— Ще го преживея.

Анабел виждаше, че той едва се държи на крака, и наистина не разбираше защо не бе почакал до утре, за да й съобщи новината за Кери. Освен ако не е искал да остане сам тази нощ. Може би чувствата му към тв водещата са били по-дълбоки, отколкото признаваше. Балонът на щастието й изпусна струя въздух.

— Аз ще изнеса боклука — предложи Хийт, върна сладоледа във фризера и взе завързаната торба с боклука.

Съвсем по домашному. Късно вечерта, уютна кухня, споделени задължения. Тя е по пижама, без сутиен. Влакчето на настроението й, в което се носеше от седмици, отново пое надолу.

Той се върна, заключи вратата зад себе си и кимна към задния двор.

— Онази кола… нека позная… на баба ти ли е била?

— Шърман е по-скоро личност, а не автомобил.

— Наистина ли караш това чудо на обществени места?

— Някои от нас не могат да си позволят беемве.

Хийт поклати глава.

— Предполагам, че ако това начинание със сватовничеството не потръгне, винаги можеш да я боядисаш жълта и да монтираш брояч на таблото.

— Сигурна съм, че това много ще те забавлява.

Той се усмихна и се запъти към предната част на къщата.

— Защо не ми покажеш спалнята, Тинкърбел?

Това беше много странно. Тя угаси лампата, решена да се държи непукистки.

— Ако случайно си от тези, които не харесват мишки, завий се с чаршафа презглава. Обикновено помага.

— Извинявай, задето се пошегувах с колата ти.

— Извинението се приема.

Хийт грабна куфара си, изкачи стълбите и се озова в малък квадратен коридор с няколко врати.

— Можеш да се настаниш в бившата стая на Нана — каза тя. — Банята е до нея. Това е дневната. Когато бях дете, беше спалня на майка ми. Моята е на третия етаж.

Той остави багажа си и отиде до вратата на дневната. Обзавеждането в сиви и бледорозови тонове изглеждаше безнадеждно овехтяло. Една страница от вчерашния вестник бе паднала върху мокета, а книгата, която тя четеше, лежеше отворена върху сивия диван. Дъбов шкаф, с телевизор отгоре, заемаше мястото между двата изметнати двойни прозореца, пред които висяха пухкави завеси на избелели сиви и бледорозови ивици. Пред прозорците бяха поставени чифт метални стойки с извити крака, върху които се кипреше останалата част от колекцията на Нана от африкански теменужки.

— Много приятно — отбеляза Хийт. — Харесва ми домът ти.

Тя отначало помисли, че той се шегува, но изражението му бе съвсем искрено.

— Можем да си разменим къщите — предложи тя.

Той погледна към отворената врата в коридора.

— На тавана ли спиш?

— Когато бях дете и идвах на гости, баба ми винаги ме настаняваше там и съм свикнала.

— Леговището на Тинкърбел. Това трябва да се види.

Тръгна към тясната стълба, водеща към тавана.

— Мислех, че си уморен — подвикна тя след него.

— В такъв случай това е идеалният момент да видя спалнята ти. Напълно съм безобиден.

На това пък ни най-малко не можеше да се вярва.

Таванът с двойните еркерни прозорци и скосения покрив се бе превърнал в хранилище на стари вещи, останали от баба й: креват с четири колони от вишнево дърво, дъбово бюро, тоалетна масичка с позлатено огледало, дори и един старомоден шивашки манекен, останал от времето, когато Нана се бе занимавала с шиене, преди да се заеме със сватовничеството. Край единия прозорец се виждаха уютно кресло и табуретка, а до другия — масичка за писане на писма от орехово дърво, както и един грозен, но все още работещ климатик. Наскоро Анабел бе добавила светлосини тюлени завеси и кувертюра в същия цвят, както и френски картини с пейзажи.

Зарадва се, че беше успяла да разтреби. Още по-добре щеше да бъде, ако той не забележи розовия сутиен, метнат върху леглото. Но погледът му се прикова точно върху него, след което се отмести към манекена, върху който сега бяха метнати една покривка и бейзболна шапка с емблемата на «Къбс».

— На баба ти ли е била?

— Тя беше фен на отбора.

— Виждам. — Вдигна очи към скосения таван. — Трябва да се добавят само още два тавански прозореца и няма какво повече да се желае.

— Може би ще е по-добре да съсредоточиш усилията си върху обзавеждането на собствената си къща.

— Предполагам, че си права.

— Честно казано, Хийт, ако имах разкошен дом като твоя, както и твоите пари, щях да го превърна в дворец.

— Какво имаш предвид?

— Масивни мебели, каменни маси, изискано осветление, а по стените — огромни платна на модернисти. Как можеш да живееш в такава изумителна сграда и да я държиш празна? — Той я погледна толкова странно, че тя се почувства неудобно и се извърна. — В спалнята на Нана има много своенравна щора на прозореца. Ще отида да я оправя и да донеса чисти кърпи.

Забърза към долния етаж. Лекото ухание на «Дива роза» от «Ейвън» още се усещаше в стаята на баба й. Анабел включи малката порцеланова лампа на тоалетката, махна допълнителното одеяло, което бе оставила в долния край на леглото и нагласи щората. В банята прибра в шкафчето кутийката с тампони от миналата седмица и провеси комплект чисти кърпи върху старата хромирана стойка.

Той не бе слязъл долу. Младата жена се зачуди дали не е зърнал старата й кукла върху бюрото. А още по-лошо — може да е видял каталога за секс играчки, който така и не можа да се накани да изхвърли. Хукна нагоре по стълбите.

Хийт лежеше, дълбоко заспал върху леглото й, напълно облечен, с изключение на обувките.

Устните му бяха леко отворени, а краката му в обикновени черни чорапи бяха кръстосани. Едната ръка лежеше върху гърдите. Другата бе отпусната. Изпод бедрото му се подаваше част от розовия сутиен. Върховете на пръстите му почти го докосваха и на Анабел й призля. Някой можеше да я сметне за откачена, но не можеше да понесе бельото й да лежи близо до него.

Една дъска на пода изскърца, когато тя приближи на пръсти до леглото. Бавно, много внимателно улови презрамката на сутиена и я дръпна.

Проклетията не помръдна.

Хийт леко изсумтя. Каква лудост! Всичко е толкова абсурдно. Трябваше да се махне и да го остави да спи. Но вместо това отново дръпна презрамката.

Той се претърколи към нея, на една страна, и захлупи целия сутиен под бедрото си.

Върху челото й избиха капки пот. Знаеше, че това е пълно безумие, но не можеше да се застави да си тръгне. Още една дъска на пода изскърца, когато коленичи до леглото, същата, която скърцаше винаги, щом стъпеше отгоре, така че би трябвало да е по-внимателна. Сърцето й биеше до пръсване. С една ръка се опря на матрака и плъзна пръста на другата през извитата като примка презрамка, подаваща се изпод бедрото му. Дръпна с все сила.

Единият му клепач леко се повдигна и дрезгавият му от съня глас я накара да подскочи.

— Или идвай в леглото, или изчезвай.

— Това… — Анабел дръпна отново — е моето легло.

— Зная. Само малко си почивам.

Не изглеждаше, сякаш си почива. Имаше вид, все едно се кани да прекара нощта в леглото й. При това в компанията на бельото й, което отказваше да помръдне.

— Може ли…

— Много съм уморен. — Очите му отново се затвориха. — Утре ще си получиш леглото. Обещавам.

Гласът му заглъхна.

— Добре, но…

— Върви си — промърмори Хийт.

— Ще си ида. Първо, ако нямащ нищо против…

Мъжът отново се претърколи по гръб, което трябваше да освободи затиснатия сутиен. Вместо това упоритото парче плат се озова между бедрото и ръката му.

— Аз, ъ… трябва ми едно малко нещо. След това повече няма да те безпокоя…

Пръстите му се сключиха около китката й и когато този път клепачите му се повдигнаха, очите му бяха съвсем будни.

— Какво искаш?

— Сутиена си.

Той надигна глава и погледна надолу, без да пуска китката й.

— Защо?

— Аз съм вманиачена на тема ред и чистота. Разхвърляните стаи ме подлудяват.

Дръпна се рязко и изскубна ръката си.

Хийт погледна към сутиена, висящ от пръстите й.

— Ще ходиш ли някъде тази вечер?

— Не, аз… — Несъмнено бе събудила спящия лъв и побърза да смачка дантеленото бельо в ръце, опитвайки се да го направи невидимо. — Заспивай! Аз ще отида в спалнята на баба.

— Вече съм буден. — Подпря се на лакът. — Мислех, че съм свикнал с шантавите ти изцепки, но този път наистина ме сащиса.

— Забрави!

— Искам да зная нещо… — Кимна към ръката й. — Тук не става дума за сутиена.

— Ти така си мислиш. — Анабел го изгледа навъсено. — Докато не преживееш същото, което и аз, нямаш право да съдиш.

— Да съдя какво?

— Ти не разбираш.

— По-голямата част от живота си съм прекарал сред футболисти. Ще се изненадаш да узнаеш колко много странни неща разбирам.

— Не и чак толкова странни.

— Не съди вместо мен.

Упорито стиснатите му устни бяха знак, че няма да се откаже, докато не стигне до дъното, а тя не можеше да му каже нищо друго, освен истината.

— Не мога да гледам… — Анабел преглътна с усилие и облиза устните си. — Трудно ми е да гледам… ъ… женско бельо близо до мъжка ръка. Когато… когато бельото не е върху женско тяло.

Хийт изпъшка и отново се отпусна на възглавниците.

— О, боже! Не ми го казвай!

— Разстройвам се. Твърде меко казано.

Знаеше, че ще й се присмее, и той го направи. Гърленият му смях отекна в спалнята. Тя прикова сърдит поглед в него. Хийт спусна крака от леглото.

— Страхуваш се, че аз ще започна да се обличам с женско бельо?

Анабел потръпна. Никак не й бе приятно да чуе мислите си, изречени на глас. Как бе успяла да доживее до трийсет и една години, без да я заключат в психиатрична клиника?

— Не че се страхувам. Но… работата е в това, че… защо да се подлагаш на изкушение?

Това отново го разсмя.

Какво пък, можеше да го разбере — самата тя на негово място би се развеселила — но сега никак не беше в такова настроение.