— Приятно ми е да си говоря с вас — започвам аз. — Нашите разговори ми липсват, дори когато не е минало много време от последния.

Аз съм искрен и тя знае това, но все пак е предпазлива. Аз съм непознат.

— Ние често ли правим това? — пита тя. — Често ли седим тук, гледайки птиците? Искам да кажа, познаваме ли се добре?

— И да, и не. Мисля, че всеки си има тайни, но ние с вас се познаваме от години.

Тя поглежда ръцете си и след това моите. Замисля се за кратко и за момент лицето й изглежда отново младо. Ние не носим брачните си халки. И за това също си има причина.

— Вие били ли сте женен? — пита ме тя.

Аз кимвам.

— Да.

— Каква беше жена ви?

Казвам й истината:

— Тя беше моят блян. Тя ме направи този, който съм, и да я държа в прегръдките си беше толкова естествено за мен, колкото да усещам ударите на собственото си сърце. Мисля за нея през цялото време. Дори сега, когато седя тук, аз мисля за нея. Никога не би могло да има друга като нея.

Ели се замисля. Не знам какви чувства са събудили думите ми у нея. Накрая, когато заговаря тихо, гласът й е ангелски нежен. Чудно ми е дали подозира какво си мисля за нея.

— Тя мъртва ли е?

„Какво е смъртта?“, питам се аз, но не го изговарям. Вместо това казвам:

— Жена ми е жива в сърцето ми. И винаги ще бъде.

— Вие все още я обичате, нали?

— Разбира се. Но аз обичам много неща. Обичам да седя тук с вас. Обичам да се наслаждавам на красотата на това място с някой, който ми е скъп. Обичам да гледам как орлите рибари се спускат над реката в търсене на храна.

Тя отново мълчи. Сетне поглежда настрани, за да не виждам лицето й. Неин стар навик.

— Защо правите това? — Никакъв страх, само любопитство. Това е добре. Знам какво има предвид, но въпреки това питам:

— Кое?

— Защо прекарвате деня с мен?

Усмихвам се.

— Аз съм тук, защото така искам и така трябва. Не е сложно. И вие, и аз се чувстваме добре един с друг. Времето, което прекарваме заедно, не е изгубено. Аз седя тук, разговарям с вас и си мисля: „Какво би могло да бъде по-хубаво от това, което правя?“

Тя ме поглежда и за момент, само за един кратък миг, в очите й нещо трепва. На устните й се появява лека усмивка.

— Приятно ми е да бъда с вас и ако сте искали да ме заинтригувате, вече успяхте. Признавам, че компанията ви ми носи радост, но аз не знам нищо за вас. Не очаквам, разбира се, да ми разкажете историята на живота си, но защо сте толкова тайнствен?

— Веднъж четох някъде, че жените харесват тайнствените непознати.

— Ето, видяхте ли, пак не отговорихте на въпроса ми. Вие отклонявате повечето ми въпроси. Дори не ми казахте как свършва историята, която ми прочетохте тази сутрин.

Свивам рамене и известно време ние седим мълчаливо. Сетне аз питам:

— Вярно ли е?

— Кое дали е вярно?

— Че жените харесват тайнствени непознати?

Тя се замисля и се усмихва. Сетне ми отговаря в същия дух:

— Предполагам, че е вярно за някои жени.

— А вие от тях ли сте?

— Познаваме се твърде бегло, за да ви отговарям на такива въпроси — шегува се тя и на мен това страшно ми допада.

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Минават минути и дишането ни постепенно се слива в едно точно както стана по-рано тази сутрин. Дълбоки спокойни дихания и малко по-късно тя се унася, както се случва с хората, които си имат пълно доверие един на друг. Питам се дали младите са способни на такива радости. Най-накрая тя се събужда и става чудо.

— Виждате ли тази птица? — Тя сочи с ръка и аз напрягам поглед. Странно е, но аз също успявам да видя силуета й благодарение на яркото слънце.

— Каспийска чайка — казвам аз тихо и ние я гледаме как се спуска над река Брайсис. Сетне, преоткривайки един стар навик, аз слагам ръка на коляното й и тя не я отблъсва.



Ели е права за моята уклончивост. В дни като тези, когато само моята памет е налице, аз съм малко неясен в отговорите си, защото през последните няколко години неведнъж съм наранявал чувствата й поради неволни грешки на езика, и съм твърдо решен да не допусна това да се случи повече. Затова говоря, само когато тя ме попита нещо, понякога неопределено, и никога не подхващам нови теми.

Това решение си има и своите плюсове, и своите минуси, но то е съвършено необходимо, защото с осъзнатата истина идва и болката. За да огранича болката, аз ограничавам отговорите си. Затова никога не й казвам, че има деца, нито че сме женени. Мъчно ми е за това, но не мога да го променя.

Прави ли ме това нечестен с нея? Може би, но аз съм я виждал, смазана под водопада от информация, която съставляваше нейния живот, и не бих искал това да се случва повече. Би ли могъл някой да се погледне в огледалото и да не се разплаче, осъзнавайки, че е забравил всичко най-важно в живота си? Подобно нещо не беше по силите и на Ели. Знам това, защото когато започна нейната „одисея“, аз й разказвах всичко. Нейният живот, нейният брак, нейните деца. Нейните приятели и работа. Въпроси и отговори като в токшоу от типа „Това е твоят живот“.

Онези дни бяха тежки и за двама ни. Аз бях като енциклопедия, бездушен предмет, който отговаряше на безкрайните „кой?“, „какво?“, „къде?“, „кога?“, макар че единствено въпросите „защо?“, на които не бях в състояние да дам отговор, можеха да придадат смисъл на живота й. Ели се взираше безпомощно в снимките на забравени деца, държеше в ръцете си четки, с които не знаеше какво да прави, и четеше любовни писма, които не й носеха никаква радост. Тя линееше час по час, ставаше все по-бледа и тъжна и дните завършваха много по-зле, отколкото започваха. Аз просто я губех, а с нея и себе си, колкото и егоистично да звучи това.

Затова аз се промених. Станах Магелан, Колумб, изследващ невероятните тайни на човешкия ум и малко по-малко намерих своя път. И научих онова, което знае всяко дете. Че животът ни е просто съвкупност от отделни малки животи, всеки с дължината на един ден. Че всеки ден ние трябва да откриваме красотата на цветята и поезията и да говорим на птиците. Че денят, през който сме се радвали на мечтите си, на залезите и на прохладните ветрове, не е пропилян. И най-важното — аз научих, че смисълът на живота е да седиш на някоя пейка край древна река, положил ръка върху коляното на любима жена.



— За какво мислите? — пита ме тя.

Вече се стъмва. Станали сме от пейката и вървим бавно по осветените алеи, които се вият покрай постройките на дома. Тя ме държи за ръката и аз съм нейният ескорт. Идеята да ме хване под ръка беше нейна. Може би беше очарована от мен, или пък се боеше да не падна. „Както и да е“, казвам си аз и се усмихвам.

— Мисля за вас.

В отговор Ели само стисва леко ръката ми, но аз знам, че й е било приятно да чуе това. Животът ни заедно ме е научил да предугаждам чувствата й, дори когато самата тя не е наясно с тях.

— Знам, че вие не помните коя сте — продължавам аз, — но аз помня и знам, че ми е хубаво с вас.

Тя ме потупва по ръката и се усмихва.

— Вие сте мил човек и имате добро сърце. Надявам се, че и преди ми е било така приятно да бъда вас, както сега.

Известно време вървим мълчаливо и накрая тя казва:

— Трябва да ви призная нещо.

— Мисля, че имам обожател.

— Обожател?

— Да.

— Разбирам.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви.

— И би трябвало.

— Защо?

— Защото ми се струва, че това сте вие.

Замислям се над думите й, докато вървим под ръка. Минаваме покрай стаите и сетне през двора. Навлизаме в градината, където растат главно диви цветя, и аз я спирам. Набирам букет в червено, розово, жълто и виолетово. Давам й го, тя го взима и го поднася към носа си. Помирисва цветята със затворени очи и прошепва:

— Красиви са!

Подновяваме разходката си. В едната си ръка тя държи моята, а в другата цветята. Хората ни гледат, защото в техните очи сме удивителна двойка, както са ми казвали някои. И в известен смисъл те са прави, макар от това да не ми става по-леко.

— Вие смятате, че аз съм вашият обожател? — питам аз накрая.

— Да.

— Защо?

— Защото намерих нещо, което вие сте скрили?

— Какво е то?

— Това — казва тя и ми подава малко парче хартия. — Намерих го под възглавницата си.

Аз чета на глас:

Тялото отслабва в предсмъртна болка,

но на обещанието си аз верен ще остана —

нежно докосване, което завършва с целувка,

ще събуди отново любов и радостен трепет.

— Има ли и още? — питам аз.

— Намерих това в джоба на палтото си.

Моята и твоята душа бяха едно

и никога няма да бъдат разделени.

В прекрасната зора грее твоето лице,

аз протягам ръка и намирам моето сърце.

— Разбирам — и това е всичко, което казвам.

Ние вървим, докато слънцето потъва все по-ниско в небето. Скоро сребърният здрач е единственото, което остава от деня, а ние все още говорим за поезия. Ели с очарована от романтичната тема.

Когато стигаме до вратата, аз съм вече уморен. Тя знае това, спира ме с ръка и ме кара да я погледна. В този момент осъзнавам колко съм прегърбен. Двамата с нея сега сме еднакво високи. Понякога се радвам, че не знае колко много съм се променил. Тя се взира в мен дълго време.

— Какво правите? — питам аз.

— Не искам да забравя този ден и се опитвам да го запазя в паметта си.