Тя присви устни.

— Нищо не признавам. За разлика от майка ти, аз не поощрявам подобно поведение.

Погледът му се премести върху агентката, което напомни на Колийн за добрите маниери.

— О, Пола… Това е Боди Грей.

— Казва се Порша — поправи я той. — Познаваме се.

— Порша? — Челото й се сбръчка. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, лельо Кий.

Лельо Кий?

— Порша? Колко шекспировски*. — Колийн потупа ръката му и й се усмихна. — Въпреки страшната му външност, племенникът ми е абсолютно безвреден.

[* Порция (Portia) от «Венецианския търговец». — Бел.прев.]

Порша леко се олюля на високите си токчета.

— Вашият племенник?

Боди протегна ръка, за да я подкрепи. Когато я докосна, тихият му заплашителен глас се плъзна по нея като мастиленочерна коприна.

— Може би трябва да седнеш и да отпуснеш глава между коленете.

Какво стана с всички приказки за парка за каравани и бащата алкохолик? За хлебарките и леките жени? Всичко си бе измислил. През цялото време я бе разигравал.

Не можеше да го понесе. Извърна се и се запровира през тълпата. По пътя й се мяркаха лица, но тя продължи, излезе в коридора и затича към изхода на ресторанта. Нощният въздух, задушен от жегата и от потните тела на гостите, я обгърна като тежко одеяло. Порша се спусна надолу по улицата, покрай затворените магазини и нашарената с графити стена. Ресторантът «Бъктаун» граничеше с по-малко модерния Хумболт Парк, ала тя продължи да върви без конкретна посока. Знаеше единствено, че трябва да не спира на едно място. Градският автобус профуча с рев покрай нея, някакъв скитник с питбул й хвърли циничен, преценяващ поглед. Градът се затваряше около нея, горещ, задушаващ, изпълнен със заплаха. Тя слезе от тротоара.

— Колата ти е в другата посока — разнесе се зад нея гласът на Боди.

— Нямам какво да ти кажа.

Той сграбчи ръката й и я повлече обратно към тротоара.

— Може например да ми се извиниш, задето се отнасяше с мен като към къс месо?

— О, не, не и това. Не прехвърляй вината на мен. Ти си този, който излъга. Всички онези истории… Хлебарките, бащата пияница. Лъгал си ме още от самото начало. Ти не си телохранител на Хийт.

— Той може прекрасно да се грижи за себе си.

— И през цялото време си ми се присмивал.

— Ами да, нещо такова. Когато не се присмивах на себе си. — Бутна я към вдадения навътре вход на неугледно цветарско магазинче с мръсен прозорец. — Казах ти това, което искаше да чуеш, за да имаме поне някакъв шанс.

— С лъжи ли трябва да започва една връзка?

— Поне беше някакво начало.

— Значи, всичко е било предварително замислено?

— Е, сега вече ме хвана натясно. — Разтри с палци мястото на ръцете й, където ги стискаше, сетне я пусна. — Отначало ми доставяше удоволствие да те дърпам за верижката, защото адски ме дразнеше. Ти искаше жребец, а аз с удоволствие бях готов да ти го осигуря. Но много скоро намразих ролята си на твоя мръсна малка тайна.

Порша силно стисна клепачи.

— Нямаше да бъдеш тайна, ако ми беше казал истината.

— Добре. Това щеше да ти хареса. Мога да си представя как щеше да се фукаш с мен пред приятелите си, парадирайки пред всички, че майка ми и Колийн Корбет са сестри. Рано или късно, щеше да узнаеш, че семейството на баща ми е дори още по-уважавано. Добрият стар Грийнуич. Това щеше да те направи истински щастлива, нали?

— Държиш се така, сякаш съм ужасен сноб.

— Не смей да го отричаш! Никога не съм виждал някой, който да е по-загрижен за чуждото мнение от теб.

— Не е вярно! Сама съм си господарка и няма да позволя да ме манипулират.

— Именно. Боиш се като от дявола, че някой друг може да командва парада. — Плъзна палец по бузата й. — Понякога си мисля, че ти си най-изплашеният човек, когото съм познавал. Толкова те е страх да не се провалиш, че сама се подлудяваш.

Тя бутна ръката му. Беше толкова бясна, че не можеше да говори.

— Аз съм най-силната жена, която си срещал.

— Прекарваш толкова много време, за да докажеш колко си велика, че си забравила как да живееш. Обсебена си от толкова маловажни неща, отказваш да допуснеш до себе си когото и да било, а в същото време не можеш да проумееш защо си толкова нещастна.

— Ако исках психиатър, щях да си наема.

— Отдавна е трябвало да го направиш. Аз също живях в сянка, скъпа, и на никого не препоръчвам същото. — Боди се поколеба и тя помисли, че е приключил с речта, но той продължи: — След като се наложи да се откажа от футбола, имах голям проблем с наркотиците. Какво ли не съм пробвал. Семейството ми ме убеди да постъпя в рехабилитационен център, но аз реших, че всички лекари са задници, и след два дни си тръгнах. Шест месеца по-късно Хийт ме намери припаднал в един бар. Удари главата ми два пъти в стената, заяви ми, че някога ми се е възхищавал, но сега съм се превърнал в най-жалкия кучи син, когото някога е виждал. После ми предложи работа. Не ми е изнасял лекции, че трябва да остана чист, но аз знаех, че това е част от сделката. Затова го помолих да ми даде шест седмици. Върнах се в рехабилитационния център и този път останах до края на програмата. Онези лекари ми спасиха живота.

— Аз едва ли мога да бъда наречена наркоманка.

— Страхът също може да е наркотик.

При все че отровната му стрела я улучи право в сърцето, тя не мигна.

— Щом толкова малко ме уважаваш, защо още си тук?

Той зарови нежно ръка в косата й и затъкна една къдрица зад ухото.

— Защото дяволски си падам по красиви наранени създания.

Нещо в нея се пропука.

— И защото — додаде той, — когато свалиш защитната си броня, зад нея откривам прекрасна и страстна жена. — Погали с палец скулата й. — Но толкова се страхуваш да се довериш на сърцето си, че душата ти бавно умира.

Порша имаше чувството, че се разпада, и го наказа по единствения начин, който знаеше.

— Ти си един скапан боклук. Все още си тук, защото искаш да ме чукаш.

— И това също. — Целуна я по челото. — Зад този страх се крие една невероятна жена. Защо не я пуснеш на воля?

Защото не знаеше как. Буцата в гърдите й стана толкова голяма, че едва дишаше.

— Върви по дяволите!

Мина покрай него и пое, почти на бегом, по улицата. Но той вече бе видял сълзите й, а това тя никога нямаше да му прости.

* * *

Още щом влезе в апартамента си в Ригливил, Боди чу мощен рев — по телевизора даваха бейзболен мач.

— Чувствай се като у дома си — промърмори той и хвърли ключовете върху масичката в коридора.

— Благодаря! — провикна се Хийт. Беше се излегнал на големия секционен диван в дневната. — «Сокс» току-що загубиха точка в седмия ининг.

Боди се отпусна в креслото срещу него. За разлика от дома на Чампиън, собственият му апартамент бе обзаведен. Той харесваше изчистения дизайн на движението «Изкуства и занаяти» от края на деветнайсети век и през годините си бе купил няколко много прилични вещи на Густав Стикли*, към които бе добавил вградени шкафове и ръчно изработени лавици. Изрита обувките си.

[* Американски производител на мебели, дизайнер, представител на движението «Изкуства и занаяти» (1858-1942). — Бел.прев.]

— Или трябва да продадеш шибаната си къща, или да живееш в нея.

— Прав си. — Хийт остави чашата с бира. — Изглеждаш ужасно.

— В този град има хиляди красиви жени, а аз да взема да се влюбя като гимназист в Порша Пауърс.

— Сам си си изпросил белята още в онази първа вечер, когато си я изнудвал с глупостите за телохранители и шпиони.

Боди разтърка главата си.

— Кажи ми нещо, което не зная.

— Ако тази жена разбере колко те е страх от нея, здравата ще го загазиш.

— Тя е истински трън в задника. Постоянно си заповядвам да си тръгна и никога да не се връщам, но… По дяволите, не зная… все едно имам рентгенови лъчи вместо очи и мога да видя каква е в действителност под целия този лустросан боклук.

Размърда се, почувствал се неловко, задето бе изпаднал в подобно откровение, макар че Хийт беше най-добрият му приятел. Чампиън го разбра.

— Явно чувствата ни не са взаимни, Мери Лу.

— Майната ти!

— Млъкни и гледай мача.

Боди се отпусна в креслото.

Отначало бе привлечен от красотата на Порша, после от откритата й безочливост. Тя притежаваше не по-малко твърдост, издръжливост и решителност от всеки добър футболист, с който бе играл, а той уважаваше тези качества. Но когато се любеха, виждаше друга жена — неуверена и уязвима, щедра и любяща — и не можеше да престане да мисли, че тази мека, беззащитна дама е истинската Порша Пауърс. Все пак кой идиот би се влюбил в някоя особа, която така отчаяно се нуждае от лечение?

Като дете често носеше у дома ранени животни и се опитваше да ги излекува. Очевидно все още имаше този навик.

Анабел трудно намери място за паркиране на Шърман, но закъсня за срещата с Хийт само с две минути, което едва ли оправдаваше суровия поглед на злобната му секретарка. На телевизора в приемната се виждаше предаването по канал И Ес Пи Ен, отзад звъняха телефони, а в стаята с оборудването един от стажантите на Чампиън се опитваше да смени касетата на принтера. Вратата на офиса вляво, която беше затворена при първото й посещение, сега беше напълно отворена и тя видя Боди, седнал на креслото, с притиснат до ухото телефон. Махна й с ръка, когато мина покрай вратата. Анабел отвори вратата на кабинета на Питона и чу гърлен женски глас.

— Възлагам големи надежди на нея. Тя е невероятно красива.

Порша Пауърс седеше в единия от столове срещу бюрото на Хийт. В съобщението по гласовата поща не се споменаваше, че ще бъдат трима.

Достатъчно бе само Анабел да погледне Драконката, за да се почувства крещящо и безвкусно облечена. Лятната мода тази година наблягаше на ярките тонове, но може би бе попрекалила с блузата в цвят на презряла диня, лимоненожълтата пола и обиците с малки наситенозелени камъчета, купени в един от универсалните магазини «Ти Джей Макс». Добре поне, че косата й изглеждаше прилично. Сега, когато беше пораснала, можеше да я изправи с преса, а след това с пръсти да й придаде елегантно разрошен вид.