Започна да описва бъдещето им, нарисува розова картина на съвместния им живот в къщата му, партитата, които ще устройват, вълнуващите ваканции, които ще имат. Дори имаше дързостта да спомене деца, което окончателно я взриви.

— Престани! Веднага престани! — Тя стисна ръце в юмруци. — Изреди всичко, с изключение на единственото, което исках да чуя. Аз искам да обичаш мен, Хийт, не ужасната ми коса или умението ми да се оправям с клиентите ти, или това, че имам семейство, за което винаги си мечтал. Искам да обичаш мен, но ти не знаеш какво е любов, нали?

Чампиън остана невъзмутим.

— Чу ли всичко, което ти казах?

— Всяка думичка.

Той я пронизваше с поглед, опитвайки се да я омае и покори с убийствената си самоувереност.

— Тогава как бих могъл да не те обичам?

Ако не познаваше до болка всичките му ловки номера, можеше и да се хване, но сега думите му бяха напразно.

— Не зная — промълви младата жена тихо. — Ти ми кажи.

Хийт вдигна ръце, но тя усети как трескаво търси изход.

— Роднините ти са прави. Ти си ходещо бедствие. Какво искаш? Само ми кажи какво искаш.

— Искам най-доброто ти предложение.

Той се взря в нея. Настойчиво, пронизващо, заплашително, завладяващо. И тогава немислимото се случи. Извърна поглед. Със свито сърце Анабел видя как пъхна ръце в джобовете си, а раменете му се отпуснаха едва забележимо.

— Вече го получи.

Тя прехапа устни и кимна.

— Така си и мислех — рече и си тръгна.

Нямаше пари в себе си, но взе такси, а когато стигнаха пред дома й, помоли шофьора да я изчака, докато влезе вътре, за да вземе. Роднините й можеха всеки миг да се изсипят. Анабел грабна един куфар и започна да хвърля в него всичко, което й попадна пред очите. Не си позволяваше да мисли или чувства. Петнайсет минути по-късно беше в колата.

Малко преди полунощ в събота Порша разбра новината за предложението на Хийт. Обади й се Бакстър Бентън, който от години обслужваше масите в «Мейфеър Клъб» и беше подслушал всичко, казано на семейното парти на Грейнджър. Порша се бе свила на дивана, увита в стара плажна кърпа, по долнище на анцуг — вече не можеше да се пъхне в джинсите — сред море от обвивки на бонбони и смачкани книжни салфетки. След като затвори телефона, тя скочи на крака. За пръв път от няколко седмици изпитваше вълнение. В крайна сметка не бе изгубила прословутия си нюх. Ето защо не бе успяла да намери подходяща жена на Питона за последното запознанство. Химията, която бе усетила между него и Анабел онзи ден в офиса му, не беше въображаема.

Прекрачи падналата на пода плажна кърпа и грабна един брой на «Трибюн», за да види датата. Договорът й с Чампиън изтичаше във вторник, след три дни. Остави вестника и закрачи из стаята. Ако постигнеше щастлив завършек на тази история, тогава може би, само «може би», щеше да приключи със «Стабилни бракове», без да се чувства неудачница.

Вече минаваше полунощ и до сутринта нищо не можеше да предприеме. Порша огледа безпорядъка наоколо. Чистачката бе напуснала преди две седмици, а тя още не бе назначила нова. Всички мебели бяха покрити с прах, кошчетата за боклук преливаха, а килимът се нуждаеше от прахосмукачка. Вчера дори не бе ходила на работа. Какъв бе смисълът? Вече нямаше помощнички, от персонала бяха останали само Инес и момчето, което поддържаше уебсайта на агенцията, или тази част от бизнеса, която най-малко я интересуваше.

Тя докосна лицето си. Тази сутрин беше ходила при дерматолога си. Адски не навреме, но пък и целият й живот се бе превърнал в ад. При все това за пръв път от седмици усещаше искрица надежда.

В събота вечерта Хийт се напи до неузнаваемост. Също като неговия старец някога. Липсваше му само някоя курва, увесена на ръката, и щеше да бъде досущ като баща си. Е, крушата не пада по-далеч от дървото. Като се замислеше, татенцето щеше да се гордее с него, защото преди няколко часа бе смазал една жена наистина жестоко, е може би не физически, но емоционално. Но и тя не му бе останала длъжна. Удари го по болното му място. Когато най-сетне призори се стовари в леглото, му се искаше да й бе казал, че я обича, да бе изрекъл думите, които тя искаше да чуе. Но не можеше да я лъже. Анабел означаваше твърде много за него.

Събуди се чак в неделя следобед. Залитайки, отиде под душа и пъхна пулсиращата си глава под струята. В момента трябваше да бъде на стадиона «Солджър Фийлд» заедно със семейството на Шон, но вместо да се приготви за излизане, щом излезе от банята, облече халата, отиде в кухнята и посегна към кафеварката. Не се бе обадил на нито един клиент да му пожелае успех, а дори не му пукаше.

Извади от бюфета една чаша и се опита да събуди в себе си още негодувание срещу Анабел. Все пак тя го бе наранила. Съсипа плана му, а той беше толкова добър и за двамата. Защо не му повярва? Защо вместо това искаше да чуе цял куп безсмислени глупости? Действията бяха много по-убедителни от думите, а след като се оженят, щеше да й покаже колко е ценна за него по начина, по който умееше.

Глътна няколко аспирина и се повлече долу по стълбите към скъпата, почти празна аудио видео зала на долния етаж, за да изгледа няколко мача. Не беше облечен, нито пък обръснат, не бе ял, но пукната пара не даваше за нищо. Докато превключваше спортните канали, си спомни как семейството й се бе нахвърлило отгоре му, след като тя си тръгна. Като пасаж пирани.

— Каква игра играеш, Чампиън?

— Обичаш ли я, или не?

— Никой, който нарани Анабел, няма да се измъкне безнаказано!

Дори Кандейси се бе присъединила.

— Сигурна съм, че я разплака, а тя мрази, когато лицето й се зачерви и подпухне.

— По-добре си върви — накрая бе обобщил мнението на всички Чет.

През останалата част от неделния следобед, чак до вечерта, Хийт се прехвърляше от един мач на друг, без изобщо да вникне в играта. През целия ден не отговори на нито едно телефонно обаждане, но не искаше някой да се обади в полицията, затова се насили да издържи един разговор с Боди, като се извини, че е пипнал някакъв грип. След това се качи горе и грабна едно пликче с картофен чипс. Имаше вкус на пепел. Все още по халат, се настани в самотно кресло в дневната с бутилка уиски в ръка.

Съвършеният му план се бе сгромолясал. Само за една кошмарна вечер бе изгубил съпруга, любовница, приятел, тъй като те всички бяха един човек. Дългата самотна сянка на парка за каравани «Бо Виста» бавно се прокрадваше към него.

Порша прекара неделята в апартамента си, с притиснат към ухото телефон, в напразни опити да открие Чампиън. Накрая се свърза със секретарката му и й обеща уикенд в спа център, ако тя успее да го открие. Жената й се обади чак в единайсет вечерта.

— Болен е и си е у дома — осведоми я. — И то в ден с толкова мачове. Никой не може да повярва.

— Боди говорил ли е с него?

Порша изпита неочаквано радост да произнесе името му.

— Да, така разбрахме, че е болен.

— Значи… Боди го е посетил?

— Не. Той все още не се е върнал от Тексас.

Агентката затвори. Сърцето я болеше, но сега не можеше да си позволи да се размеква. Нито за миг не бе повярвала, че Питона е болен, и веднага набра домашния му номер. Включи се гласовата му поща. Опита отново, но той не вдигна. Пак докосна лицето си. Как да се престраши?

Но как можеше да не го направи?

Спусна се към спалнята и се разрови в чекмеджетата на скрина, докато не откри най-големия си шал от «Ермес». При все това продължаваше да се колебае. Отиде до прозореца и се взря в мрака.

Да става каквото ще!

Гласът на Уили Нелсън се носеше от стерео уредбата, а Хийт дремеше. Някъде около полунощ го събуди входният звънец. Не му обърна внимание. Но звъненето продължи. Когато повече не можеше да търпи дразнещия звук, излезе в коридора, грабна маратонките и ги запрати по вратата.

— Махай се!

Върна се в празната дневна и хвана чашата с уиски. Остро трополене по прозореца го накара да се извърти рязко… и се втренчи в някакво ужасяващо видение, излязло направо от ада.

— Мамка му! — Чашата се разби на пода, а уискито опръска голите му прасци. — Какво, по дя…

Кошмарното видение се шмугна в храсталака.

— Отвори проклетата врата!

— Порша?

Той прекрачи счупените стъкла, но видя само клоните да се полюшват отвън пред прозореца. Никога не би отгатнал кому принадлежи това тъмно, забулено в нещо като покров, лишено от телесен цвят човешко лице, ако не бяха огромните втренчени очи. Върна се в преддверието и отвори вратата. На верандата нямаше никой.

— Ела тук — чу се съскане иззад храстите.

— Няма начин. Чел съм Стивън Кинг. Ти ела при мен.

— Не мога.

— И аз няма да помръдна.

Изминаха няколко секунди.

— Дадено — предаде се тя накрая, — но се обърни.

— Добре — съгласи се той, но не помръдна.

Порша неохотно се измъкна от сенките и излезе на алеята. Беше облечена в дълго черно палто, а главата й бе омотана в много скъп шал. Държеше дланта на челото си като козирка.

— Гледаш ли?

— Разбира се, че гледам. Да не мислиш, че съм луд?

Секундите продължаваха да се нижат и тя най-после свали ръката си.

Лицето й беше синьо. Цялото й лице и това, което се виждаше от шията. Не някаква лека синина, а ярко, набиващо се на очи, плътно синьо, все едно бе член на нюйоркската пърформанс група «Сините извънземни». Само устните й и бялото на очите й не бяха в същата тоналност.

— Зная — рече тя. — Приличам на смърф.

Хийт примигна.

— Аз бих използвал друго сравнение, но си права. Това измива ли се?

— Мислиш ли, че щях да се размотавам в този вид, ако се измиваше?

— Предполагам, че не.

— Това е специален козметичен киселинен пилинг. Направих го вчера сутринта — ядосано обясни Порша, като че ли той бе виновен. — Очевидно не съм имала намерение да излизам, докато не избледнее.