Притихнала, Виктория пристъпи сковано към прозореца.

— Няма да успеят — прошепна тихо тя. В гласа й нямаше враждебност. Ако някой в този дом копнееше един ден Мирамар да носи богатство на обитателите си, то това беше Виктория. — Ще вали.

— А може би не — отвърна с надежда Реджина.

Десет минути по-късно оскъдният ръмеж се превърна в силен порой.

След час се върнаха и мъжете — подгизнали от вода, изморени, кални и обезверени. Реджина погледна напрегнато мрачното лице на Слейд и полетя към него. Очите му й подсказаха, че зимата е започнала и че те не са довършили онова, което изглеждаше невъзможно още от самото начало.

Тази вечер всички бяха тъжни и унили.

Никой не проговаряше по време на вечерята. Реджина първа наруши потискащата тишина.

— Е, цяло чудо е, че успяхте да почистите цели двеста акра. Тази земя може да се засади още е първите лъчи на пролетта.

Слейд не каза нищо. Рик се обади отсреща й:

— Не беше чудо, мила. На този свят отдавна не се случват чудеса.

Слейд погледна рязко баща си.

Едуард се усмихна и отпи от чашата гъсто червено вино.

— Слейд, струва ми се, че току-що получи комплимент за добре свършената работа.

Слейд остана неподвижен, безсилен сякаш да повдигне вилицата към устата си.

— Е, по дяволите, трябва да се гордеем с онова, което успяхме да направим.

Усмихната, Реджина вдигна поглед към Слейд. Въпреки че двамата с Рик отдавна бяха сложили край на разприте и кавгите, баща му не беше щедър на похвали и Реджина знаеше, че Слейд високо ги цени. Но този път нямаше време да прецени реакцията на съпруга си. Защото откъм кухнята внезапно долетя отчаяният вик на Жозефин.

Възрастната жена крещеше, сякаш пред очите й се извършва кърваво убийство.

А после изкрещя отново.

В трапезарията настана хаос. Всички скочиха на крака и лудешки се втурнаха към кухнята. Реджина хукна редом с мъжете. Слейд пък беше най-отпред. Той нахлу в кухнята като обезумял и мигом се закова на място. Едуард и Рик се блъснаха в гърба му.

Реджина не можеше да вижда над главите на високите мъже. Изплашена до мозъка на костите си, тя се опря на рамото на Слейд и се повдигна предпазливо на пръсти.

Жозефин лежеше просната на пода. Над нея беше приведен някакъв мъж. Сърцето на Реджина се обърна, защото си помисли, че старата прислужница е ранена или даже мъртва. Тя се скова от напрежение, защото очакваше всеки миг тримата мъже да се втурнат и да нападнат натрапника.

— Господи — пророни пребледнял високият мъж над Жозефин. — Какво, по дяволите, й става на Жозефин? Припадна, когато ме видя на прага! И какво, по дяволите, става с вас? Гледате ме така, сякаш сте видели призрак!

Реджина простена, внезапно допуснала си немислимото и надяваща се на невъзможното. И тогава пред очите й се случи истинско чудо: Слейд се втурна към непознатия, но не за да го нападне, а за да го притегли в прегръдката си.

— Джеймс!

Джеймс се беше върнал от отвъдното.

29

В кухнята настана хаос. Слейд не изпускаше Джеймс от прегръдката си. Едуард го тупаше възторжено по гърба. Рик пък сграбчи лицето му в огромните си длани и изкрещя:

— Къде беше, по дяволите! Господи! Къде, по дяволите, си се дянал? Всички те мислехме за мъртъв!

Всички бяха просълзени, с изключение на самия Джеймс, който изглеждаше слисан и напълно вцепенен. Реджина едновременно плачеше и се смееше. Тя отправи към Бога благодарствена молитва, задето бе отредил такова чудо да се случи. В следващия миг осъзна, че Жозефин е напълно забравена в цялата тази суетня. Тя се втурна към проснатата на пода жена, коленичи и побърза да измери пулса й. За щастие Жозефин само беше припаднала и вече се съвземаше.

В този момент Реджина почувства неприятна тръпка да плъзва предупредително по гърба й. Четиримата мъже не преставаха да си крещят, без дори да полагат усилия да се чуят взаимно. Джеймс обясняваше несвързано нещо за някакво писмо. Тя се огледа тревожно. Само един човек не вземаше участие в това спонтанно тържество.

Виктория стоеше неподвижна на прага. По лицето й преминаваха сенки от различни емоции, но никоя от тях не приличаше на радост. Нито пък изглеждаше изненадана. Реджина потръпна. Една ужасна, цинично отблъскваща мисъл изплува внезапно в съзнанието й. Не искаше дори да си помисля, че това е възможно в действителност. Не, Виктория не би могла да крие, че Джеймс не е мъртъв. Въображението й вероятно отново си правеше лоша шега.

В следващия миг Виктория усети, че я наблюдават и срещна втренчения поглед на Реджина. Очите й бяха гневни, но само миг по-късно на устните й се разля усмивка.

Реджина почувства хлад. Сърцето й се обърна болезнено в гърдите. По някакъв начин тази жена бе замесена в невероятната мистерия, която съпътстваше появата на Джеймс.

Жозефин простена.

— Мили боже, току-що видях дух!

Реджина се усмихна.

— Не, мила, Джеймс наистина се върна, но не като дух, а като смъртен човек.

Жозефин извика възторжено и Реджина й помогна да приседне.

— Джеймс! — извика вярната прислужница, разярена и щастлива. — Толкова хубавичко ще те напердаша, че няма да можеш да седнеш на непослушното си дупе цяла седмица! Ела тук, момче! — И се разплака. Жозефин беше единствената майка, която Джеймс познаваше, и го обичаше със същата любов, която отдаваше и на собствените си деца.

Джеймс беше толкова едър и силен, че без всякакво усилие повдигна ридаещата жена на ръце.

— Господи, толкова съжалявам! Всички сте ме мислели за мъртъв?

— А сега наистина ще те убия — извика Рик и заканително издърпа ухото на сина си. После по лицето му се разля щастлива усмивка. — Разкажи какво се случи. Къде беше през цялото това време?

Джеймс тъкмо понечи да отговори, когато внезапно съзря Реджина.

— Коя е тази жена?

Слейд побърза да дръпне жена си напред и обгърна покровителствено раменете и.

— Това е моята съпруга, Реджина.

Джеймс не вярваше на ушите си.

— Ти си женен?

— Женен съм — отвърна Слейд, не без известна гордост и задоволство. — А сега кажи какво се случи с теб!

— Нищо не разбирам! — опита се да протестира Джеймс. — Написах ви едно писмо и две телеграми!

Стаята потъна в тишина. Реджина не се сдържа да не погледне Виктория, която й изглеждаше единственият човек сред тях, способен да предложи някакво обяснение. С цялата си жизнерадост Виктория заяви:

— Всеки ден се губят телеграми. А старият Бен в пощата обича да си попийва. Добре дошъл у дома, Джеймс! Колко е хубаво, че отново си сред нас!

Джеймс я изгледа втренчено. Очевидно дори и за миг не се трогна от възторженото приветствие на доведената си майка.

— Бен Картър не спря ли да пие миналото лято? Или отново е подхванал старите си навици?

— Доколкото зная, не е — отвърна провлечено Слейд.

— Да влезем вътре — намеси се отново Виктория. — Защо е нужно да стоим на прага? Хайде, дай ми това наметало. Сигурно имаш доста да разказваш.

Реджина чувстваше как й прилошава. Нещо определено не беше наред. И тя разбираше какво е то. По някакъв начин по неизвестни причини Виктория беше скрила писмото и телеграмите. Но защо?

За нея това беше въпрос без отговор. И не се осмеляваше да го зададе. Това не беше подходящият момент, а винаги имаше и вероятност да греши. По-късно щеше да сподели подозренията си със Слейд. Господи, колко ли щеше да се разстрои Рик, ако се окажеше, че Виктория през цялото време е знаела, че в действителност Джеймс е жив! После си помисли и за Едуард. Той щеше да остане съкрушен, ако узнаеше за подлата измама.

Всички се преместиха в трапезарията. Вечерята беше забравена. Жозефин и Лусинда донесоха по чаша горещо кафе за всички и чиния с топла храна за Джеймс. Никоя от двете жени не понечи да се върне в кухнята. Те се суетяха щастливо около Джеймс като същински членове на семейството.

Докато той се хранеше, преди да се впусне в обяснения, Реджина внимателно го наблюдаваше. Беше изключително хубав млад мъж — една от отличителните черти на Деланза. Изглеждаше с няколко инча по-висок и доста по-едър от Едуард и Рик. По тялото му обаче нямаше и грамче излишна тлъстина. Косата му беше тъмна и гъста, очите му — нов нюанс на онова наситеносиньо, така типично за мъжете на Деланза. Беше мъж, който можеше да разбие не едно женско сърце.

Но най-типичното за мъжете от семейство Деланза беше техният чар. Нямаше начин Джеймс да влезе в някое помещение и да остане незабелязан. Реджина осъзнаваше, че тя самата реагира по същия начин на присъствието на Рик, Едуард и дори на собствения си съпруг.

Рик седеше на дивана, от едната страна на Джеймс, Слейд беше от другата. Реджина седеше до мъжа си, стискаше здраво ръката му и искрено се радваше за него. Едуард пък беше придърпал стол към тях, и то толкова близо, че коляното му се отъркваше в крака на Джеймс. Лусинда и Жозефин седяха плътно зад Рик. Двете бяха по-близо до Джеймс от съпругата на Рик. Виктория седеше на стол в дъното на стаята и в демонстративното й отдалечаване от семейството Реджина виждаше най-сигурното доказателство за подозренията си.

— Достатъчно яде — изсумтя Рик. — Сега вече искам да знам къде се беше дянал през цялото това време. Когато онова наводнение най-после утихна, намерихме коня ти при реката със счупен крак, отдавна мъртъв и заплетен между изкоренените дръвчета. Ти вече беше изчезнал. Господи! Как те търсихме само — търсихме те и се молехме да не те открием.

— Господи! — прошепна Джеймс и отблъсна чинията си встрани. После се облегна на дивана с внезапно помръкнало лице. — Но не сте ме открили! И как е възможно да не получите онова писмо, с което ви известявам, че съм добре?!