— Но сега си тук. Колко дълго трае това смърфско нещо?

— Още няколко дни, след това кожата ще се обели. Вчера беше още по-зле.

— Трудно ми е да си представя. И си се подложила на всичко това, защото…?

— Защото отстранява мъртвите клетки и стимулира новите… Няма значение. — Тя огледа небръснатото му лице, белия халат, босите крака и мокасините «Гучи». — Май не съм единствената, която мяза на дяволско изчадие.

— Не може ли човек поне веднъж в живота да си вземе почивен ден?

— В неделя, при това в разгара на футболния сезон? Не мисля. — Порша се вмъкна покрай него в преддверието и тутакси изгаси лампата. — Трябва сериозно да поговорим.

— Не разбирам защо.

— Бизнес, Хийт. Трябва да говорим за бизнес.

При други обстоятелства щеше да я изхвърли, но уискито вече не му помагаше, а имаше нужда да си поговори с някого, който няма по подразбиране да застане на страната на Анабел. Поведе я към дневната и — защото не приличаше на проклетия си баща и познаваше правилата на елементарната учтивост — намали светлината на единствената лампа в помещението.

— Край камината има счупени стъкла.

— Виждам. — Порша очевидно забеляза отсъствието на мебели, но не каза нищо. — Чух, че миналата вечер си предложил на Анабел Грейнджър да се омъжи за теб. Но това, което не проумявам, е защо малката тъпачка ти е отказала. Имайки предвид, че е побягнала от «Мейфеър Клъб» без теб, предполагам, че точно това се е случило.

Гневът и обидата, задето се бяха отнесли несправедливо с него, избухнаха с нова сила.

— Защото е напълно откачена, ето защо! Само това ми липсваше, като че ли и без това си нямам достатъчно неприятности. И не я наричай «тъпачка».

— Извинявай — изрече Порша провлечено.

— Сякаш пред нея се е строил цял полк от нетърпеливи женихи.

— Чух, че предишният й годеник имал проблем с половата си ориентация, така че спокойно мога да заявя, че ти си крачка напред.

— Очевидно не съм.

Изглежда, Пауърс не бе забелязала, че шалът се е смъкнал от главата й. Под него косата й бе в пълен безпорядък — сплескана от едната страна и щръкнала от другата. Трудно бе да се разпознае в това приличащо на сомнамбул създание някогашната Порша, достойна за корицата на модно списание.

— Още от самото начало се опитах да ти обясня, че от такава като нея всичко може да се очаква — заговори тя. — Преди всичко никога не биваше да въртиш бизнес с госпожица Грейнджър. — Пристъпи по-близо. Очите й го пронизваха с тайнствената си синева, като два бездънни кратера. — И най-важното, не трябваше да се влюбваш в сватовницата си.

Все едно че го прониза с кинжал в корема.

— Не съм влюбен в нея! Не се опитвай да ми приписваш такива чувства.

Порша огледа празната бутилка от уиски.

— Да бе, не можеш да ме заблудиш.

Не, нямаше да търпи това.

— Какво ви става на вас, жените? Не можете ли да оставите всичко така, както е? Ние с Анабел се разбираме идеално. Но това не се оказа достатъчно за нея. Тя е дяволски комплексирана. — Започна да кръстосва нервно из стаята, докато в него все по-силно се надигаше усещането, че е несправедливо обиден. Мислено затърси нещо, което да потвърди думите му. — Например направо е побъркана на тема коса.

Порша най-после си припомни за своята коса и внимателно я докосна.

— С коса като нейната, мисля, че малко суетност може да й бъде простена.

— Ама тя мрази косата си — заяви той триумфиращо. — Казах ти, направо не е с всичкия си.

— При все това ти искаш да се ожениш за нея.

Гневът му стихна. Усещаше се като изцеден лимон. Нуждаеше се от още уиски.

— Всичко се разви някак неочаквано. Тя е мила, умна — умът й реже като бръснач и е много съобразителна, не само начетена. И е забавна. Боже, наистина ме кара да се смея. Приятелките й я обичат и само това говори достатъчно, защото те са невероятни жени. Не зная… Когато съм с нея, забравям за работата и…

Замълча. И без това бе казал твърде много.

Порша отиде до камината. Палтото й се разтвори. Под него се показаха долнището на червен анцуг и нещо като горнище на пижама. При обичайни обстоятелства той не би възприел сериозно жена с наситеносиньо лице и коса, опърпана като птиче гнездо, но все пак тя бе Порша Пауърс и той беше нащрек, и както се оказа, ненапразно, защото тя тутакси нанесе удара си.

— Но въпреки това ти, изглежда, я обичаш.

Хийт едва успя да прикрие объркването си.

— Стига, Порша, ние с теб си приличаме. И двамата сме реалисти.

— Само защото съм реалистка, не означава, че не вярвам в любовта. Е, може би не всички имат късмета да я срещнат, но…— Тя махна с ръка плахо, което никак не бе присъщо за нея. — Предложението ти сигурно здравата я е изненадало. Разбира се, тя те обича. Долових го по време на неуспешната ни среща. Изненадана съм единствено че тя не е готова да се примири с емоционалните ти задръжки и е отхвърлила предложението ти.

— Това че не исках да я лъжа, не означава, че предложението не беше дяволски добро. Щях да й дам всичко, от което се нуждае.

— Освен любов. Това искаше да чуе тя, нали?

— Думи, празни думи! Само делата са от значение.

С върха на обувката си агентката побутна гнусливо бутилката от уиски, търкаляща се на пода.

— А не ти ли е идвало наум — питам те само защото това ми е професията — че е възможно именно Анабел да е нормалната, а ти да си сбърканият?

— Мисля, че е по-добре да си вървиш у дома.

— А пък аз мисля, че прекалено се горещиш. Запознахме те с блестяща върволица от жени, но Анабел се оказа единствената, за която пожела да се ожениш. Дори само това би трябвало да ти даде достатъчно храна за размисъл.

— Разглеждам ситуацията логически. Това е всичко.

— О, да, ти си майстор в логиката, не може да се отрече — кимна Порша и заобиколи счупените стъкла. — Стига, Хийт! Престани с тези глупости! Не мога да ти помогна, ако не ми обясниш защо си изградил тази стена около себе си.

— Какво означава това? Решила си да се правиш на психиатър?

— Защо не? Бог ми е свидетел, че умея да пазя тайни. А и нямам цяла армия от близки приятели, готови да ги изтръгват от мен.

— Повярвай ми, едва ли ще ти е интересно да чуеш за травмите от детството ми. Да кажем само, че когато станах на петнайсет, разбрах, че оцеляването ми зависи от това, да не отдавам сърцето си на никого. Веднъж измених на този принцип и ми излезе много скъпо. И знаеш ли какво? Оказа се много по-здравословно да живея така. На всички го препоръчвам. — Пристъпи към нея. — Освен това, по дяволите, никак не ми се нрави намека ти, че съм някакво безчувствено чудовище, защото не съм такъв.

— Това ли разбра от думите ми? Е, ясно е, че всички класически симптоми са налице.

— Какви симптоми?

— На един влюбен мъж, естествено.

Хийт се сепна, сякаш го бе ударила.

— Погледни се. — Тонът й се смекчи. Стори му се, че долови в гласа й нотки на искрено съчувствие. — Тук не става дума за провалена сделка, а за твоето разбито сърце.

В главата му сякаш отекна тътен.

Порша се приближи към прозореца. Думите й достигаха до него приглушени, като че ли едва ги изтръгваше от гърлото си.

— Мисля… мисля, че точно така хора като нас двамата усещат любовта — като заплаха и опасност. Ние винаги трябва да владеем ситуацията, а любовта отслабва волята ни, прави ни уязвими. Хора като нас… Ние не понасяме уязвимостта. Но при все че полагаме всички усилия, рано или късно, любовта ни застига. И тогава… — Пое пресекливо дъх. — И тогава рухваме.

Все едно че го удари в диафрагмата и дишането му секна.

Жената се извърна бавно към него с вдигната глава. По сините й страни се виждаха сребристи ивици.

— Ще обявя кандидатката си. — Разбра, че той не е схванал за какво му говори, и продължи: — Обеща на мен и на Анабел, че имаме право да ти представим по още една кандидатка. Анабел ти представи Делейни Лайтфийлд. Сега е моят ред.

— Искаш да ме запознаеш с някоя? И то сега? Точно след като ми каза, че съм влюбен в Анабел?

— Имаме сключен договор — напомни му тя, като избърса носа си в ръкава на скъпото палто. — Ти постави условията, а аз имам на разположение прелестна млада жена. Точно такава, каквото ти трябва. Силна духом. Умна. Е, малко е импулсивна и темпераментна, но точно заради това няма да ти омръзне. Естествено, привлекателна е, като всички кандидатки, избрани от «Стабилни бракове». Освен това притежава удивителна червена коса…

Обикновено Хийт не беше от бавно загряващите и сега най-сетне включи.

— Искаш да ме запознаеш с Анабел?

— Не само искам. Ще го направя — ядоса се тя. — Имаме сделка. Договорът ти ще изтече едва в полунощ, във вторник.

— Но…

— Не можеш да продължиш сам. Време е професионалист да вземе нещата в свои ръце. — И просто така силите й я напуснаха и една сълза се търкулна по бузата й. — Анабел притежава… широко скроена душа, каквато ти нямаш. Тя е като свеж полъх, жена, която… ще съхрани човечността в теб. Няма да се задоволи с по-малко. — Гърдите й се повдигнаха, когато пое дъх, дълбоко и накъсано. — За съжаление, първо трябва да я откриеш. Разпитах тук-там. Не си е у дома.

Новината го стресна. Той искаше тя да е в безопасност в къщата на баба си. И да го чака.

Устните на Порша образуваха розова линия на фона на тъмносините й бузи.

— Чуй ме, Хийт! Обади ми се веднага щом я намериш. Не се опитвай сам да се справиш. Нуждаеш се от помощ. Разбираш ли ме? Това е моето запознанство.

Единственото, което той бе в състояние да разбере в момента, беше дълбочината на собствената му глупост. Обичаше Анабел. Разбира се, че я обичаше. Това обясняваше всички онези чувства, които толкова се боеше да назове.

Трябваше да остане сам и добре да помисли. Порша, изглежда, го разбра, защото пристегна палтото си и излезе от стаята. Хийт имаше чувството, че тежка футболна топка го е цапардосала здравата по главата. Свлече се в креслото и зарови лице в дланите си.