. Винаги ще бъда сам. Това си мислех, докато лежах в болницата. Това си мисля и сега, докато гледам през прозореца как се събират буреносните облаци. Изведнъж ме обзема тъга, спомняйки си, че така и не я целунах през онзи последен ден. И вероятно никога няма да я целуна повече. Моята и нейната болест не позволяват да храня никакви надежди.

Най-накрая ставам, приближавам се до бюрото си и включвам лампата. Това ми коства повече усилия, отколкото съм очаквал и затова не се връщам при прозореца. Сядам зад бюрото и през следващите няколко минути разглеждам снимките, които стоят върху него. Семейни снимки, снимки на деца и ваканции. Снимки, на които сме аз и Ели. Отново се замислям колко много неща сме преживели заедно и за пореден път осъзнавам колко съм древен.

Отварям едно чекмедже и намирам цветята, които й дадох някога отдавна, стари, повехнали и вързани с панделка. Те също като мен са изсъхнали и чупливи и е трудно да ги държиш, без да ги прекършиш. Но Ели ги запази. „Не разбирам за какво са ти“, казвах аз, но тя просто махваше с ръка. И понякога вечерите я виждах да ги държи, почти благоговейно, сякаш в тях беше заключена тайната на живота. Жени.

И понеже това е вечер на спомените, аз започвам да търся брачната си халка. Намирам я в най-горното чекмедже, увита в кърпичка. Не мога да я нося вече, защото пръстите ми са оттекли и деформирани. Разгъвам кърпичката и халката вътре си е същата. Кръгла и безкрайна — могъщ символ на онова, което ни свързваше. И докато я гледам, аз знам, просто знам, че тя не би могла да бъде друга. Знаех го тогава, знам го и сега. И в този момент и прошепвам на глас:

— Ти все още си моя. Ели, щастие мое, моя безсмъртна красота. Ти винаги си била най-прекрасното нещо в живота ми.

Питам се дали тя чува тези мои думи и чакам знак. Но такъв не идва.

Единайсет и половина е. Търся писмото, което тя ми написа, онова, което чета, когато съм най-паднал духом. Пликът е там, където го оставих последния път. Обръщам го няколко пъти с треперещи ръце, преди да го отворя. И най-накрая започвам да чета:

Скъпи Ной,

Пиша ти под светлината на свещ, докато спиш в спалнята, която делим от деня, в който се оженихме. И макар да не чувам дишането ти, знам, че ти си там, и скоро и аз ще заспя до теб, както е било винаги. Ще почувствам топлината ти, ще се сгуша до теб и малко по малко ще се унеса в сън, мислейки си колко е прекрасно да бъда до теб.

Гледам пламъка до мен и той ми напомня за една далечна вечер преди много години, когато седях до теб пред камината, облечена в топлите дрехи, които ми беше дал. Тогава знаех, че винаги ще бъдем заедно, макар на другия ден да се разколебах. Сърцето ми беше пленено, хванато с примка от един южен поет, и аз нищо не можех да направя. И как можех да се съпротивлявам на една любов, която се издигаше като комета и тътнеше като океанска вълна? Защото това бе чувството, което ни свързваше тогава, същото е и днес.

Спомням си как се върнах при теб на следващия ден, след като майка ми дойде да ме предупреди, че тайната ми е разкрита. Бях толкова уплашена, по-уплашена от всякога, защото бях сигурна, че никога няма да ми простиш, че те напуснах. Помня как треперех, докато слизах от колата, но ти прогони всичките ми страхове, когато ми се усмихна и протегна ръце към мен. „Искаш ли кафе?“, това бе всичко, което каза. И никога повече не отвори дума за този ден. През всички тези години.

Ти и после не ме разпитваше, когато излизах сама през следващите няколко дни. А когато се връщах със сълзи в очите, винаги знаеше кога да ме прегърнеш и кога да ме оставиш сама. Не зная как долавяше настроението ми, но никога не сбърка и направи нещата по-леки за мен. По-късно, когато, отидохме в малката църква и си разменихме халките, и се заклехме във вярност, аз те погледнах в очите и разбрах, че съм взела правилното решение. И нещо повече, тогава осъзнах колко глупаво е било изобщо да мисля за друг мъж и никога повече не се разколебах.

Ние имахме прекрасен живот и аз много мисля за нас. Понякога си те представям как седиш на верандата с тук-там прошарена коса и свириш на китарата си, а нашите деца пляскат с ръце в ритъма на твоята музика. Дрехите ти са изцапани от дългите часове на труд и си уморен, и когато ти предлагам да си починеш, ми се усмихваш и казваш „Нали точно това правя.“ Намирам нещо изключително вълнуващо и затрогващо в обичта ти към децата ни. Ти си по-добър баща, отколкото можеш да си представиш, прошепвам ти по-късно, когато те вече спят. След това ние се събличаме, ти ме целуваш нежно и времето като че ли спира, защото така и не помня кога сме се озовали под топлите завивки.

Обичам те заради много неща, особено заради твоята пламенност, защото именно силната страст прави нещата в живота красиви. Любовта и поезията, семейството и приятелите, красотата и природата. Колко се радвам, че научи децата ни да ценят тези неща, защото знам, че животът им е по-пълен благодарение на това. Понякога те ми казват колко си им скъп и всеки път, когато го направят, се чувствам най-щастливата жена на света.

Ти и мен научи да ценя прекрасното, вдъхновяваше ме и единствено благодарение на твоята подкрепа станах художник. Ако знаеше колко много означаваш за мен. Картините ми сега украсяват стените на музеи и частни колекции и макар понякога да се чувствах изтощена и угнетена от безкрайните изложби и нападките на критиците, ти винаги беше до мен, за да ме успокоиш и окуражиш. Ти разбра, че се нуждая от мое жизнено пространство, от мое студио, и никога не обръщаше внимание на петната от боя по дрехите ми, по косата ми, а в някои случаи и по мебелите. Знам, че не ти е било леко. Само един благороден мъж, Ной, може да има търпението да понесе това. И ти беше този мъж. В продължение на четирийсет години. Прекрасни години.