— Аз ще я доведа — каза меко той.

Реджина побягна към сухия навес над входа. Видя как Слейд закрачи смело под дъжда. Виктория бе коленичила безутешно в калта. Сподавените й ридания така и не затихваха.

— Едуард! Едуард! Моля те, върни се у дома! Моля те, Едуард!

Едуард се изгуби зад завоя.

Слейд се наведе и внимателно я изправи на крака.

— Ще се върне — прошепна тихичко той. — Когато сам реши, ще се върне у дома. — И я въведе обратно в къщата.



Няколко часа по-късно дъждът се превърна в порой, който ромолеше равномерно в тишината на нощта. Реджина стоеше права до прозореца на спалнята и се взираше в прогизналия мрак. Слейд пристъпи към нея, топлите му силни длани се плъзнаха успокоително по раменете й.

Тя се облегна унило на гърдите му.

— Едуард дори не взе палто и шапка.

— Той ще се справи.

— Не мога да спра да се притеснявам. И да съжалявам. Сега трябваше да бъде тук, с нас, а не сам в студа на тази забравена от бога нощ.

Слейд зарови лице в косите й.

— Имаш златно сърце, Реджина. Но Едуард е силен и жилав. Има нужда от време, за да приеме болезнената истина.

За миг Реджина остана безмълвна. Една-единствена сълза се стичаше свободно по лицето й. Сърцето й се обръщаше от противоречивите емоции — болеше я за членовете на семейството и същевременно пърхаше от радост — защото Слейд оцени добротата й. Тя се обърна да го погледне.

— Бедният Джеймс! Какво ли ще стане с него?

— Бедният Джеймс! — повтори мрачно Слейд. — Превърнал се е в огорчен и озлобен човек. Едва успях да го позная. В продължение на пет дълги години е обичал жена, която никога не е съществувала. Дори й беше верен като роб. Той също има нужда от време.

Реджина прегърна съпруга си.

— Ами Рик? — Тя затвори очи, в миг потръпнала от спомена за състоянието, в което го бе видяла преди малко. Когато Слейд въведе Виктория в трапезарията, Рик напусна стаята и се затвори в кабинета си. Час по-късно се появи отново, замаян и остарял.

— Рик е силна личност. Той ще оцелее. Много е преживял в този живот, ще преживее и тази криза. Но ще изхвърли Виктория от Мирамар, помни ми думата. Много неща й е прощавал през годините, но тази измама няма да й прости.

Реджина се облегна на силните му гърди и обгърна талията му с ръце.

— Господ да ми прости, но аз изпитвам съжаление към тази жена. Първо загуби сина си, а сега ще загуби съпруга и дома си.

— Ти си невероятна, Реджина. Мисля, че именно твоята щедрост е онова, което най-силно ме впечатлява у теб. — Ръцете му се плъзнаха около нея. — Обичам те. Обичам те толкова силно, че думите са безсилни да го изразят.

Вцепенена, Реджина премигна объркано насреща му.

— Би ли го повторил?

Смехът му беше дрезгав и наситен с емоции.

— Ако мислиш, че имам сили да повторя тези думи, грешиш. Трудно ми е да го изрека, но подозирам, че искаш да узнаеш какво в действителност изпитвам към теб. И ми се струва — добави меко той, — че най-после намерих куража да ти го призная.

В очите й плуваха сълзи на щастие. Тя го прегърна с цялата си любов.

— Нямаш представа колко щастлива ме правиш в момента! Винаги съм мечтала да ми кажеш, че ме обичаш, Слейд!

— Нима не е очевидно?

— Очевидно? — Реджина се засмя, преливаща от щастие. — Само преди месец искаше развод.

Слейд въздъхна и обхвана лицето й в топлите си длани.

— Нима не разбираш? Опитвах се само да постъпя така, както смятах за редно.

Реджина премигна.

— До ден днешен не мога да проумея мотивите за постъпката ти.

— Мислех си, че баща ти е прав — че трябва да живееш в замък и да се омъжиш за херцог.

— О, глупавичкият Слейд! Баща ми вече не мисли така. В нощта на тържеството ми даде своята благословия.

Слейд изглеждаше слисан. Дълго време не успя да проговори.

— Вече няма нужда да се измъчваш. — Тя се поколеба. — Татко дори ми даде моето наследство. В момента парите са на твоя сметка в Сан Франциско.

Слейд сякаш се сепна, но не каза нищо. Реджина почувства облекчение, защото се боеше, че съпругът й ще реагира остро.

— Ах ти, глупавичкият ми Слейд — повтори тя, този път просълзена и обгърна лицето му с длани. — Наистина ли мислеше, че мога да живея само в изискан лукс? Нима вече не съм ти доказала любовта си? Осъзнаваш ли колко си сгрешил?

Той преглътна.

— Да, Реджина, бил съм заслепен. Бил съм кръгъл идиот.

— Надявам се да проумееш какъв е смисълът на любовта — прошепна мило Реджина. — Смисълът й е в умението да се правят компромиси. Когато една жена истински обича някой мъж, тя е готова да се отрече завинаги от всичко — без капка съжаление.

Слейд я целуна с несдържан копнеж и отърка лицето си в нейното.

— Ти си изключително мъдра за възрастта си, Реджина. Ти ме накара да проумея каква е силата на любовта. Преди време бях себеотрицателен и се опитах да те отблъсна, сега съм себичен и ревниво те пазя до мен.

— Но любовта е едновременно себична и себеотрицателна, Слейд — промърмори Реджина. — Да не се опитваш да ми кажеш, че си ме обичал дотолкова, че си бил готов да ме отпратиш, за да ме направиш щастлива?

Слейд потръпна.

— Сега, след последния месец на любов и щастие, идеята ми се струва абсурдна.

— Наистина е абсурдна! — натърти Реджина.

— През този месец осъзнах колко съм сгрешил в преценката си за теб, Реджина. Изглеждаш крехка и деликатна като къщна роза, но не съм виждал по-силна и решителна жена от теб. През последните седмици тук, в Мирамар, ти напъпи и разцъфтя. Никога не си била така красива и никога не си изглеждала по-красива.

— Никога не съм се чувствала по-щастлива — прошепна Реджина. Тя изпита порив да му каже кое я кара да цъфти, но го остави още малко да си мисли, че всичко се дължи на него и на късмета да живее в Мирамар. После погали нежно лицето му. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те видях за първи път. Затова не признах произхода си и побързах да се омъжа за теб. И никога не съм преставала да те обичам, дори и в момента, в който те напуснах в Сан Франциско. Ето — вече ти излях душата си. — Тя се взираше усмихната в него през замъгления си от сълзи поглед.

— Винаги можеш да ми изливаш душата си, Реджина — прошепна Слейд и лекичко гризна меката извивка на ухото й. — Никога няма да се изморя от твоите признания.



На следващата сутрин Реджина спа до късно, изтощена от емоциите около завръщането на Джеймс и драматичното признание на Слейд. Разбира се, тя прекрасно знаеше, че жените се чувстват отпаднали през първите месеци на бременността.

Навън все още валеше и сякаш не се канеше да спира. Жозефин й обясни, че дъждът няма да спре със седмици.

— Но после ни очаква изненада — усмихна се добродушната жена. — Точно когато ви се стори, че небето никога няма да се проясни, слънцето ще пекне жизнерадостно в простора.

Реджина я погледна остро. В думите на възрастната негърка несъмнено бе заложен двояк смисъл.

— Как се чувства Рик тази сутрин?

— Много е разстроен и почти обезумял. Само веднъж съм го виждала в подобно състояние, а аз живея в този дом още от дете.

Сърцето на Реджина се обърна.

— Когато си е тръгнала майката на Слейд?

Жозефин кимна.

— Рик никога няма да го признае, но той обича Виктория въпреки острия й език.

— Рик е силен човек. Ще го преодолее.

— Ще се съвземе, но му трябва доста време.

— А Виктория? Тя добре ли е?

— За нея не се притеснявайте, мис Реджина. Снощи се напи почти до смърт. Нея не я мислете. — Жозефин беше безмилостна и твърда. — Трябваше да я изхвърлят оттук още преди години.

Реджина не знаеше дали е съгласна, защото Виктория и Рик имаха двадесет и три годишен и стабилен брак. Радваше се, че не е нужно тя самата да прости и да забрави измамата на Виктория и искрено съчувстваше на Рик и Едуард. Тя тъкмо понечи да попита Жозефин какво мисли за бягството на Едуард, когато възбудените викове на Рик достигнаха слуха й. Двете жени се спогледаха озадачени. Реджина се втурна в трапезарията. Рик крещеше като обезумял, и този път гневът му беше насочен изцяло към Джеймс.

— Какво ти е хрумнало пък този път?

— Чу ме добре — отвърна му Джеймс спокойно, но с онова решително изражение, така характерно за мъжете от семейство Деланза, което казваше, че няма път за връщане назад. — Дойдох вкъщи само да си взема някои неща. Няма да остана.

Реджина пристъпи към Слейд, който беше блед като тебешир, и стисна окуражително ръката му. Рик стовари мощния си юмрук върху масата.

— Няма да стане!

Джеймс запази самообладание.

— Няма да остана. Вече съм решил. Но искам и ти да ме разбереш.

— Аз разбирам всичко! Първо ме напусна Слейд, после Едуард, а сега и ти! — Рик се отпусна тежко на дивана. — Какво толкова съм направил?

В този момент Слейд се изправи, заобиколи широката маса и сложи ръка на рамото на баща си.

— Рик, Едуард не те е напуснал. Той избяга от майка си, и ти го знаеш. Аз дойдох у дома, за да остана. А Джеймс е наранен, татко. Длъжен си поне да го изслушаш.

Рик го погледна с просълзени очи и премигна гневно насреща му.

— По дяволите! Хайде, момче, щом имаш нещо да казваш, кажи го!

Джеймс си пое дълбоко дъх.

— Някога Мирамар означаваше нещо за мен. Някога си мислех, че виждам ясно в бъдещето. Дълги години работих усърдно в името на това бъдеще. Но за мен то вече е непостижимо. И безсмислено. — Гласът му стана умолителен. — Рик, не можеш ли да проумееш как се чувствам? През последните пет години аз градих с много любов своя дом — дом за Елизабет и за нашите деца. Но това не са били просто празни мечти, а мъчителни илюзии. Е, с това вече е свършено. Мечтите ми са мъртви и погребани. Не знам къде отивам и дори не ме интересува. Зная само, че няма да остана тук. Накъдето и да погледна, ме посреща само споменът за онова, което някога съм искал — и което бях на косъм да постигна. — Той се усмихна горчиво. — Което си мислех, че съм постигнал.