Тя го изгледа раздразнено. И с право. Трябваше да млъкне. Не беше негова работа.

Не, още нещо напираше да се излее:

— Заради теб реших да следвам собствения си път, вместо да се върна тук и да правя, каквото другите искат от мен.

При тези думи тя вдигна вежди.

— Никой не предполагаше, че си способна да сътвориш подобни поразии, и ти им показа да не те подценяват. Щом Уила може да прояви такава смелост, рекох си, значи и аз мога. Длъжник съм ти. Длъжник съм на Жокера.

Тя поклати глава.

— Тази смелост, както я наричаш, ми навлече обвинение в дребно хулиганство. Едва не ме изключиха от гимназията и ми забраниха да присъствам на връчването на дипломите. Уволниха татко заради мен, защото откраднах ключовете и компютърните му пароли, за да осъществя кроежите си. Не ме възвеличавай, Колин. Радвам се, че си открил своя път, и съм щастлива, че някак си съм ти помогнала. Ала и аз открих своя път, макар той да не оправдава очакванията ти.

Мислеше, че са уволнили баща й? Колин знаеше със сигурност, че той напусна по своя воля. Беше там, когато се случи. Защо не беше й казал?

Уила се възползва от мълчанието и стана.

— Трябва да се залавям за работа — обяви тя. — Благодаря, че ми донесе поканата снощи.

— Наистина ли няма да дойдеш? — попита той и също стана.

— Да. И преди да полюбопитстваш отново — не замислям никаква грандиозна лудория.

— Лошо. Някой трябва да поразтърси тази групичка.

Тя отбягна очите му и се отдалечи.

— Е, този някой няма да съм аз.

Колин я проследи с поглед. Около нея се носеше аромат на нещо свежо и сладко — на лимони навярно.

— Искаш ли да излезем някой ден? — изплъзна се от устата му, защото усети, че ще съжалява, ако не го изрече.

Тя спря рязко. Момичето зад бара на кафенето вдигна глава и се усмихна.

— Не го намирам за добра идея — тихо отвърна Уила.

— Попитах те искаш ли, а не дали идеята е добра.

— Смяташ, че са две различни неща?

— В твоя случай, Уила, несъмнено са две различни неща.

Той отпи от капучиното, без да отлепя очи от нея.

— Ще останеш тук само месец. Лекомислено е, дори абсолютно нелепо да си въобразяваш, че за толкова кратко време ще ме убедиш по колко погрешен път съм поела.

Имаше добра интуиция. Веднага схвана замисъла му.

— Предизвикателство ли ми отправяш?

— Не.

Той тръгна усмихнато към вратата.

— Ще се видим, Уила.

— Не и ако аз те видя първа, Колин.

О, да, това определено беше предизвикателство.

Ха! Добрата стара Уила все пак се криеше някъде там…

* * *

— Къде беше снощи? Мама изпадна в истерия — каза Пакстън, когато Колин се прибра у дома същата вечер.

Тя се връщаше от работа в благотворителния фонд на семейство Осгуд, за чиито начинания отговаряше. С Колин свиха в алеята по едно и също време — отколешен синхрон, близнашка способност, която понякога й липсваше.

— Съжалявам — каза той и я прегърна през рамо, докато вървяха към къщата. — Не исках да ви тревожа. Заспах на едно канапе.

— Едно канапе? Колко завоалирано! — констатира сестра му.

Тръгнаха към кухнята. Икономката Нола приготвяше вечерята. От години тя беше постоянна величина в Хикъри Котидж. Семейството й работеше за Осгудови от поколения. Нола държеше стриктно на добрите обноски и уважението и Пакстън и Колин никога не я разочароваха. В замяна тя тайно им отпускаше лакомства. Колин спря и затършува из хладилника. Нола изцъка недоволно с език, подаде му едно от рулцата, които тъкмо изваждаше от фурната, и ги изпъди от кухнята.

Колин последва сестра си във вътрешния двор. Тя спря и се обърна към него.

— Изплюй камъчето. Върху чие канапе заспа?

Той отхапа от рулцето и й се усмихна. Обикновено Пакстън му се усмихваше в отговор. Но не и сега.

В антрето вчера бе видял сестра си за пръв път от почти цяла година, когато му беше гостувала в Ню Йорк за седмица, през която отпразнуваха трийсетия си рожден ден. Тогава му разказваше развълнувано как най-сетне ще се изнесе от Хикъри Котидж. Плановете й обаче се провалиха — вмешателството на майка му личеше дори от птичи поглед — и разликата между онази Пакстън в Ню Йорк и тази пред очите му беше поразителна. Неудовлетворението струеше от нея на горещи вълни. Изглеждаше красива и както винаги хладнокръвна, но се бе задържала твърде дълго в къщата на родителите им, понесла върху плещите си абсолютно всичко, което се изискваше от един Осгуд. Отчасти по негова вина. Защото я остави да се справя сама. Разбираше какво очакват от него. Пакстън — също. Но тя се беше нагърбила с отредената й роля. Той пожела да постигне нещо лично свое, да докаже, че наистина може да съществува извън Уолс ъв Уотър. За Пакстън не съществуваше нищо отвъд Уолс ъв Уотър.

— Хайде — настоя тя. — Кажи ми! Моля те.

След малко той сви рамене и отвърна:

— Върху канапето на Уила Джаксън.

Пакстън го изгледа изненадано.

— Не знаех, че сте приятели с Уила.

— Не сме — каза той и довърши рулцето на две хапки. — Вчера я видях да изпуска нещо, но не успях да я догоня, та реших да й го занеса у тях. Не си давах сметка колко съм изморен. Мисля, че я смутих.

Пакстън се засмя. Рядко се случваше напоследък.

— Разкажи ми за Уила.

Той скръсти ръце и се облегна върху бетонната балюстрада.

Тя намести вечната чанта върху рамото си.

— Какво те интересува?

— Изглежда живее кротко.

— Да — наклони глава Пакстън. — Защо си изненадан? Семейството й винаги е живяло тихо.

— Но Уила беше Жокера!

— Е, и?

Пакстън недоумяваше. Той също.

— Просто смятах, че ще… изпъква повече.

— Пораснала е, Колин. Като всички нас.

Той потърка лице с опакото на дланта си.

— Защо не иска да дойде на празненството? Баба й е помогнала да основат Дамския клуб.

— Не знам. Изпратих й покана с лична бележка, че държа да отбележа заслугата на баба й. Тя ми отказа категорично.

— Не пожела ли да помогне при реставрирането?

Въпросът смути Пакстън.

— Не съм я канила.

— Не си я питала дали пази стари снимки или вестници? Дали не иска да види как върви обновяването на сградата?

— В архивите имаше достатъчно снимки. Честно казано, Колин, бях ангажирана със строителите и архитектите. Обикалях по антикварни търгове и разпродажби на мебели от онова време… С какво би могла да допринесе Уила?

Той сви рамене и се взря отвъд вътрешния двор. Очите му обходиха басейна, къщата до него и планинския пейзаж на хоризонта. Овалните била приличаха на деца, заиграли се под голямо зелено одеяло. Наистина нямаше друго такова място по света. Част от сърцето му все още беше някъде тук. Искаше му се да узнае къде точно, за да си го вземе.

— Просто си помислих, че би било добре.

— Достатъчно усилия положих — отсече тя. — Ти къде беше през цялото време? Координираше външния дизайн по телефона или по имейла. Дори не присъстваше лично.

— Не знаех, че искаш да съм тук.

Той замълча намръщено.

— Никой не е настоявал да се нагърбваш с целия проект, Пакс.

Остана изненадан, когато миналата година Пакстън му се обади с молба да се заеме с оформлението на градината, но сърце не му даде да й откаже. Тя искаше да посадят голямо дърво в двора и след дълго проучване Колин откри дъб, заплашен от съседен строеж. Присаждането на толкова старо и голямо дърво обаче изискваше внимателно обмисляне. Трябваше да планират всичко до най-малката подробност. Цяла година се чуваше ежеседмично с биолозите, които бяха наели. И си беше взел едномесечен отпуск да организира всичко преди грандиозното откриване на „Мадам“ — огромна жертва според него, понеже от повече от десетилетие не се бе задържал толкова дълго у дома.

Пакстън разпери ръце.

— Блу Ридж Мадам е първото нещо, което пристигащите в града виждат. Беше неприятна гледка. Трябваше или да съборим имението, или да го реставрираме. То е част от историята на града. Свърших добра работа, въпреки че не помолих Уила Джаксън за помощ.

— Успокой се, Пакс. Какво има?

Тя затвори очи и въздъхна.

— Нищо. Но винаги излиза, че не съм направила достатъчно.

— Достатъчно за кого? За мама и татко? Трябва да го преодолееш. Няма да се почувстваш щастлива, докато не заживееш свой живот.

— Семейството е важно, Колин. Ала не очаквам да го разбереш — понечи да се отдалечи тя. — Прикривай ме на вечерята довечера. Кажи на мама и татко, че се е наложило да свърша нещо в благотворителния център.

— Защо?

Пакстън се извърна рязко и каза:

— Не можеш ли просто да го направиш? Моля те за пръв път от десет години.

Права беше.

— Там ли отиваш наистина? — попита той, когато тя влезе обратно в кухнята.

— Не.

* * *

Пакстън потегли към къщата на Себастиан и паркира отпред. Колата му я нямаше. Спомни си, че в четвъртък той остава до късно в кабинета. Затова бе успял да я придружи до старческия дом сутринта. Вече изпитваше необходимост да го вижда два пъти дневно? Почуди се как е оцелявала, когато го е нямало в града. Обикновено не даваше израз на напрежението; смекчаваше го с бонбони от женско биле или се мъчеше да го преодолее, вглъбена в безкрайните си тайни списъци.