Тя стисна очи и си заповяда да не отваря вратата. Такива отношения бяха вредни за нея. Той беше вреден за нея. Ала някакъв мрачен дразнещ гласец в нея противоречеше на волята й. Тя превъртя ключа.

— Работя.

— Ще те погледам.

— Ще се отегчиш до смърт.

Тя отстъпи и го пусна да влезе.

Мускулестите едри мъже обикновено изглеждаха по-добре в работно облекло, отколкото в ежедневни дрехи, но това не важеше за Боди Грей. Памучният панталон и синята вталена риза му стояха идеално. Той огледа приемната, боядисана в студен зелен цвят, и с мебели в азиатски стил, но не каза нищо. Порша нямаше намерение да се включва в поредната му мълчалива игра.

— Откъде разбра, че съм тук?

— От номера на дисплея на телефона при позвъняването ти.

Изобщо не биваше да му се обажда. Жената наклони глава.

— Чух, че твоят господар и повелител е заминал за уикенда с моята съперница.

— Новините бързо се разнасят. Хубаво местенце.

Онази част от нея, жадуваща за одобрението му, откликна възторжено на скромната му похвала, но външно остана невъзмутима.

— Зная.

Той погледна към бюрото.

— Никой нищо не ти е поднесъл наготово, нали?

— Не се боя от тежка работа. Жените, които се стараят да успеят в бизнеса, трябва да бъдат корави, ако искат да оцелеят.

— Някак си не си представям, че някой ще ти създава много неприятности.

— Нямаш идея колко грешиш. Преуспелите жени винаги ги оценяват по различни стандарти от мъжете.

— Теб навярно по гърдите.

Порша не обичаше дебелашки шеги, свързани със секса, и с изненада установи, че се усмихва, но беше много трудно да устои на дръзкия му безпардонен мъжки шовинизъм.

— Разведи ме из агенцията — помоли я той.

И тя го направи. Боди надникна зад пергаментовите паравани, разгледа таблиците за теглото по стените в стаята за отдих, зададе й няколко въпроса. До нея долетяха откъси от испанска реч. Явно работниците на горния етаж бяха решили, че достатъчно са я изтезавали за днес, и напускаха сградата по задната стълба. Порша искаше да узнае подробности за уикенда на Чампиън, но реши да повдигне въпроса, след като влязат в кабинета й.

— Изненадана съм, че Хийт не те е взел със себе си за уикенда. Явно не си толкова незаменим, колкото си мислиш.

— От време на време и аз имам почивни дни.

— Днес съм тук заради него. — Посочи към компютъра. — Малката госпожица Грейнджър може колкото си ще да се забавлява в компанията му, но аз ще бъда брачният агент, който ще му намери съпруга.

— Вероятно.

Тя приседна на ръба на бюрото.

— Разкажи ми с какви жени е излизал в миналото. Той не е много словоохотлив.

— Не искам да говорим за Хийт — сряза я Боди, отиде до прозореца, погледна към улицата, после дръпна шнура. Щорите се спуснаха с тихо свистене. Извърна се към нея, а очите му — толкова светли и далечни, че би трябвало да я превърнат в лед, — бяха като стоплящ балсам за свитата й душа. — Свали си дрехите — прошепна той.

17.

В седмицата след катастрофалното пътуване до лагера «Уинд Лейк» Анабел се потопи в работа, за да не мисли за случилото се там. Сайтът на «Идеалната половинка» заработи и тя получи първото запитване чрез имейл. Срещна се поотделно с Рей Фийдлър и Каръл, на които не беше съдено да станат влюбена двойка, но всеки научи по нещо от другия. Мелани Рихтер, кандидатката на «Стабилни бракове», представена от Анабел, се съгласи да изпие едно кафе с кръщелника на Шърли Милър. За нещастие, Джери беше толкова смутен от гардероба й от «Нийман Маркъс», че не пожела да я покани на втора среща. Приемната на Анабел посетиха и още неколцина по-възрастни клиенти, които й отнемаха твърде много време и не носеха никакъв доход, но тя разбираше самотата и не можеше да им откаже. В същото време осъзнаваше, че се налага да мисли по-мащабно и творчески, ако иска бизнесът й да успее. Провери банковата си сметка и реши, че може да си позволи да устрои купон с малко вино и сирене за по-младите си клиенти. През цялата седмица чакаше обаждане от Хийт, но така и не го дочака.

В неделя следобед слушаше по радиото стари записи на Принс, докато вадеше покупките, когато телефонът й иззвъня.

— Здравей, картофче. Как вървят нещата?

Както винаги, само при звука на гласа на брат й Дъг се почувства като глупачка. Представи си го такъв, какъвто го бе видяла последния път: рус и красив, мъжката версия на майка им. Тя пъхна пакета с бейби моркови в хладилника и изключи радиото.

— Прекрасно. А какво става в Земята на мечтите?

— Съседната къща току-що бе продадена за милион и двеста хиляди. При това беше на пазара за по-малко от двайсет и четири часа. Кога ще ни дойдеш пак на гости? На Джеймисън му е мъчно за теб.

— И той ми липсва.

Не беше съвсем вярно, тъй като Анабел почти не познаваше племенника си. Снаха й така бе претоварила горкото хлапе с бебешки партита и стимулиращи занятия за бебета, че последния път когато им гостува, бе успяла да го види само докато спеше в детската си седалка в колата. Докато брат й продължаваше да бъбри за приказния си квартал, тя си представяше как Джеймисън цъфва на прага й — нервен и пъпчив тринайсетгодишен тийнейджър, избягал от къщи. Лелята щеше да възвърне душевното му равновесие, като го научи да мързелува със стил и да се измъква ловко от скучните задължения, а когато порасне, той ще разказва на децата си за обичната си и ексцентрична леля Анабел, която му помогнала да не откачи и го научила да цени живота.

— Представяш ли си — продължаваше да бърбори Дъг, — миналата седмица изненадах Кандейси с един нов мерцедес-бенц. Да беше видяла изражението й!

Анабел погледна през кухненския прозорец към алеята, където нейният Шърман се печеше на слънцето като голяма зелена жаба.

— Обзалагам се, че е била във възторг.

— И още как! — Брат й се впусна в описания на мерцедеса — купето, интериора и екстериора, джипиес системата, всички електронни екстри, сякаш я интересуваше. След малко я помоли да го извини, защото му звънели по другата линия — с Хийт бяха от един дол дренки. Накрая стигна до целта на обаждането си и тогава Анабел си спомни главната причина, поради която Дъг й се обаждаше — най-вече да й чете лекции. — Трябва да поговорим за мама. Двамата с Адам обсъдихме ситуацията.

— Ситуацията с мама?

Тя отвори бурканче с маршмелоу крем и гребна от него.

— Тя не става по-млада, картофче, но ти май не го разбираш.

— Тя е само на шейсет и две — отвърна Анабел, докато премяташе сладката бучка в устата си. — Едва ли е кандидатка за старчески дом.

— Забрави ли как ни изплаши миналия месец?

— За бога, това беше обикновена хрема!

— Можеш да омаловажаваш проблема, но годините й се отразяват.

— Тя току-що се записа на курсове по уиндсърфинг.

— Мама ти казва само това, което искаш да чуеш. Не обича да досажда.

— Как ли пък не!

Анабел захвърли изцапаната лъжичка в мивката по-силно, отколкото й се искаше.

— Двамата с Адам сме на едно мнение, както и Кандейси. Кейт постоянно се тревожи за теб и твоята… Защо да не бъдем честни и да си го кажем направо?

Защо наистина?

Младата жена завинти капачката на бурканчето и го пъхна в шкафа.

— Тревогата й за безцелния ти живот постоянно вреди на здравето й.

Анабел си заповяда да не обръща внимание на поредния упрек. Този път нямаше да му позволи да я разстройва и унижава.

— Мама обожава да се тревожи за мен — възрази с почти спокоен тон. — Животът й като пенсионерка я отегчава и опитите й да направлява живота ми я развличат.

— Но ние не смятаме така. Тя е под постоянен стрес.

— Стресът е балсам за здравето й. Знаеш го.

— Толкова си безотговорна и повърхностна. Кога ще разбереш, че поддържането на тази къща за нея е ненужно главоболие?

Къщата. Още едно уязвимо място. Въпреки че Анабел плащаше наем всеки месец, не можеше да отрича истината, че живее в дома на майка си.

— Трябва да се изнесеш от там, за да обяви тя къщата за продан.

Сърцето й замря.

— Мама иска да я продаде?

Огледа овехтялата кухня и сякаш видя баба си до мивката, докато двете мият чиниите. Нана не обичаше да си разваля маникюра, затова винаги Анабел ги миеше, я тя ги подсушаваше. Те клюкарстваха за момчетата, които девойката харесваше, за новия клиент на агенцията, бъбреха на всякакви теми.

— Мисля, че желанията на мама са напълно ясни — рече Дъг. — Тя иска дъщеря й най-сетне да се научи да поема отговорност и да действа като зряла личност. А ти живееш за нейна сметка.

Така ли възприемаха те парите за наема, които тя едва успяваше да събере всеки месец? И все пак кого заблуждаваше? Майка й щеше да получи цяло състояние, ако продаде къщата. Търпението й се изчерпа.

— Ако мама иска да продава къщата, може да говори с мен, така че се разкарай.

— Винаги правиш така. Не може ли поне веднъж да обсъдим логично проблемите?

— Ако искаш логика, говори с Адам или с Кандейси. Или с Джеймисън, за бога, но ме остави на мира.

Затвори телефона като зряла трийсет и една годишна жена — каквато не беше — и избухна в сълзи. През последните няколко минути се бе борила с тях, но сега взе една салфетка, отпусна се край кухненската маса и се потопи в нещастието си. Беше се уморила да бъде черната овца в семейството, вечната неудачница. Страхуваше се, защото, колкото и да се бореше със себе си, се влюби в мъж, който бе същият като тях.

В понеделник сутринта Хийт все още не й се бе обадил. Но тя трябваше да върти бизнес и колкото и да й се искаше, не можеше повече да си заравя главата в пясъка, затова му остави съобщение. Във вторник следобед той още не бе отговорил. Беше напълно сигурна, че достойното й за «Оскар» изпълнение го е убедило, че той е бил за нея само секс терапевт, но оттогава бе минала повече от седмица и не бе изключено да е размислил. Не беше в негов стил да избягва конфронтацията и рано или късно, щеше да се свърже с нея, но явно искаше сблъсъкът да е по неговите правила, така че тя да бъде в неизгодно положение.