— Какво?!? Майтапиш се!

Отварям очи и виждам Сузи да ме гледа ужасено — сякаш току-що е чула най-отвратителното богохулство, познато на човешкия род.

— Майтапиш се, Беки! — умолително повтаря Сузи.

— Не, не се майтапя — казвам и успявам да пусна една унила усмивка. — Всъщност, получи се крайно неудобно. Аз един вид… го награбих… и той трябваше да се отбранява от мен.

Изпълващият ме със срам и неудобство спомен, който бях успявала успешно да потискам, започна отново да се съживява в паметта ми. Бях се запознала с Джеймс на един купон преди няколко седмици и въпросното срамно събитие се случи на решаващата ни трета среща. Отидохме на ресторант и вечерята мина наистина много приятно, като той настоя да плати цялата сметка. После отидохме в неговия апартамент и по едно време започнахме да се целуваме на дивана.

Е, какво БИ ТРЯБВАЛО да си помисля? Харесвахме се, беше ни приятно заедно, бяхме насаме — и, дайте да се разберем, ако умът му казваше „не“, тялото му буквално крещеше „да, да, да“. И тъй като аз съм едно съвсем нормално, модерно момиче, протегнах ръка към ципа на панталона му и започнах да го смъквам надолу. Когато той хвана ръката ми и я отдръпна, си помислих, че ми играе игрички, така че се заех още по-ентусиазирано с ципа му.

Като се позамисля сега, тогава май ми отне доста повече време, отколкото би трябвало, за да стопля, че той изобщо не ми се прави на интересен. Истината е, че му се наложи да ме цапне доста силно през лицето, за да ме отблъсне от себе си — а после се скъса да ми се извинява за станалото.

Сузи ме зяпа невярващо. После изведнъж избухва в див кикот.

— Трябвало е да те цапне, за да го оставиш, така ли? Ах, ти, мъже-мелачко!

— Стига де! — протестирам вяло. — Той се държа много мило. Пита ме дали съм готова да го чакам.

— И ти му каза „как ли пък не“, а?

— Нещо такова — смутолевям, като отмествам поглед встрани. Всъщност, спомням си, че разгорещена и увлечена от настроението си на момента, дори му отправих нещо като предизвикателство. „Сега може и да ми се съпротивяваш, Джеймс — помня, че му казах с нисък, дрезгав глас, гледайки го със секси поглед, поне така се надявах тогава, — но само след седмица ще ми потропаш на вратата.“

Е, вече беше минало повече от седмица, а от него нямаше ни вест, ни кост. Което, като се позамисли човек, е доста смазващо за самочувствието.

— Но това е смешно! — възкликва Сузи. — Ами ако след брака се окаже, че между двамата няма сексуална съвместимост?

— Не знам — свивам рамене аз. — Предполагам, че е готов да поеме този риск.

Сузи изведнъж се изкикотва:

— Ти видя ли му…?

— Не! Изобщо не ми позволи да припаря до него!

— Ама си го опипала все пак, нали? Малък ли беше? — Очите на Сузи проблясват лукаво. — Обзалагам се, че е съвсем хилав. Сигурно се надява по този начин да подлъже някое момиче да се омъжи за него и после то, горкото, ще се види обвързано за цял живот с една нищо и никаква клечица. Добре че не си попаднала в капана, Беки!

Сузи се пресяга за пакета си „Силки Кът“ и запалва една цигара.

— По-далеч! По-далеч! — възкликвам раздразнено. — Не искам шалът ми да се овони на цигари!

— Добре де, и КАКВО ще правиш този уикенд? — пита тя, като дръпва от цигарата си. — Да не се спихнеш сама? Искаш ли да дойдеш с мен на наш’то село?

Сузи винаги нарича така втората фамилна къща на родителите си, която е в Хамшир — „наш’то село“. Сякаш те наистина притежават цялото село — някаква реликва от робовладелския строй, за чието съществуване останалите хора дори не подозират.

— Не, всичко ще е наред — отговарям и мрачно посягам към телевизионния справочник. — Каня се да погостувам на родителите си.

— О, чудесно — казва Сузи. — Целуни майка си от мен.

— Непременно — отвръщам. — А ти целуни Пепър от мен.

Пепър е конят на Сузи. Язди го приблизително три пъти годишно — така де, ако изобщо го язди, — но всеки път, когато родителите й подхвърлят идеята да го продадат, тя изпада в истерия. Доколкото знам, поддръжката на този кон им струва петнадесет хиляди годишно. Петнадесет хиляди лири стерлинги! И за какво? За да си стои в яхъра и да гризка ябълки. Не бих имала нищо против да съм кон.

— О, докато не съм забравила — казва Сузи, — дойде сметката за режийните. — По триста на човек.

— По триста лири ли? — поглеждам я поразена. — Накуп ли?

— Аха. Дори сме закъснели. Просто ми подпиши един чек, ако нямаш кеш в момента.

— Чудесно — отвръщам с привидно безгрижие. — Веднага.

Пресягам се към чантата си, изваждам чековата си книжка и веднага написвам и подписвам чека. Сузи е толкова великодушна по отношение на наема, че винаги стриктно плащам половината от общите сметки за режийни разходи, а понякога дори добавям и по малко отгоре. И все пак, този път усещам да ме побиват студени тръпки, когато й подавам чека. Триста лири се изпариха от сметката ми в един миг. А пък тепърва трябва да помисля и как да разчистя задължението си към „Виза“. Чудничък месец, няма що.

— Ааа, и те търсиха по телефона — добавя Сузи и започва да разгъва някакво листче. — Май че беше Ерика Парснип. Така ли е?

— Парснип?

Понякога си мисля, че умът на Сузи се нуждае от малко смазка.

— Парнъл. Ерика Парнъл от Ендуич Банк. Да й се обадиш — прочита Сузи от листчето.

Зяпвам я ужасено.

— Тук ли се обади? На този номер?

— Да. Днес следобед.

— О, мамка му! — Сърцето ми заблъсква в гърдите. — Ти какво й каза? Каза ли й, че имам възпаление на жлезите?

— Какво имаш? — На свой ред и Сузи ме зяпва. — Разбира се, че не съм й казвала подобна глупост!

— Тя пита ли как е кракът ми? Изобщо пита ли как съм със здравето?

— Не! Попита само къде си. Казах й, че си на работа и…

— Сузи! — простенвам отчаяно.

— Добре де, какво ТРЯБВАШЕ да й кажа?

— Трябваше да й кажеш, че съм в леглото със счупен крак и възпаление на жлезите!

— Е, благодаря, че ме беше предупредила!

Сузи ме гледа с присвити очи и кръстосва крака в поза „лотос“. Сузи има най-дългите, най-слабите и най-гъвкавите крака, които съм виждала. Когато обуе черни чорапи, става досущ като паяк.

— Добре де, какво толкова? — пита тя. — Да не си си надхвърлила лимита?

БОЖЕ, ДАЛИ СЪМ СИ НАДХВЪРЛИЛА ЛИМИТА?!

— Съвсем малко — свивам рамене. — Ще се оправя.

Настъпва мълчание. Вдигам поглед и виждам Сузи да къса чека ми.

— Сузи! Не изглупявай!

— Ще ми платиш като се оправиш — отсича тя безапелационно.

— Благодаря ти, Сузи — прошепвам и я прегръщам силно. Сузи е най-добрата приятелка, която някога съм имала.

Но през цялата вечер усещам в стомаха си някакво неприятно присвиване, което не ме е напуснало и когато се събуждам на другата сутрин. Усещане, което не успявам да притъпя, дори като си мисля за моя шал от „Дени енд Джордж“. Лежа в леглото си, втренчена в тавана, и за първи път от месеци насам пресмятам на ум колко дългове съм натрупала към кого ли не. Дължа на банката, дължа по „Виза“ картата, дължа и по кредитните си карти от различни магазини — „Харви Никълс“, „Дибънхамс“, „Фенуикс“… А сега задлъжнях и на Сузи.

Дължа общо… я да видим… някъде към шест хиляди лири стерлинги.

Усещам да ме сковава мраз, докато си представям и обмислям тази цифра. Откъде, за Бога, ще ги намеря тези шест хиляди, за да ги върна? Бих могла да спестявам по шест лири седмично в продължение на хиляда седмици. Или по дванадесет седмично в продължение на петстотин седмици. Или… или по шестдесет седмично в продължение на сто седмици. Така май ще е най-добре. Но откъде, по дяволите, ще намирам по шестдесет лири седмично, за да ги спестявам?

Или пък бих могла да натрупам куп общи познания в най-различни области и да участвам в „Стани богат“, Или пък да изобретя нещо наистина, ама наистина хитро. Или пък да… да спечеля от националната лотария. При тази мисъл по тялото ми плъзва топла вълна и прогонва сковалия ме студ. Затварям очи и се сгушвам обратно в леглото. Лотарията несъмнено е най-доброто рещение на проблема.

Аз, разбира се, няма да се целя да спечеля джакпота — това вече би било нещо НАПЪЛНО невероятно. Просто някоя от всички онези по-малки суми. Изглежда, че при всяко теглене те се разпределят със стотици. Ще спечеля да речем… сто хиляди лири стерлинги. Сто хиляди ще ми свърщат работа. Ще мога да си върна всички дългове, да си купя кола, да си купя апартамент…

Всъщност… я по-добре да са двеста хиляди. Или четвърт милион. Просто за всеки случай.

А най-добре ще е да бъде някое от онези групови спечелвания на джакпота. „Всеки от петимата участници в лотарията, спечелили с групов билет джакпота, ще получи по едно цяло и три десети милиона лири стерлинги.“ (Обожавам начина, по който го съобщават. „Едно цяло и три десети.“ Сякаш тези допълнителни триста хиляди лири са някаква мъничка, незначителна сума. Все едно човек изобщо няма да забележи има ли я, няма ли я.)

Едно цяло и три десети милиона би следвало да ме оправят. Пък и щом съм съгласна да си поделя джакпота с други хора, значи не съм скръндзава егоистка, нали така? „Моля те, МОЛЯ ТЕ, Господи — повтарям си мислено, — направи така, че да спечеля националната лотария. Обещавам да си я поделя съвсем честно с един-двама други участника!“


И така, на път към къщата на родителите ми спирам на една бензиностанция, за да си купя два лотарийни билета. Избирането на числата ми отнема около час и половина. (Макар да се нарича така, английската национална лотария е по-скоро като нашето ТОТО 6/49, с попълване на произволни числа върху всеки билет — Бел. прев.) Знам, че 44 се появява почти винаги, а също и 42. Дотук добре, ами останалите? Написвам на лист хартия няколко серии с числа и се вторачвам с присвити очи в тях, като се опитвам да си ги представя как ще изглеждат на телевизионния екран.