Токчетата на агентката отекваха по мраморния под в преддверието. Той чу как тя отвори входната врата, а след това най-неочаквано и гласа на Боди.

— Мамка му!

23.

Порша буквално падна в обятията на Боди, който не го очакваше и политна назад. Ръцете й мигом го обгърнаха и нямаха намерение да го пускат. Никога вече. Този мъж бе солиден като скала.

— Порша?

Той я сграбчи за раменете и я отдръпна няколко сантиметра назад, за да види лицето й.

Тя се взря в ужасените му очи.

— Всичко, което каза за мен, е вярно.

— Зная, но… — Той плъзна палец по синята й буза. — Бас ли си загубила, или какво?

Жената отпусна глава на гърдите му.

— Изминалите два месеца бяха наистина ужасни. Можеш ли само да ме прегърнеш и подържиш?

— Мога. — Боди я привлече по-близо и двамата останаха така за малко, окъпани от светлината, струяща от медните лампи на верандата. — Загубила си на пейнтбол? — попита накрая той.

Тя се вкопчи още по-здраво в него.

— Киселинен пилинг. Ужасно гори. Мислех, че навярно бих могла… да залича предишното си аз.

Боди разтри тила й.

— Да поседнем там, докато говорим.

Порша се сгуши по-плътно до него.

— Добре. Само не ме пускай.

— Няма.

Верен на думата си, той я обгърна през раменете, двамата прекосиха улицата и поеха към малкия квартален парк, където имаше само една зелена желязна пейка. Още докато вървяха, Порша заговори. Сухите листа шумоляха под краката им и тя му разказа всичко: за пиленцата от маршмелоу, за киселинния пилинг, за Хийт и Анабел. Сподели му, че са отказали услугите й като наставник в Групата за инициатива в малкия бизнес, както и страховете си.

— През цялото време се страхувам, Боди. Постоянно.

Той погали сплъстената й коса.

— Зная, миличка. Зная.

— Обичам те! И това ли знаеш?

— Това не го знаех. — Целуна я по върха на главата. — Но се радвам да го чуя.

Краят на шала закри едната й страна.

— А ти обичаш ли ме?

— Боя се, че да.

Порша се усмихна.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Нека първо да видим дали ще можем да преживеем следващите няколко месеца, без да те убия.

— Добре. — Тя отново се притисна към гърдите му. — Сигурно си забелязал, че не съм най-грижовната жена на света.

— Всъщност си, макар и по свой странен начин. — Боди отметна шала й. — Все още не мога да повярвам, че ти е стигнала смелост да излезеш на улицата в този вид.

— Трябваше да свърша тази работа.

— Обичам жена, която е готова сама да се бори за отбора.

Тя долови в гласа му единствено възхищение и любовта й се разгоря по-силно.

— Трябва да уредя този брак, Боди.

— Още ли не си научила колко е опасна безпощадната амбиция?

— Не е каквото си мислиш. Най-добрата част от мен иска да направи това за Хийт. Искам да си тръгна с гордо вдигната глава. Един последен брак — този брак — и тогава ще продам агенцията.

— Наистина ли?

— Имам нужда от ново предизвикателство.

— Бог да ни е на помощ!

— Говоря сериозно, Боди. Искам да живея на воля. Да бъда безразсъдна и дива. Искам страстта да ме води. Да работя упорито над това, което могат да правят само най-силните жени на света.

— Е, вече наистина съм изплашен.

— Искам да ям. Пълноценно и с наслада. Да бъда по-добра и великодушна. Истински великодушна, без да очаквам нещо в замяна. Искам и на осемдесет да имам страхотна кожа. И никога повече не желая да се тревожа за мнението на околните. С изключение на твоето.

— О, боже, толкова съм възбуден, че всеки миг ще се пръсна. — Той я дръпна рязко от пейката. — Да вървим у дома. Веднага.

— Само ако обещаеш да не ми разказваш някой от онези твои тъпи и солени вицове.

— Ще се постарая да са по-безсолни.

— Знаеш, че нямам чувство за хумор — усмихна се тя.

— Ще поработим върху това.

И той покри с целувки синьото й лице.

В понеделник още преди да влезе под душа, Хийт се залови за телефона. Главата го цепеше, повдигаше му се, сърцето му бе свито от страх и в същото време изпитваше приповдигнато нетърпение. Шоковата терапия на Пауърс го бе накарала да осъзнае това, което отдавна се таеше в подсъзнанието му, но страхът му пречеше да признае, че обича Анабел с цялото си сърце. Всяка дума на Порша бе като стрела, попаднала право в целта. Неговият враг бе страхът, а не любовта. Ако не беше толкова заблуден да мери характера си с крив аршин, щеше отдавна да разбере какво не му достига. Той се гордееше с етическите си принципи на работа, интелектуалните умения и проницателност, със смелостта да поема риск, но не искаше да признае, че тежкото детство го бе осакатило емоционално. В резултат, животът му бе непълноценен, лишен от живец. Може би присъствието на Анабел щеше да му позволи най-сетне да разкъса оковите на задръжките и страховете и да се превърне в човека, който никога не бе имал смелостта да бъде. Но първо трябваше да я намери.

Тя не отговаряше нито на домашния телефон, нито на мобилния и много скоро Хийт установи, че приятелите й също не желаят да разговарят с него. След един бърз душ се свърза с Кейт. Отначало тя здравата му натри носа, но после призна, че Анабел се обадила в неделя сутринта, за да каже, че е добре, но не пожелала да съобщи на майка си къде се намира.

— И за всичко ти си виновен — заключи бъдещата му тъща. — Анабел е изключително чувствителна. Трябваше отдавна да си го разбрал.

— Да, госпожо. Обещавам, че ще оправя всичко веднага щом я открия.

Това я накара да омекне достатъчно, за да го предупреди, че братята Грейнджър са му вдигнали мерника и трябва да се пази от тях. Истински юнаци, харесваше ги!

Отправи се към Уикър Парк. От офиса непрекъснато го бомбардираха гневни съобщения, но той ги пренебрегна. За пръв път в кариерата си не се бе свързал с нито един клиент, за да поговорят за вчерашния му мач. И нямаше намерение да го прави, докато не откриеше Анабел.

В облачното октомврийско утро вятърът свиреше над езерото и носеше със себе си есенния хлад. Хийт спря в уличката зад къщата на любимата му и видя новото сребристо спортно ауди «ТТ Роудстър», което бе поръчал за рождения й ден, но нейният Шърман го нямаше. Господин Броницки веднага го съзря и излезе, за да разбере какво става, но освен информацията, че «госпожица Грейнджър е отпрашила като луда в събота сутринта», старецът не успя да му съобщи нищо ново. Но започна да разпитва за аудито и когато разбра, че е подарък за рождения й ден, заяви безцеремонно, че по-добре младият мъж да не очаква някакви «привилегии» в замяна на луксозното возило.

— Само защото баба й вече не е сред нас, не означава, че няма кой да се грижи за момичето.

— Аз ли не знам — промърмори Хийт.

— Какво каза?

— Казах, че я обичам. — Хареса му как прозвучаха думите и с наслада ги повтори: — Обичам Анабел и смятам да се оженя за нея.

Ако успее да я намери. И ако тя все още го иска.

Господин Броницки се намръщи.

— Само се постарай да не си вдига ценоразписа. Знаеш, че много хора са с малки доходи и не могат да се разпростират извън чергата си.

— Ще се постарая с всички сили.

След като господин Броницки паркира аудито в гаража си, за да е на сигурно място, Хийт обиколи къщата и потропа на предната врата, но напразно. В заключения дом нямаше никого. Извади телефона и отново се опита да се свърже с Гуен, но попадна на съпруга й.

— Не, Анабел не е нощувала у нас — рече Иън. — По-добре си пази гърба, пич. Гуен говори вчера с някой от читателския клуб и всички са настръхнали. Послушай съвета ми, човече: повечето от жените няма да си изпотрошат краката за някой, който не е влюбен в тях, независимо колко коса има.

— Но аз съм влюбен в нея!

— Кажи го на нея, не на мен.

— Опитвам се, по дяволите! И не мога да ти кажа колко утешително е да зная, че всички са запознати с личния ми живот.

— Сам си си виновен. Глупостта се заплаща.

Хийт затвори и се опита да обмисли положението, но докато не измъкнеше информация от някой от приятелите на Анабел, работата му беше спукана. Остана на предната веранда, за да прегледа съобщенията си. Нито едно не беше от нея. Защо останалите не го оставят на мира? Потри брадичката си и се сети, че втори пореден ден не се е бръснал, а с дрехите, които беше, щеше да има късмет, ако не го арестуват за скитничество. Беше навлякъл първото, което му попадна: марков тъмносин панталон, скъсана тениска в черно и оранжево с логото на «Бенгълс» от Синсинати и оплескано с боя червено яке с емблемата на «Кардинале» от Сейнт Луис, което Боди бе забърсал отнякъде и бе захвърлил в дрешника му.

Най-сетне успя да се свърже с Кевин.

— Хийт е. Дали си…

— Ще ти кажа само, че… макар да си блестящ агент, ти си…

— Зная, зная. Анабел у вас ли спа тази нощ?

— Не. И не мисля, че е при някоя от останалите си приятелки.

Хийт се отпусна на стъпалото на верандата.

— Трябва да разбереш къде е отишла.

— Да не мислиш, че ще ми кажат? Момичетата са провесили огромна табела с надпис «ЗАБРАНЕНО ЗА МОМЧЕТА» върху малката розова къщурка на читателския клуб.

— Ти си единствената ми надежда. Моля те, Кев.

— Зная само, че клубът има среща днес в един часа. През сезона Фийби почива в понеделниците и сбирката ще е в нейната къща. Моли ниже гирлянди, защото темата е хавайска.

Анабел обичаше читателския клуб. Разбира се, че ще е там! Щеше да изтича при онези жени за съчувствие и утеха толкова бързо, колкото я държаха крачетата й. Те щяха да й дадат това, което не бе получила от него.

— Има още нещо — продължи Тъкър. — Робилард се обажда на всички, опитвайки се да се свърже с теб.

— Ще почака.

— Добре ли чух? — удиви се куотърбекът. — Говорим за Дийн Робилард. Очевидно след няколко месеца търсене и лутане той е почувствал необходимостта да разполага с истински агент.