„Ще й се удаде ли този път?“, питам се аз и знам, че отговорът е не. Но не споделям мислите си. Вместо това се усмихвам, защото думите й са толкова мили.

— Благодаря ви — казвам аз.

— Наистина не искам да ви забравя. Вие сте много специален за мен. Не знам какво щях да правя без вас днес.

Гърлото ми се стяга. Долавям в думите й нежност, онази нежност, заради която живея. Колко бих искал да съм достатъчно силен, за да я отнеса на ръце в рая.

— Не казвайте нищо — спира ме ти. — Нека просто да запомним този миг.

И аз се подчинявам, безкрайно щастлив.



Болестта й сега е в по-напреднала фаза, но въпреки това Ели е различна от останалите. Тук има още трима със същото заболяване, върху които се опира моят опит. За разлика от нея, те са в много по-тежко състояние и почти нищо не помнят и не съобразяват. Имат халюцинации, чувстват се дълбоко объркани и непрестанно повтарят едни и същи неща. Двама от тях не могат да се хранят сами и скоро ще умрат. Третият пациент, жена, често се залутва из комплекса и се губи. Веднъж я намериха в колата на непознат на четвърт миля от дома. След този случай започнаха да я връзват с каиши за леглото. Понякога се държат враждебно, а друг път са като изгубени деца, тъжни и самотни. Рядко разпознават хората от персоната и близките си. Алцхаймер е мъчителна болест и на децата им е трудно да ги посещават. В същото положение са и моите деца. Ели, разбира се, си има свои проблеми, които с времето навярно ще се утежняват. Сутрините тя е много уплашена и плаче неутешимо. Вижда малки човечета, подобни на гномове, които я гледат, и се опитва да ги прогони с викове. Къпе се с удоволствие, но не яде редовно. Сега тя е слаба, прекалено слаба по мое мнение, и в добри дни като днешния се опитвам да я храня допълнително.

Но тук приликите свършват. Именно по тази причина на Ели гледат като на чудо, защото понякога, макар и много рядко, след като й чета, състоянието й се подобрява. Никой няма обяснение за този феномен. „Невъзможно — казват лекарите. — Това не би трябвало изобщо да е Алцхаймер.“ Но за съжаление е. През повечето дни, и особено сутрините, всички признаци са налице.

Но защо болестта при нея не протича в класическия си вариант? Защо тя понякога се променя, след като й чета? Казвам на докторите причината, сърцето ми подсказва, че не греша, но не ми вярват. Вместо това те търсят научно обяснение. Четири път идваха специалисти от Чапъл Хил7, за да търсят отговор на загадката. Четири път си тръгваха с празни ръце. „Не е възможно да разберете какво става в ума й, ако се опирате само на вашия опит и книги“, казвам им аз, но те поклащат глави и отговарят: „Болестта Алцхаймер не се развива така. Пациентът не може да поддържа разумен разговор или пък състоянието му да се подобрява, особено пък за един ден. Това е абсолютно невъзможно.“

Но се оказва възможно. Не всеки ден, не през повечето дни и за съжаление все по-рядко. Но понякога все пак се случва. В такива дни не работи само паметта й, сякаш има амнезия. Но емоциите и чувствата й са нормални. И в такива дни аз знам, че онова, което правя, е добро.



Вечерята й я очаква в стаята й. В дни като днешния докторите ни разрешават да се храним тук и на мен нищо повече не ми е нужно. Хората тук се грижат за всичко, добри са към нас и аз съм им благодарен.

Светлината е приглушена, на масата има две запалени свещи и се чува тиха музика. Чашите и чиниите са пластмасови и в гарафата има ябълков сок, но правилата са си правила. За щастие Ели като че ли не вижда нищо нередно. Тя въздъхва леко и оглежда масата с широко отворени очи.

— Вие ли се погрижихте за това?

Аз кимвам и тя влиза в стаята.

— Всичко е много красиво.

Аз й предлагам ръка и я съпровождам до прозореца. Тя не я пуска, когато стигаме там. Приятно ми е да усещам докосването й и ние стоим близо един до друг в тази кристална пролетна вечер. Прозорецът е леко отворен и аз усещам полъха върху лицето си. Луната е изгряла и ние гледаме небето, което е озарено от сребриста светлина.



— Никога не съм виждала нещо толкова красиво — казва тя.

— И аз също — съгласявам се аз, но гледам към нея. Тя разбира какво имам предвид и се усмихва.

Секунда по-късно прошепва:

— Мисля, че знам при кого е отишла Ели накрая.

— Така ли?

— Да.

— При кого?

— Останала е с Ной.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

Усмихвам се и кимвам.

— Да, права сте — казвам аз тихо и тя се усмихва в отговор. Лицето й сияе.

Дръпвам стола й с известно усилие. Ели сяда и аз се настанявам срещу нея. Тя ми предлага ръката си, аз я вземам и чувствам как ме гали с палеца си, както преди толкова много години. Взирам се в нея дълго и мълчаливо, преживявам отново моменти от живота си, спомням си хиляди отминали дни, които сякаш не са изчезнали безследно. Нещо засяда в гърлото ми и аз отново разбирам колко много я обичам. Гласът ми е несигурен, когато заговарям накрая:

— Вие сте толкова красива — казвам аз. Виждам в очите й, че тя знае какво чувствам към нея и какъв е истинският смисъл на думите ми.

Не ми отговаря. Вместо това свежда поглед и аз се питам какво ли си мисли. Не успявам да разбера и стисвам нежно ръката й. Чакам. Чакам с нетърпение сърцето й да се събуди и знам, че моментът е много близо.

И след това чудото се случва.

Докато оркестърът на Глен Милър свири тихо и пламъкът на свещите потрепва, аз виждам как тя постепенно отстъпва пред чувствата, които се надигат в нея. На устните й се появява мила усмивка, онази усмивка, в която намирам смисъла на живота си, сетне Ели повдига премрежените си очи към мен и притегля ръката ми към себе си.

— Ти си толкова необикновен — казва тя тихо и отново е влюбена в мен. Знам това, защото съм го виждал хиляди пъти.

Ели отново замълчава, но не е и нужно да казва нещо. Поглежда ме с очите от един друг живот и аз усещам как сърцето ми прелива от щастие. Усмихвам й се в отговор, влагайки цялата страст, на която съм способен, докато чувствата ни бушуват в нас, подобно на морски вълни. Обхождам стаята с поглед, вдигам глава към тавана, сетне отново поглеждам към Ели и онова, което виждам, стопля душата ми. И изведнъж отново се чувствам млад. Вече не съм стар, треперещ, прегърбен, деформиран от артрита и почти сляп от катаракта.

Аз съм силен и горд, най-щастливият мъж на света, и това чувство остава за дълго в мен, докато седя срещу нея на масата.

Когато една трета от свещите вече е изгоряла, аз решавам да наруша мълчанието:

— Обичам те с цялото си сърце и се надявам, че знаеш това.

— Разбира се, че го знам — казва тя, останала без дъх. — И аз винаги съм те обичала, Ной.

Ной, чувам отново аз. Ной. Думата отеква в ума ми. Ной… Ной. „Тя ме позна“ — мисля си аз. — „Тя знае кой съм…“

Тя знае кой съм…

Толкова малко нещо, просто едно име, но за мен то е като дар от Бога и чувайки го, знам, че не всичко още е свършило. То е като ключ към всичките онези прекрасни мигове на обич, които ни свързват, и най-хубавите години от живота ни.

— Ной… — шепне тя. — Милият ми Ной…

И аз — човекът, отхвърлил диагнозата на лекарите — отново тържествувам, макар и за един кратък миг. Отказвам да търся обяснение за чудото, което се случва, и вместо това целувам ръката, приближавам я до бузата си и шепна в ухото й:

— Ти си най-прекрасното нещо в живота ми.

— О… Ной — казва тя със сълзи в очите си. — Аз също те обичам.

Ако всичко можеше да свърши така, щях да бъда най-щастливият човек на света, но това няма да се сбъдне, защото вече виждам, че погледът на Ели става все по-тревожен.

— Какво има? — питам аз.

— Толкова се страхувам — отвръща тя тихо. — Толкова се страхувам, че отново ще те забравя. Това не е честно… Просто не мога да преживея това отново.

Гласът й е задавен от вълнение, но аз не намирам какво да й кажа. Знам, че вечерта е към края си, и че не мога да направя нищо, за да спра неизбежното. В това съм безпомощен. Най-накрая й казвам:

— Никога няма да те изоставя. Онова, което имаме, е завинаги.

Ели знае, че това е всичко, което мога да сторя, защото никой от нас не иска празни обещания. Но от начина, по който ме гледа, разбирам, че тя не иска още чудото да свърши и умът й отново да потъне в тъмната бездна на забравата.

Щурците пеят в нощта и ние започваме да се храним. И двамата не сме гладни, но аз се старая да ям с апетит, за да й дам добър пример. Ели си взима малки хапки и дъвче дълго, но и това все пак е нещо. Тя изгуби много от теглото си през последните три месеца.

След вечеря ме обзема страх. Знам, че трябва да съм щастлив, защото тази вечер е доказателство, че любовта ни е още жива, но в същото време съзнавам, че всичко скоро ще свърши. Слънцето отдавна е залязло и онзи враг, който крадеше паметта на Ели, всеки миг щеше да се появи и аз нямаше как да го спра. Затова се взирам в нея и се наслаждавам на последните секунди, през които сме заедно.

Засега всичко е нормално.

Часовникът тиктака.

Все още не се случва нищо.

Аз взимам ръката й и я задържам.

Нищо.

Чувствам я как трепери и шепна утешителни думи в ухото й. Нищо.

Казвам й за последен път тази вечер, че я обичам. И крадецът идва.

Винаги се изненадвам колко бързо се случва. Дори сега, след всичкото това време. Докато ме държи за ръката, тя започва бързо да премигва и да поклаща глава. После се извръща към ъгъла на стаята и дълго време се взира в нещо. На лицето й е изписана тревога.

„Не — крещя безмълвно аз. — Още не! Не и сега… когато сме толкова близо! Не и тази вечер! Когато и да е, но не и тази вечер. Моля те, Господи! Не мога да понеса това отново! Не е честно… не е честно…“

Но всичко отново е напразно.

— Тези човечета — казва тя накрая, сочейки с ръка. — Те ме гледат. Моля те, накарай ги да спрат.