Лицето на баба й внезапно се отпусна, сякаш е забравила. Обърна се отново към прозореца.

— Добре, бабо Джорджи.

Уила стана и я целуна по главата.

— Ще се погрижа да получиш праскови.

Метна шал върху раменете на баба си и й обеща скоро да дойде пак.

Погледна я за последно и излезе от стаята.

Глупаво беше да очаква нещо дълбокомислено. Опитът на баба й да говори беше повече от достатъчен.

Уила се отби в стаята на медицинските сестри да се осведоми за здравословното състояние на Джорджи и помоли за обяд да й сервират праскови.

Сложи си слънчевите очила и се гмурна в острия като бръснач летен зной. Закрачи през просторния вътрешен двор към паркинга. Слънчевите лъчи вече отразяваха жежки металически вълни от стъклата на колите и затова не видя, че някой приближава към нея, докато жената не застана на няколко стъпки.

Беше Пакстън Осгуд в елегантна розова рокля и изящни обувки. Беше висока като брат си, но с щедри извивки, сякаш някой от ъгловатите й френски предци е скандализирал обществото, вземайки за съпруга набита краварка, и няколко поколения по-късно резултатът бе проличал у Пакстън. Придружаваше я русокос мъж със светла кожа. Носеше изискан костюм, който не би трябвало да стои добре на толкова слаба фигура. Но стоеше. Мъжът се отличаваше с необичайна красота — като онези хора, които се чудиш от коя страна на мъжествеността или женствеността да поставиш.

Уила не знаеше какво е разказал Колин на сестра си за предишната нощ и дали Пакстън все още й се сърди за фалшифицираното любовно писмо до Роби Робъртс. Запита се как ли ще я поздрави и ще я поздрави ли изобщо.

Определено не очакваше Пакстън да се усмихне и да каже:

— Уила! Здравей! Толкова се радвам, че те срещнах. Значи идваш тук сутрин? Затова не те виждам. Получи ли бележката ми, че искам да измислим нещо специално за бабите ни на празненството?

Уила приглади неловко буйните си къдри, защото косата на Пакстън беше пристегната педантично на кок — нейната запазена марка. Пакстън винаги изглеждаше излъскана до блясък.

— Баба не може да присъства — каза Уила. — Не помни мен, та камо ли клуба.

— Да, знам. Съжалявам — отвърна Пакстън. — Мислех да я почетем чрез теб. Да приемеш подарък от нейно име.

— Аз… съм ангажирана същата вечер.

— О! — изненада се Пакстън.

Възцари се неловко мълчание.

Себастиан прочисти гърло.

— Здравей, Уила. Радвам се да те видя след толкова време!

— Здрасти, Себастиан. Чух, че си поел кабинета на доктор Костов.

Себастиан Роджърс затвърди убеждението й, че преобразяването не е само приятна теория. В гимназията съучениците й понякога забравяха, че тя съществува, понеже обикновено се държеше смирено, но Себастиан не беше такъв късметлия. Уила притежаваше способността да остава невидима — нещо невъзможно за човек с външността на Себастиан. Подиграваха го непрекъснато. Ала ето го сега — дипломиран лекар в костюм, по-скъп от целогодишната й вноска за джипа.

— Последния път, когато се срещнахме, беше с очна линия и носеше пурпурен шлифер.

— Последния път, когато се срещнахме, те арестуваха, защото пусна пожарната аларма.

— Туш! Намини някой ден в „Натура“ на Нешънъл Стрийт. Предлагаме и кафе.

— Може би. Била си пациентка на доктор Костов, нали? Надявам се да продължиш да идваш за профилактично почистване на зъбния камък.

— Ти ли си денталната полиция сега?

— Да — вдигна сериозно вежди той.

Уила се разсмя и в същия момент забеляза колко заинтригувано я наблюдава Пакстън. Усмивката й се стопи, тя отмести очи от нея към Себастиан и отново към нея.

— Е, трябва да вървя — рече накрая.

— Чао, Уила — подвикна й Себастиан.

Пакстън не каза нищо.

* * *

Пакстън следеше крадешком Себастиан, докато крачеха по коридора към стаята на баба й. Стъпките й отекваха шумно на високите токчета, а неговите италиански мокасини се плъзгаха тихо като шепот. Дори букетът от хортензии в ръката му не шумолеше.

— Не помня с Уила да сте били особено близки в гимназията. Или се лъжа?

— Не — отвърна той.

— Изглеждаше по-доволна, че вижда теб, отколкото мен.

— Кодът на отритнатите — обясни усмихнато той. — Няма как да разбереш.

Пакстън не успя да попита нищо, защото стигнаха стаята на баба й.

— Готова ли си за среща с жената дракон? — продължи Себастиан.

— Не — каза Пакстън.

— Аз съм с теб.

Обгърна я през кръста и я потупа окуражително.

Отпусна ръка и двамата влязоха заедно. Пакстън приближи предпазливо до леглото на баба си. Застанеше ли до нея, усещаше как кожата й пламва. Цял живот се бе страхувала от тази жена, нещо, което не беше споделяла с никого. Поглеждаше баба си и я обземаше неподправен ужас, че някой ден ще се превърне в нейно копие.

— Бабо Осгуд? — тихо промълви. — Аз съм… Пакстън… Будна ли си?

Без да отваря очи, Агата каза:

— Фактът, че се налага да питаш, съдържа отговора.

— Доведох и Себастиан.

Агата най-сетне отвори очи.

— О, контето!

Пакстън въздъхна, но Себастиан се усмихна и й намигна.

— Нося ти хортензии, Агата — каза той. — Любимите ти цветя.

— Не е необходимо да ми напомняш какво харесвам. Знам, че са ми любими. Въпросът обаче е защо си донесъл цветя на сляпа жена. Не мога да ги видя. Колко пъти да ви казвам, че искам шоколад? Храната е единственото ми удоволствие.

— Бабо, знаеш, че мама настоява да не прекаляваш със сладкото.

— Майка ти нищо не разбира. Подай ми зъбите.

— Къде са? — попита Пакстън.

— На масичката, както винаги — отсече Агата и се изправи. — Все едно не го правим всеки път, когато идваш. Между другото, защо си подранила толкова? Не ме посещаваш през седмицата.

— Нося ти чудесни новини за Блу Ридж Мадам — отвърна Пакстън и затърси с поглед зъбите на баба си върху нощната масичка.

— Няма нищо чудесно в Блу Ридж Мадам. Стой далеч от нея. Къщата е свърталище на призраци. Подай ми зъбите.

Пакстън се паникьоса.

— Не са тук.

— Там са, разбира се.

Агата отметна завивките, стана и бутна Пакстън настрани. Заопипва с длан масичката със зейнала беззъба уста.

— Къде са? Откраднали са ми зъбите! Крадци! — закрещя тя. — Крадци!

— Ще натопя цветята във вода — заяви Себастиан, взе кристалната ваза от бюрото и влезе в банята. След секунди подаде глава и каза: — Скъпа?

Пакстън клечеше на колене и надзърташе под леглото на баба си, а Агата продължаваше да крещи. Пакстън вдигна очи и забеляза колко отчаяно се опитва да сдържи напушилия го смях. Харесваше й, че не позволява баба й да го сплаши. Харесваше й, че е готов да я подкрепи, че не се налага да крие колко ужасна е Агата. Щом Себастиан можеше да понесе тайната й, тя щеше да преживее, че той я знае. Нищо нямаше да се случи между тях. Ако продължаха постарому, всичко щеше да е наред.

— Мисля, че открих зъбите на Агата — каза Себастиан.

* * *

След като изпрати Пакстън и контето, Агата седна в стола със стиснати устни, сплела нервно пръсти във вълнената жилетка, навярно в тон с роклята, но нямаше как да е сигурна. Дегенерацията на макулата я беше лишила почти напълно от зрение. Знаеше обаче местата на мебелите в стаята — всичките меки и удобни. Някой й беше казал, че тапицерията е в десен на сини хортензии, които, ако светлината падаше под подходящ ъгъл, почти успяваше да различи. Имаше си и миниатюрен хладилник, който семейството й зареждаше с любимите й продукти. Все още се наслаждаваше на храната и това донякъде й помагаше, макар да не й даваха достатъчно шоколад. Мястото навярно не беше чак толкова неприятно. Беше всъщност най-доброто в околността, ако се съдеше по таксата. Не че Агата обръщаше внимание на парите. Така става, когато разполагаш с твърде много. Парите се превръщат в прах, в нещо, което непрекъснато кръжи край теб, но никога не го докосваш.

Мислеше, че семейството й се допитва до нея. Мислеше, че мнението й на матриарх все още е съществено. Поне такова впечатление създаваха, когато я посещаваха. Сега обаче осъзна колко е изолирана. Това място внушаваше на обитателите си, че с него се изчерпва целият свят. Смаляваше всичко като в „Алиса в страната на чудесата“. Струваше й се удивително, че отвъд тези стени съществува друг свят, който продължава напред въпреки нейното отсъствие.

Не можеше да повярва, че семейството й наистина е купило Блу Ридж Мадам. Години наред разпространяваха слухове за призраци, вменяваха страх на децата и на мнозина възрастни, наблюдаваха го как рухва ден след ден, предвкусвайки времето, когато най-сетне ще се срути и ще изчезне с всичко случило се там. Усилията им отидоха на вятъра.

И сякаш това не стига, Пакстън планираше да проведе там голямо празненство в чест на основаването на Дамския клуб. Агата опита с всички средства да я принуди да се откаже, да го отмени. Наговори ужасни думи, които не мислеше, и заплахи, които не можеше да изпълни, ала беше безсилна да я спре. Сега Пакстън държеше юздите на клуба и Агата се чувстваше болезнено безпомощна.