— Уила, виж! — възкликна Рейчъл към четири следобед, когато най-сетне в магазина настъпи миг на затишие. Уила се обърна и забеляза, че тя е спряла да подрежда щанда на кафенето и се взира през витрината. — Висок, тъмнокос и богат. Върви насам.

Колин Осгуд се беше запътил към входа на магазина.

— О, по дяволите! Кажи му, че ме няма — каза Уила и тръгна към склада.

— Какво ти става? — подвикна й Рейчъл.

Уила се скри в склада и затвори вратата точно когато камбанката звънна зад гърба й.

Какво й ставаше? Добър въпрос. Ала й беше трудно да обясни, особено на човек като Рейчъл. И Уила понасяше тежко зимите — дори по-тежко, защото знаеше, че няма къде да замине. В това се състоеше огромната разлика между нея и Рейчъл, между нея и другите пришълци в града. Баба й беше тук. Къщата на баща й беше тук. Семейната й история беше тук. Понякога се облягаше на тезгяха, обронила брадичка в шепа, и се взираше в снега, замечтана за нещо друго, нещо различно от живота, и усещаше как стомахът й се свива напрегнато както през седмиците в гимназията, когато се заричаше да сложи край на глупостите. Усещането я терзаеше все по-мъчително и накрая тя се предаваше и провесваше посред нощ въже с балетни трика през прозореца на танцувалната кула, за да си помислят всички, че група танцьорки са се залостили там, завързали са си дрехите и са се спуснали голи долу.

Затова искаше да стои далеч, много далеч от Колин Осгуд. Никой, абсолютно никой не беше й казвал, че го е вдъхновявала. Никой никога не беше й казвал, че го е изпълвала с възхищение. Това противоречеше на всичко, което беше чувала, на твърдото убеждение на всеки дипломиран гимназист, че ако впрегнеш волята си, ще успееш да загърбиш някогашното си „аз“. Не за пръв път обаче си зададе въпроса — ами ако тогавашното й „аз“ е било истинското?

Чу разговор в магазина. Дълбокият баритон на Колин и смехът на Рейчъл.

После, ненадейно, кръглата дръжка на вратата на склада се завъртя. Беше с гръб към нея и инстинктивно я блъсна назад. Силата и инерцията обаче бяха на негова страна и битката беше обречена. Тя се отказа и отстъпи встрани. Вратата зейна.

Колин протегна ръка и я улови, преди да се удари в стената. После я изгледа изпитателно. През тежкия ден косата й бе натежала като грива и тя я беше вързала назад с шарено шалче от склада на магазина. Днешният й изтънчен тоалет допълваха сини джинси, обувки с висока платформа и тениска с надпис: „Живейте природосъобразно! Магазин за органично облекло и кафене «Натура», Уолс ъв Уотър, Северна Каролина“. Лекьосана, разбира се, с кафе.

— Защо натискаше вратата? — попита той.

— Казах ти, че няма да ме видиш, ако аз те видя първа.

— Не разбрах, че това означава буквално да се криеш от мен.

— Е, не беше от най-приятните ми моменти — призна тя.

Колин носеше панталони в цвят каки и мокасини. Авиаторските му очила бяха затъкнати в деколтето на светлосинята тениска. Изглеждаше овладян и самоуверен. В това очевидно се криеше уникалната сила на Осгудови — в способността им да я карат да се чувства леко излязла от релсите.

— Какво искаш, Колин?

— Искам да дойдеш в Блу Ридж Мадам с мен — отвърна той. — Искам да ти покажа нещо.

Е, това определено заостри вниманието й, но той вероятно го беше предвидил.

— Не мога. Работя — възрази тя.

За доказателство взе кашон с картонени чашки и се плъзна край него на път към вратата.

— Няма да се бавим — каза той и я последва към кафенето. — Днес открихме нещо в имението. Надяваме се да ни помогнеш да разберем на кого е принадлежало.

— Съмнявам се. Не знам нищо за тази къща.

Вярно беше, за жалост. Баба й никога не й беше разказвала за живота си там. Уила подаде чашите на Рейчъл, която й хвърли жизнерадостен съзаклятнически поглед. Обърна се и откри, че Колин е по-близо, отколкото беше очаквала.

— Какво намерихте?

Той се приведе — висок и невъзмутим — и й се усмихна.

— Ела и виж — предложи изкусително.

Миришеше интересно, различно от сандаловото дърво и пачули, запазена марка на Нешънъл Стрийт, която създаваше целенасочено бохемска атмосфера. Около Колин витаеше остър и свеж аромат — и непознат, и странно близък. Зелен, скъп.

Тя отстъпи една крачка.

— Не мога.

— Не си ли любопитна?

— О, любопитна е — намеси се Рейчъл.

Уила я стрелна с очи.

— Ела с мен тогава — каза Колин. — Няма да се бавим.

Изкушението беше твърде силно. От цяла година копнееше да надникне вътре и сега й предоставяха отлично извинение, което не включваше бални рокли, безсмислени светски брътвежи и Пакстън Осгуд. Включваше обаче Колин Осгуд с неведомите му подбуди, както и определено сексуално привличане. Той обаче си тръгваше след месец, та нямаше да се налага да си играят вечно на криеница.

— Рейчъл, удържай крепостта! — каза тя. — Връщам се веднага.

— Няма закъде да бързаш — усмихна се многозначително Рейчъл. — Аз ще доразвия теорията за капучиното с едно пакетче нерафинирана захар.

„И още как!“, рече си Уила.

— Запомнила е поръчката ми — каза Колин.

Излезе преди Уила и й задържа вратата.

— Винаги помни. Ще те следвам с джипа.

Понечи да тръгне надолу по улицата, където го беше паркирала. Той я улови за лакътя.

— Няма нужда. Ще отидем с моята кола.

Посочи големия черен „Мерцедес“ пред тях. Натисна дистанционното, фаровете примигнаха и вратите се отключиха. Тя позна колата. Набиваше се в очи. Беше на баща му.

Той слезе от тротоара и й отвори вратата. Тя въздъхна, решила, че съпротивата само ще я забави, и влезе. Огромните кожени седалки почти я погълнаха.

Колин се настани зад грамадния волан — имаше нещо сериозно свръхкомпенсаторно в тази кола — сложи си авиаторските очила и потегли. Маневрираше гладко сред автомобилния поток по Нешънъл Стрийт, стиснал с една ръка волана, а другата отпуснал върху коляното.

След няколко минути мълчание Уила се обърна към него и каза:

— Защо ще останеш тук цял месец?

Крайчецът на устната му се изви насмешливо при намека, че един месец й се струва цяла вечност.

— Взех си отпуск, за да помогна на Пакстън за Блу Ридж Мадам. И да присъствам на празненството.

— Къде живееш сега?

— Ню Йорк е базовият ми лагер. Но пътувам много.

В този момент свиха към стръмната алея, отвеждаща до имението, и тя прекрати опитите да поддържа неангажиращ разговор. Не беше прекрачвала по-нагоре. Впери поглед напред към приближаващата къща. Обзе я въодушевление. Кожата, цялото й същество сякаш разцъфна в усмивка. „Ще бъде паметно — помисли си. — Никакви духове. Ще бъде като завръщане у дома“.

Едва дочака Колин да паркира колата на товарната площадка пред къщата. Изгаряше от нетърпение да излезе. Нещо обаче не беше наред. Но какво? Вятърът изсвистя остро край нея, сякаш в ушите й прокънтяха гласове. Обърна се в посоката, откъдето долитаха повеят и шепотът. На ръба на платото работеше багер и неколцина мъже с каски стояха наоколо.

— Дървото го няма — каза тя, осъзнала какво липсва.

Колин заобиколи колата и застана до нея.

— Прасковата. Да.

— Праскова ли беше? — изненада се Уила. — Не знаех, че прасковите растат толкова нависоко.

— Растат, но не раждат плодове. Пролетта е твърде студена. Убива пъпките.

Той се облегна на колата до нея.

— Защо тогава са посадили праскова?

Колин сви рамене.

— Мога само да гадая. Пакстън каза, че я няма на нито една от старите снимки. Сигурно се е появила, след като семейството ти е напуснало къщата. Понеже не е историческа забележителност и не дава плодове, тя реши да го махне.

— Как разбра, че е праскова, след като никога не е раждало плодове? Не мисля, че някой знаеше какво е дървото.

— Ландшафтен архитект съм — отвърна той.

Картината се проясняваше.

— Аха! Ти отговаряш за градината. Затова си тук.

— Да. Начертах проекта и наех екипа, преди да пристигна. Най-значимият ми принос е, че намерих в Бънкоум жив дъб за двора — сто и петдесет годишен старец. Застрашаваше го съседен строеж, а предприемачът не искаше да влиза в разправии с природозащитниците, та се съгласи да си поделим разноските, за да го пресадим тук. Почти цяла година ни отне да го планираме и да подготвим дървото. Във вторник ще затворят магистралата, за да го докараме дотук.

Той я погледна и се усмихна.

— Ще дойдеш ли да гледаш?

— Как садиш дърво? Господи! Знаеш как да забавляваш момичетата!

Той се разсмя.

— Не е толкова просто. Довери ми се. Как е възможно да продаваш спортни стоки, а да не обичаш природата?

Преди да успее да му отговори, един от мъжете край багера извика рязко:

— Здрасти, Бастун!

Колин извърна глава, но иначе остана спокойно облегнат върху колата. Уила обаче усети как през тялото му преминава напрегнат трепет. Той впери очи в мъжа, който му беше извикал — очевидно преднамерена маневра — докато стана ясно, че не възнамерява да му отговори.

Онзи въздъхна и приближи до колата. Уила разпозна Дейв Джефрис — бяха съученици в гимназията. Участваше във футболния отбор и раменете му все още изглеждаха широки, макар и не толкова мускулести, а по-скоро месести.