Елизабет Гейдж - Табу

На другата сутрин пиха кафе и закусиха леко, след което се заприготвяха за обратния път към Холивуд. Искаха да тръгнат рано, защото на Кейт и Ив им трябваше цял ден да се готвят за галапремиерата със специалните си рокли от модни къщи, с гримовете и прическите за случая. Колкото до Джо, той трябваше да отиде по обед на среща в студиото с Оскар Фройнд, а следобед на още няколко среши за графика за пускане на филма.

В девет часа Джо откри, че колата му не пали. Огледа мотора и електрическата инсталация и бързо намери повредата.

— Разпределителят е свършил — каза на Кейт. — Ще трябва да се обадим на Боб в сервиза в селото и да проверим дали има нещо подръка, което да ни оправи.

Нямаха късмет. Малкият селски сервиз не притежаваше нужната част. Но Боб, съобразителният им приятел, който знаеше колко важен бе днешният ден за Кейт и Джо, предложи друго решение.

— На около четирийсет минути оттук има друг сервиз, в който се предлагат повече части — каза. — Ще им се обадя. Ако имат частта, ще отскоча с колата и ще ви я донеса.

— Създаваме ти големи главоболия — каза Джо.

— Напротив — отвърна общителният собственик на сервиза. — Ако се наложи, ще ви закарам до Холивуд. Но се обзалагам, че те имат каквото ви трябва.

Няколко минути по-късно се обади да каже, че в другия сервиз имали частта. Щял да отиде дотам и да се върне за час и половина.

Джо погледна часовника си. При това положение щеше да стигне в Холивуд към един следобед — с цял час закъснение.

Ив го гледаше.

— Вземи моята кола. Вие с Кейт тръгнете първи. Аз ще изчакам Боб. Когато донесе частта, ще заключа къщата и ще сляза и аз. Нямам чак толкова бърза работа.

Джо поклати глава.

— Не, това много ще те затрудни. Знам, че вие двете тепърва трябва да ходите на фризьор. Тръгвайте с колата на Ив, а аз ще изчакам.

— Глупости! — обади се Ив. — Твоята работа не търпи отлагане. Хайде, за бога, тръгвай.

Известно време се препираха кой да вземе колата на Ив и кой да остане да чака. Накрая решиха Ив и Джо да тръгнат първи, а Кейт да ги последва със своята кола, когато я поправят. Безразличието на Кейт към фризьори и гримьори реши въпроса.

— Ако успея, успея. Ако не успея, не ме интересува. Когато се прибера, ще ви се обадя. Добър път.

Джо и Ив влязоха в малкото МГ. На кормилото бе Ив. Джо предложи да кара, но тя му отвърна, че познава нрава на малката кола и се пошегува, че му нямала доверие по опасните планински пътища.

Джо вътрешно бе доволен. Беше спал лошо и мислеше, че ще може да подремне в колата.

Кейт ги изчака да тръгнат и помаха, докато те навлизаха в черния път покрай боровете. Когато се скриха от погледа й, влезе в къщата и поизчисти, след което се зае да събира багажа си. Не се престараваше, защото знаеше, че двамата с Джо ще дойдат отново след няколко дни.

Когато свърши, усети как я наляга сладостна умора. Вълненията от последните седмици я бяха изтощили повече, отколкото си мислеше. Отиде в спалнята и полегна, докато Боб дойде, за да оправи колата.

Още щом главата й се допря до възглавницата, тя дълбоко заспа.

Веднага засънува. Пред очите й с шеметна бързина преминаха разни лица. Видя собственото си минало, безразличната си майка и Рей — жалкия, отвратителен Рей, седнал в креслото в старата дневна. Видя Куентин. Видя Крис Хетинджър, Норман Уеб, Барни Ливингстън, Мелани и толкова много други хора, които бе срещала, след като напусна дома си.

И неизвестно защо в съня си тя видя трагедията на тия хора — някои от тях егоисти, други не, някои с лоши намерения, други просто изплашени или объркани, хора, делили с нея земята, но не делили сърцето й. Всичко изглеждаше тайнствено и безнадеждно.

После образите от съня се изместиха от Джо. Тя видя лицето му — усмихнато, красиво, с присъщата му смесица от непоклатима, почти животинска сила и любеща нежност. То бе най-прекрасното лице, което бе виждала или си бе представяла, единствено убежище за сърцето й.

Но в този момент над него и над съня на Кейт падна сянка. Тя вече не виждаше истинското лице на Джо. Пред нея бе лицето от кошмара, който бе сънувала толкова пъти през войната, кошмарът, в който самолетът му падаше стремглаво към земята, а той оставаше напълно безразличен.

Кейт изстена в съня си. Самолетът неспирно се въртеше и оставяше след себе си пламъци по яркосиньото небе. А Джо седеше като сомнамбул в пилотската кабина, безразличен към неизбежната си гибел, с безжизнени и неизвестно защо, замислени очи.

Кейт му викаше в съня си, отчаяно дереше гърдите си и се опитваше да го предупреди за катастрофата, която го поглъщаше. Но той не можеше да я чуе и сънят ставаше все по-ужасен, а самолетът го носеше към безмилостната и безчувствена земя, без той да се опита да направи нещо, за да се спаси.

Кейт почувства, че в нея се натрупва нечовешко напрежение, тъй огромно, че бе невъзможно да продължи да спи. Виковете й се смесиха с ужасното смъртоносно бръмчене на падащия самолет. Отчаянието я бе приклещило и ако не избягаше от него, щеше да се задуши.

А когато отвори очи и се огледа наоколо, за да се увери, че целият този кошмар е бил само сън, за най-голямо свое изумление установи, че вече е на крака и се е втурнала да бяга от къщата в утринната слънчева светлина.

Но някак си не бе като слънчева светлина. Дневният блясък се плисна в очите й и я заслепи с тъмнина. А планините, извисяващи се над нея, приличаха на зловещи, готови да я смажат исполини.

Устремявайки се напред, Кейт почувства, че бяга от нещо по-ужасно от обикновен сън. Знаеше, че ще се случи нещо страшно. През цялото време бе настъпвало към нея от миналото й, бе се готвило да разруши сърцето й и си бе послужило с войната, с разбития самолет на Джо и с помятането й, за да я заблуди, че опасността е преминала. Войната бе само встъпление. Престъплението й щеше да бъде наказано сега, този ден. Или поне така се струваше на Кейт в обзелия я ужас.

Тя тичаше, а къщата и смълчаното езеро оставаха назад. Пред нея бяха жестоките планини, издигащи грозните си гърбици нагоре към небето, а проломите помежду им поглъщаха всичко, осмелило се да пърха над дълбините им. Самата земя изглеждаше като исполински палач, тегнеше като пестник, готов да смаже всяка човешка надежда.

А в изумените очи на Джо имаше само безразличие към съдбата, която през цялото време го бе дебнала, която бе чакала този ден, за да го разлъчи завинаги от нея.

— Не! — изкрещя Кейт. — Не!

Втурна се като обезумяла, в неистов порив да достигне Джо и да го спаси. Но дори в този момент, когато любовта й я тласкаше напред в пространството, тя чувстваше, че всъщност съдбата я тегли надолу, към планинските бездни и че вече е много късно — за нея и за мъжа, когото обичаше. Гърлото й пареше от ярост и копнеж. Тя изгуби съзнание. Щеше да дойде на себе си много по-късно.

В къщата телефонът звънеше, но Кейт не го чу.