Челото й още повече се намръщи.

— Нищо, ще й помогна да го преодолее. Ще й обясня, че момчетата са страшни само ако им позволиш да ти се качат на главата.

Не биваше да се усмихва, но нали тъкмо заради това новият му план щеше да сработи много по-добре от стария? Още от самото начало Анабел го правеше щастлив, но той така се бе отплеснал в погрешната посока, че не бе разбрал какво означава това. Тази жена не беше съпругата от мечтите му. Далеч не беше идеалът му. Мечтите му бяха следствие от неувереността, комплекса за малоценност, незрелостта и грешно насочените му амбиции. Не, Анабел беше жената, с която искаше да прекара живота си… жената, която щеше да го дари с истинско щастие.

Интуицията му подсказваше, че тя надали ще приеме спокойно новината за края на връзката му с приятелката й, още повече че той не съумяваше да прикрие усмивката си.

— Работата е там, че… Между мен и Делейни всичко приключи.

Чашата й с кафе се озова с трясък върху масата. Младата жена скочи от стола.

— Не. Нищо не е приключило. Това е само препятствие по пътя.

— Опасявам се, че не е така. Снощи тя за пръв път видя какво представлява истинският ми живот и гледката съвсем не й хареса.

— Всичко ще уредя. Ще й обясня, че…

— Не, Анабел — прекъсна я той твърдо. — Това не може да се уреди. Не искам да се женя за нея.

— Ти за никоя не искаш да се жениш! — избухна тя.

— Това… не е съвсем вярно.

— Вярно е. И ми писна от това. Писна ми от теб! — Размаха ръце гневно. — Ти ме подлудяваш и повече не издържам. Уволнен си, господин Чампиън. Този път аз те уволнявам.

Хийт не очакваше такива яростни упреци. Трябваше да действа по-предпазливо.

— Аз съм клиент — припомни й. — Не можеш да ме уволниш.

Очите й с цвят на мед го пронизваха изпепеляващо.

— Току-що го направих.

— В своя защита мога да изтъкна, че бях изпълнен с най-добри намерения. — Бръкна в джоба си и извади бижутерската кутийка. — Бях решил снощи да й предложа. Вечеряхме в «Чарли Тротър». Храната бе отлична, настроението — чудесно, а аз носех пръстена. Но точно когато се готвех да й го връча… ти ми позвъня.

Млъкна и я остави сама да си направи изводите, с което тя, като всяка жена, се справи достатъчно бързо.

— О, боже! Пак аз съм виновна за всичко.

Добрият агент винаги умее да прехвърля другиму вината, но като я видя толкова съкрушена, се принуди да й каже истината.

— Проблемът не беше твоето обаждане. През цялата вечер се канех да й дам пръстена, но все не можех да го извадя от джоба. Това не ти ли подсказва нещо?

Като пое вината върху себе си, той отново подпали фитила на гнева й.

— За теб никоя не е подходяща! Кълна се, че ще намериш недостатък дори и на Богородица. — Грабна кутийката от ръката му, отвори я и присви устни. — Това ли е най-доброто, което успя да намериш? Ти си мултимилионер!

— Именно! — Не се нуждаеше от друго доказателство, че Анабел Грейнджър е от жените, които се срещат една на милион. — Не разбираш ли? Тя обича всичко да е изискано. Щеше да се смути, ако бях избрал някой по-голям диамант. Мразя този пръстен. Можеш да си представиш как щяха да реагират момчетата, като видят това жалко камъче на пръста на съпругата ми.

Тя хлопна капачето на кутийката и я тикна в дланта му.

— Въпреки това си уволнен.

— Разбирам.

Той пъхна кутийката в джоба си, допи кафето и тръгна към вратата.

— Мисля, че ще е по-добре и за двама ни, ако се сбогуваме още сега.

Надяваше се, че треперенето в гласа й не е само плод на въображението му.

— Така ли си решила?

Изкушението да потуши гнева й с целувка беше почти неустоимо, но колкото и да беше съблазняващо краткотрайното удовлетворение, трябваше да мисли за бъдещето. Затова само се усмихна и си тръгна.

Навън свежият утринен въздух ухаеше на есен. Хийт пое дълбоко дъх и с лека стъпка се отправи към колата. Изминалата вечер с футболистите му бе отворила очите за това, което отдавна трябваше да проумее.

Анабел Грейнджър бе неговата идеална половинка.

21.

От деня, в който Анабел прекрачи прага на офиса на Хийт, животът й се бе превърнал във виенско колело, въртящо се с тройна скорост. Извисяваше се до върха, оставаше там за няколко блажени секунди, а после с главозамайваща скорост политаше към дъното. Докато се приготвяше за вечерята по случай рождения си ден, си казваше, че се радва, задето го е уволнила. Той беше луд. Дори още по-лошо — подлудяваше и нея. Поне тази вечер нямаше да има време да мисли за него. Ще се постарае семейството й да види в какво се бе превърнала. Вече не беше неудачница или черната овца в семейството, а почти успяла, трийсет и две годишна бизнес дама, която не се нуждае от ничий съвет или съжаление. «Идеалната половинка» може и да не беше кандидат за класацията на «Форбс» с петстотинте най-богати компании, но поне вече започваше да носи печалби.

Затвори капачката на гланца за устни, излезе от банята, прекоси коридора и влезе в стаята на Нана, за да се огледа във високото огледало. Допадна й това, което видя. Коктейлната рокля с дълги ръкави и трапецовиден силует беше истинско разточителство, но не съжаляваше за нито един похарчен цент. Откриващото раменете деколте правеше шията й да изглежда по-дълга и грациозна и в същото време подчертаваше лицето и косата й. Можеше да избере рокля в традиционния черен цвят, но вместо това се спря на прасковено. Хареса й драматичния ефект от контраста между нежния пастелен цвят и червената й коса, която, както никога, се държеше прилично. Обрамчваше лицето й като пухкав облак, сред който проблясваха изящните златни висулки на обиците. Високите кремави сандали прибавяха още няколко сантиметра към ръста й, но щеше да изглежда още по-внушително с достоен кавалер, който да я държи под ръка.

— Ще имаш кавалер за вечерта?

От удивлението, прозвучало в гласа на Кейт, по време на закуската в хотела на родителите й, още я болеше, но Анабел се бе въздържала от язвителен коментар. Въпреки че относителната младост на Дийн можеше да й изиграе лоша шега, семейство Грейнджър бяха футболни запалянковци. С изключение на Кандейси, всички от години следяха успехите на «Старс» и младата жена се надяваше, че славата на куотърбека ще компенсира младостта и диамантените му обици.

Погледна за последен път отражението си в огледалото. Кандейси щеше да бъде в тоалет на «Макс Мара», но какво от това. Снаха й беше плиткоумна комплексарка и снобка, драпаща със зъби и нотки по социалната стълбица. На Анабел й се искаше Дъг да беше довел Джеймисън вместо съпругата си, но племенникът й бе останал в Калифорния с бавачката си. Погледна часовника. Звездният й кавалер щеше да дойде да я вземе след двайсет минути. Преди Дийн да се съгласи да я придружи тази вечер, се наложи да му обещае до края на живота си да изпълнява всяко негово желание, но си струваше. Докато се спускаше по стълбата, изведнъж й стана криво. Имаше нещо жалко в това, една трийсет и две годишна жена все още да се опитва да заслужи одобрението на семейството си. Може би като стане на четирийсет, ще придобие достатъчно самочувствие. А може би не. Трябваше да признае, че имаше причини да се съмнява. Последния път когато беше със семейството си, те й бяха устроили истинска засада.

— Имаш такъв потенциал, скъпа — беше казала Кейт на Бъдни вечер над чашата си с яйчен пунш на верандата в дома им в Нейпълс. — Обичаме те твърде много, за да стоим и безучастно да гледаме как го пропиляваш.

— Няма нищо лошо в това да си неудачница, когато си на двайсет и една — бе се включил и Дъг, — но ако на трийсет години нямаш сериозна кариера, вече си пълна загубенячка.

— Дъг е прав — пригласяше му доктор Адам. — Не можем винаги да се грижим за теб. Трябва да работиш упорито и сериозно за кариерата си.

— Поне си помисли как начинът ти на живот се отразява на цялото семейство — бе обобщила Кандейси, след като пресуши четвъртата си чаша с яйчен пунш.

Дори баща й се бе присъединил към общия хор:

— Вземи няколко урока по голф. Няма по-добро място от голф игрището за създаване на нужните връзки.

«Партито» тази вечер щеше да се състои в тузарския «Мейфеър Клъб», където майка й бе запазила отделен салон. Анабел искаше да покани членовете на читателския клуб, за да има поне някаква подкрепа, но Кейт настоя да бъдат «само семейството». Новата приятелка на Адам и мистериозното гадже на Анабел бяха единствените изключения.

Тя надникна навън, за да провери температурата. Беше хладно, наближаваше Хелоуин, но не беше толкова студено, че да загрози роклята си с някое от старите си сака. Закрачи из стаята. След петнайсет минути Дийн щеше да дойде да я вземе. Най-сетне роднините й щяха да се уверят, че не е пълна неудачница. Изглеждаше страхотно, щеше да я придружава суперсекси мъж в ролята на нейно гадже и «Идеалната половинка» вече бе поела по пътя на успеха. Само ако Хийт…

Опитваше се с все сили да не се терзае за собственото си нещастие. Не бе разговаряла с него от купона миналия уикенд, а и той явно уважаваше желанието й да я остави на спокойствие. Успя да устои на изкушението да му позвъни, за да му благодари за кашоните с деликатеси и скъп алкохол, които бе изпратил, за да попълни запасите в опустошения й килер. Защо обаче бе включил в доставката една саксия с африкански теменужки, си оставаше пълна загадка.

Колкото и да беше болезнено, Анабел осъзнаваше, че Хийт е емоционална инвестиция, която не й беше по джоба. От месеци се стараеше да се убеди, че чувствата й към него са по-скоро физическо привличане, нагон, отколкото любов, но не беше истина. Обичаше го заради толкова много качества, че им бе изгубила бройката: почтеност, чувство за хумор, умение да я разбира… Ала психическите му задръжки имаха дълбоки корени и му бяха нанесли непоправими вреди. Хийт беше способен на абсолютна вярност, на пълна отдаденост, можеше да й бъде опора и утеха, но Анабел не вярваше, че е способен да я обича. Затова трябваше да го изхвърли от живота си.