Излишният ред не беше основната причина той да не може да спре да зяпа думите на стената в тоалетната. Думите, в които се вглеждаше, дори не бяха неговите. Който и да беше преписал тази част от поемата на стената, беше написал под нея бележка: Вижте по-горе как не се пише.

Добре, значи това, което беше написал, беше глупаво и прекалено превзето и нямаше много смисъл. Той щеше да е първият, който да го потвърди. Но да обидиш писането на някой така преднамерено беше доста крайно като постъпка… злобно и незряло. Беше все едно да говориш глупости за майка си: Само на теб ти е позволено да го направиш.

— Некадърници — измърмори Дан под носа си и отвори със замах вратата на тоалетната. Той извади черна химикалка от задния си джоб и започна да дращи до своето стихотворение.

Бележки за това как да не бъдеш задник:

1. Не крадете неща от бюрата на хората, особено когато те не ви познават достатъчно добре, за да мислят, че е смешно.

2. Никога не приемайте една поема за завършена. Всъщност, никога не приемайте нищо, защото когато приемате, поставяте себе си и мен в глупаво положение.

3. Разкарайте се, защото никой друг няма да го направи.

Той пъхна химикалката обратно в джоба си, изми си ръцете и ритна вратата, като почти връхлетя върху Зигфрид Касъл.

— Момче — извика го господин Касъл със странния си немски акцент. — Имам някои искания за чекове, които никога не са пристигали. Но ти ги изпрати сам миналата седмица. Ръста току-що се обади да каже, че на Мистъри Крац й е невъзможно да тръгне от Хелзинки, защото Ръста не може да й изпрати парите за път.

Дан отиде до бюрото си и взе черната си куриерска чанта. Изкушаваше се да каже на Зиг Касъл, че чекът на Мистъри беше на път за Хелзинки по река Хъдсън, но не искаше да бъде уволнен — той искаше да напусне.

Господин Касъл го беше последвал до бюрото и го гледаше със злобните си немски очички.

— Защо не намериш някой, който да ти бъде роб — изсъска Дан. Той се качи на стола си, за да прочете думите, написани в червен хоризонтален ред из цялата стая. Ред летър, Ред летър, Ред летър гласеше навсякъде. — Това е наистина творческо — добави той, като скочи от стола. И после излезе.

Трийсет секунди, след като си тръгна, мобилният му телефон звънна неприятно в джоба му. Дан знаеше кой се обажда и без да гледа.

— По дяволите, момче. НИКОЙ, ама НИКОЙ не напуска работата си в „Ред летър“! — изкрещя му Ръсти Клайн. — Предполага се, че усъвършенстваш литературните си заложби. Предполага се, че трябва да правиш каквото ти се казва. Ти си просто един новак, за бога. Не можеш да напуснеш!

Дан крачеше по Седмо авеню юг с телефон, залепен за ухото, решен да не позволи на Ръсти да развали вълнуващата тръпка от триумфа, преминаваща по тялото му.

— Съжалявам, но наистина не знам какво общо имат изпращането на писма на хора, купуването на хайвер или ксерокопирането с писането на стихотворения.

Ръсти запази тишина, поне за секунда.

— Скачай в едно такси, кукло. Ще те чакам в „Плаза“ в десет. Мисля, че знам как да се справя с това.

Дан стоеше на стълбите на метрото на 14-та улица. Той си мислеше как Ръсти се беше опитала да го убеди да си вземе почивка от училище, за да напише кратка биография — нещо, което той въобще не искаше да пише. Искаше да отиде в колеж, за да събере повече житейски опит и да се научи да пише по-добре и не се нуждаеше от агент, за да го направи.

— Всичко е наред — мисля, че мога сам да се справя. Всъщност, мисля, че мога да се справя със самия себе си. Поне за известно време, някак.

Ръсти не отговори веднага. Той успя да чуе как телефоните звъняха и нейната асистентка Бъкли им отговаряше като обезумяла. Дан я почака да му изкрещи нещо за това, че не знае какво е добре за него, но вместо това тя просто каза:

— Сигурен ли си за това?

— Да — каза той твърдо. — Благодаря.

— Добре тогава. Приятен ден.

— На теб също — каза Дан сериозно преди да затвори. Ръсти Клайн беше луда и плашеща кавгаджийка, но въпреки всичко щеше да му липсва.

Той се вмъкна в магазина за понички и си поръча двойно черно кафе и поничка с мармалад; набра номера на Ванеса, докато чакаше. Ръцете му трепереха, докато изнасяше огромната чаша горещо, черно кафе навън. Той се разположи на земята, запали цигара и почака, тъй като телефонът не спираше да звъни.

— Здравей — каза той, когато телефонът се включи. — Чудех се дали си го получила. — Дръпна продължително от цигарата, опитвайки се да помисли какво друго да каже. — Аз съм Дан, между другото. Надявам се, че си добре. Ммм… довиждане — добави той и затвори.

Е, не беше точно: „Съжалявам и нека да се съберем отново“, но поне разтопи леда помежду им.

Понякога от истината боли

Лео стоеше пред черната метална врата и я чакаше.

— Здравей — каза Джени. Бузите й се изчервиха при мисълта, че се беше самопоканила.

Лео си играеше с ключалката на вратата. Той кимна към колелото, опряно на металните боклукчийски кофи при входа.

— Баща ми го кара из парка по няколко пъти всяка сутрин. Той е в доста добра форма за възрастта си.

Джени дори и не беше чувала Лео да споменава баща си. Винаги си го беше представяла без баща и сам в огромния розово-бял апартамент на майка му на Парк авеню. Представяше си го отпуснат пред телевизора да реше онова разглезено куче със златна четка, докато майка му беше навън и си харчеше милионите, които беше получила след споразумението за развод, за дизайнерски якета за кучето и вечери с по-млади мъже.

— Хей, хора, вкъщи съм — извика Лео в апартамента, след като отвори вратата. — Насам — каза той на Джени, като взе черното й яке и го закачи върху неговото. — Ела.

Джени го последва надолу по тъмния, тесен коридор. Апартаментът миришеше на застояли пуканки и почистващи препарати. Бялата боя по стените се беше напукала и се лющеше, а обикновената червеникава черга беше захабена и прашна. Тя й напомняше за нейната къща — само лоши неща.

— Мамо, татко, това е Дженифър, момичето, за което ви разказвах.

Джени провеси нос до новите си червени велурени ретро маратонки „Стив Мадън“, когато видя господин и госпожа Беренсен. Те носеха еднакви сиви работни костюми и ядяха пуканки от микровълновата фурна, а краката им бяха опънати на масичка за кафе, направена от палмово дърво и със стъклено покритие, докато гледаха телевизия в малкия, мрачен хол. Госпожа Беренсен беше дребна жена, с къса побеляла коса и светлосини очи, а около тях имаше леки бръчки от смях. Господин Беренсен беше поне на осемдесет, с побеляла коса, дълги, кокалести крайници и загоряло, сурово лице. И двамата бяха толкова слаби, че изглеждаха, като че ли карат само на пуканки и вода.

— Наистина се радвам да се… запознаем — заговори Джени неуверено. Тя пристъпи напред, за да се здрависа с тях.

— О, не си някоя кукла — заяви госпожа Беренсен.

— Ние гледахме един стар филм за Джеймс Бонд — каза господин Беренсен. — Седнете и гледайте, ако искате — измърмори той, докато се настаняваше на червеникавото канапе от велур, за да им направи място. Джени не знаеше как беше възможно той да обикаля парка на колело. Изглеждаше, като че ли ще се прекатури и ще умре точно там.

— Няма нужда. — И Лео докосна Джени по рамото. — Ела, ще ти покажа моята стая.

Тя прехапа устна и го последва в съседната стая. Мразеше се за това, че се чувстваше разочарована. Защо трябваше да й пука, че Лео не е принц, който живее в изключителна сграда с портиер на Парк авеню?

Защото едно момче трябваше да притежава нещо повече от готин характер и симпатичен зъб, щръкнал напред!

Стаята на Лео беше дори по-депресираща от останалата част от апартамента. Имаше едно-единствено легло, приближено към стената, с някаква изкуствена жълто-зеленикава карирана кувертюра, взета сякаш от мотел от 1979 година, обикновени бели стени, захабена кафява черга и надраскано дървено бюро с огромен „Мак“ на него. Компютърът определено беше най-новият от всичко, най-скъпото нещо, което семейство Беренсен имаха.

Джени се настани на края на леглото и кихна доста силно. От цялата тази обстановка беше получила алергична реакция.

Кой не би получил?

Лео седна на твърдия си стол зад дървеното бюро и раздвижи мишката, докато компютърът заработи.

— Това правя през повечето време, когато не съм на училище или с теб.

— О? — Джени се чудеше дали той няма да й покаже някой странен чат, в който влиза, за да се представя за някой друг.

— Ела тук и ще ти покажа.

Тя стана неохотно и отиде да погледне, като очакваше, че трябва да прочете няколко досадни имейли. Вместо това тя видя една картина, точно копие на „Рожден ден“ на Марк Шагал с няколко леки щрихи, които бяха от Лео.

— Ти ли направи това? — попита Джени, когато намери сили да проговори. Беше много добро.

— Да, но все още не е завършена. Трябва да направя нещо по стъклото на прозореца. Някак си е твърде мрачен. — Той започна да отваря менюто с палитрата цветове и техниките за светлосенки. — Мога да го подсиля със златисто… — И той погледна Джени. — Какво мислиш?