Гномовете.

Светът се завърта около мен и ми прималява. Дишането ми спира за миг и сетне започва отново, този път по-учестено. Устата ми пресъхва и чувствам как сърцето ми се блъска в гърдите ми. „Това е краят!“, казвам си аз и наистина е така. Мракът вече е дошъл. Това е вечерната дезориентация, един от симптомите на болестта на Алцхаймер, от която страда жена ми, и моят най-голям кошмар. Когато дойде той, си отива тя, и в такива случаи се питам дали изобщо някога ще се върне при мен.

— Там няма никой, Ели — казвам аз, опитвайки се да предотвратя неизбежното. Тя не ми вярва.

— Те се взират в мен.

— Не — шепна аз, поклащайки глава.

— Не ги ли виждате?

— Не — казвам аз и тя се замисля за момент.

— Но те са ето там — настоява Ели, отблъсквайки ме. — И се взират в мен!

Сетне започва да си мърмори нещо под нос и когато се опитвам да я успокоя, тя трепва и ме поглежда с широко отворени очи.

— Кой сте вие? — изкрещява Ели, изплашена и пребледняла. — Какво правите тук? — Страхът в нея расте, но аз мълча, защото не мога да направя нищо. Тя отстъпва назад, вдигнала ръце, сякаш за да се защити от мен, и сетне изрича думите, които се забиват най-дълбоко в сърцето ми: — Махайте се! Стойте далеч от мен! — След това започва да отблъсква гномовете, ужасена и вече забравила за присъствието ми.

Ставам и тръгвам към леглото. Чувствам се отслабнал, едва влача краката си и усещам някаква странна болка встрани над хълбока си. Не знам откъде идва. Известно време се опитвам да натисна копчето, за да повикам сестрите, пръстите ми са като вкочанени и пулсират, но най-накрая успявам. Знам, че скоро ще бъдат тук. И докато ги чакам, аз наблюдавам моята съпруга.

Минават десет… двайсет… трийсет секунди. Продължавам да се взирам в нея, припомняйки си миговете, които току-що споделихме. Но тя не отвръща на погледа ми и в ума ми изплува картината как се бори с невидимите си врагове.

Сядам на леглото, измъчван от остра болка в гърба, посягам към тетрадката и се разплаквам. Ели не забелязва това. Когато е така, тя не забелязва нищо.

Няколко страници падат на пода и аз се навеждам да ги взема. Толкова съм уморен! И сякаш изведнъж съм останал сам. А когато сестрите идват, те виждат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демоните в ума си, и един старец, който я обича повече от всичко на света, и плаче тихо от безсилие в ъгъла, закрил лицето си с ръце.



Прекарвам остатъка от вечерта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — някои познати, други непознати. Ако се заслушам, успявам да чуя, че говорят за своите семейства, работа, разходки в парка. Съвсем обикновени разговори, нищо повече, но аз осъзнавам, че им завиждам за лекотата, с която общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях, но понякога не успявам да се преборя с него.

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.



Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.

Д-р Барнуел надниква в стаята ми.

— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.

— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.

Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.

— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.

— Може да се каже — съгласявам се аз.

Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.

— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Как беше Ели днес?

— Добре. Разговаряхме почти четири часа.

— Четири часа. Ной, това е… невероятно. Успявам само да кимна, а той продължава да говори, поклащайки в недоумение глава:

— Никога не съм виждал подобно нещо. Нито пък съм чувал. Предполагам, че обяснението трябва да се търси в любовта. Вие двамата просто сте били създадени един за друг. Тя сигурно ви е обичала ужасно много. Знаете това, нали?

— Да — отвръщам аз, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво ви измъчва, Ной? Да не би Ели да е казала или направила нещо, което е наранило чувствата ви?

— Не. Тя беше безкрайно мила. Просто сега се чувствам… малко самотен.

— Самотен?

— Да.

— Никой не може да се чувства самотен, когато е с други хора.

— Аз мога — казвам аз и поглеждам часовника си, мислейки си за семейството му, което спи в притихналия му дом. — А също и вие.



Следващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено. Ели не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи ден, който бяхме прекарали заедно. Макар краят винаги да идва прекалено скоро, това не хвърли сянка върху щастието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях преживял.

През следващата седмица животът ми се върна към привичното си русло. Доколкото това изобщо е възможно. Четях на Ели, четях на съседите си, бродех по коридорите. Нощем лежа буден в леглото си, а сутрин седя близо до радиатора. Започнах да намирам някаква странна утеха в тази предвидимост на живота си.

През една хладна мъглива сутрин — осем дни след деня, който прекарахме заедно — аз се събудих рано, както обикновено, и седнах на бюрото си. Разглеждах снимки и четох писма, написани преди много години. Или поне се опитвах. Не можех да се съсредоточа, защото имах главоболие и след известно време седнах на стола до прозореца, за да гледам как изгрява слънцето. Ели щеше да се събуди след няколко часа и трябваше да си почина и да се освежа, за да съм в състояние да й чета през деня.

Няколко минути седях със затворени очи и през това време болката в главата ми ту се засилваше, ту стихваше. Сетне ги отворих и се полюбувах на стария си приятел — реката, която носеше водите си край прозореца ми. За разлика от Ели, аз имам стая, откъдето мога да я виждам, и тя никога не е спирала да ме вдъхновява. Чудно е като се замислиш, че тази река е на стотици хиляди години и въпреки това се подмладява след всеки дъжд. И тази сутрин аз й заговарям шепнешком:

— Ти си благословена, приятелко, както и аз, защото имаме шанса да посрещаме заедно новите дни.

Малките вълни се плискат гальовно в брега и бледата утринна светлина проблясва върху набраздената водна повърхност, отразяваща света, който споделяме. Аз и реката. Течаща, непостоянна, променлива. Нима самият живот не е като бягаща вода, мисля си аз. Човек може да научи толкова много от една река.

Бедата дойде, точно когато слънцето надзърна над хоризонта. Забелязах, че ръката ми изтръпна, нещо което не се беше случвало никога преди. Опитах се да я вдигна, но не можах, защото в този момент почувствах остра болка в главата, този път много по-силна, почти сякаш бях ударен с чук. Затворих очи и стиснах клепачи. Ръката ми спря да изтръпва и започна да се вдървява, сякаш нервите ми изведнъж бяха разрязани някъде над лакътя. Китката ми се вцепени и разкъсващата болка в главата, като че ли се спусна надолу, достигайки до всяка клетка на тялото ми, подобна на океанска вълна, която смазва и опустошава всичко по пътя си.

Изгубих зрението си и чух нещо, което звучеше като грохот на влак само на сантиметри от главата ми. Знаех, че съм получил удар. Болката мина през тялото ми като мълния и през последните секунди, в които бях в съзнание, си представих как Ели лежи в леглото си в очакване на историята, която никога нямаше да й прочета, объркана и съвършено безпомощна. Също като мен.

И аз затворих очи за последен път, преди всичко да потъне в тъмнина, и си мислех: „О, Господи, какво направих?“

* * *

През следващите дни многократно губех съзнание и отново се събуждах. В миговете на просветление се виждах обграден от апарати и уреди, в гърлото и носа ми влизаха тръбички, а до леглото ми висяха две прозрачни торбички с някаква течност. Чувах лекото бръмчене на машините, които от време на време издаваха странни звуци. Един от апаратите писукаше в ритъм със сърцето ми и аз намирах някаква особена утеха в това, унасяйки се отново и отново в безпаметен сън.

Лекарите бяха притеснени. Виждах угрижените им лица, докато разглеждаха диаграмите и регулираха уредите. Те шепнеха помежду си мислейки си, че не ги чувам: „Състоянието му е сериозно, особено за човек на неговата възраст, и последствията може да са тежки.“ Мрачните им лица бяха като прелюдия към нерадостните им предвиждания: „… загуба на речта, ограничена подвижност, възможна пълна парализа.“ Сетне отново разглеждаха показанията на апаратите, нови настройки и накрая си тръгваха, без да подозират, че съм чул всяка тяхна дума. Опитвах се да не мисля за това и вместо това се концентрирах върху Ели, извиквайки в ума си нейния образ всеки път, когато можех.