Когато отпи първата глътка кафе, вратата на дамската тоалетна се отвори и в залата се появи една позната фигура.

Сърцето на Анабел замря. Жената беше широкоплещеста и висока дори и без високите си токчета. Бе облечена с коралова блуза с къси ръкави и бял панталон. Светлокестенявата й коса стигаше до раменете. Умело нанесеният грим и сенките за очи подчертаваха чифт познати на брачната посредничка тъмни очи.

В малкото заведение нямаше къде да се скрие, така че Роузмари Кимбъл веднага я забеляза и стисна още по-здраво чантичката си с цвят на слама. Ръцете й бяха големи, с широки длани, дългите нокти на пръстите бяха покрити с тъмнокафяв лак, а над китката й проблясваха три златни гривни. От последната им среща бе изминала половин година. Лицето на Роузмари бе отслабнало, а бедрата й бяха станали по-заоблени. Тя закрачи към масата и Анабел бе връхлетяна от вълна от най-разнообразни емоции — гняв, обида, съчувствие, отвращение и… болезнена нежност.

Жената премести чантичката в другата си ръка и заговори тихо с мелодичния си глас:

— Току-що закусих… но може би няма да възразиш, ако седна при теб?

Анабел едва не отвърна: «Напротив, възразявам», но разбираше, че после със сигурност съвестта й ще я измъчва. Само кимна мълчаливо с глава към противоположния стол. Роузмари остави чантичката на коленете си, поръча си чай с лед и започна да върти една гривна.

— Едно птиченце ми каза, че си хванала важен клиент.

— По-точно «птичето Моли».

Роузмари се усмихна накриво.

— Не ми се обаждаш, не ми пишеш. Моли е единственият ми източник на информация. Оказа се добра приятелка.

За разлика от Анабел, която явно не беше. Съсредоточи цялото си внимание върху кафето. Роузмари накрая прекъсна неловкото мълчание.

— Как е ураганът Кейт?

— Както обикновено, неукротима. Иска да стана счетоводител.

— Загрижена е за теб.

Анабел остави прекалено рязко чашата си на масата и кафето преля през ръба.

— Недоумявам защо ли…

— Не се опитвай да обвиняваш мен за всичките ти неприятности с майка ти. Тя винаги те е влудявала.

— Да, но ситуацията помежду ни определено наля масло в огъня.

— Да, така е — съгласи се Роузмари.

Анабел бе изчакала почти седмица, след като светът й рухна, преди да се обади на Кейт, с надеждата, че ще успее да съобщи новината, без да се разплаче.

— С Роб развалихме годежа, мамо.

Още помнеше как тя изкрещя.

— Какви ги говориш?

— Няма да се женим.

— Но сватбата е само след два месеца. А и ние обичаме Роб. Всички го харесват. Той е единственият от всички мъже, с които си излизала, с глава на раменете. Двамата идеално се допълвате.

— Оказа се, че даже се допълваме прекалено идеално. А сега се приготви да се посмееш. — Гласът й бе пресекнал. — Оказа се, че Роб е жена, затворена в мъжко тяло.

— Анабел, да не си пияна?

Анабел бе обяснила на майка си точно със същите думи, с които Роб бе обяснил на нея самата — колко зле се чувствал в собственото му тяло, откакто се помнел; нервния срив, преживян преди година, по времето преди да се запознаят, за който все не смеел да й признае; увереността му, че любовта към нея ще го излекува; както и окончателното прозрение, че повече не може да живее като мъж.

Кейт се бе разплакала и дъщеря й бе последвала примера й.

Анабел се чувстваше като абсолютна глупачка, задето не беше заподозряла истината, но Роб бе добър любовник и сексуалният им живот не беше лош. Той бе симпатичен, весел и чувствителен, но на младата жена никога не й беше хрумвало да заподозре нещо женствено у него. Никога не го бе заварвала да рови из дрехите й или да използва гримовете й. Вярваше, че този мъж е любовта на живота й, до онази кошмарна нощ, когато той се бе разплакал и бе заявил, че повече не може да се преструва на такъв, какъвто не е.

Но като си спомнеше миналото, трябваше да признае, че все пак съществуваха някои признаци: мрачните настроения, честото споменаване на нещастното му детство, странните въпроси за преживяванията на Анабел като девойка. Тогава тя бе поласкана от вниманието му и дори се бе похвалила пред приятелките си каква късметлийка е да има годеник, който толкова да се интересува от нея. Нито за миг не бе заподозряла, че той просто събира информация, сравнява своя опит с нейния, за да вземе окончателно решение. А след като бе направил ужасяващото си разкритие, Роб я бе уверил, че я обича, както преди. Тя се бе разплакала и го бе попитала какво точно очаква от нея.

И като че ли не й стигаше болката, но освен това се налагаше да съобщи на приятелите и близките си унизителния факт: Помните ли бившия ми годеник? С него стана нещо крайно забавно…

Колкото и да се опитваше, Анабел не можа да преживее спокойно това, което тя наричаше «гнус фактор». Беше се любила с мъж, който искаше да е жена. Никак не я утешаваше обяснението му, че половата принадлежност и сексуалността били различни неща. Той е знаел за чудовищния меч, надвиснал над главите им, още от самото начало на любовта им, но не бе обелил и дума до онзи следобед, когато тя за пръв път премери сватбената си рокля. Онази вечер той прие първата доза естроген, слагайки началото на превръщането на Роб в Роузмари.

От тогава минаха почти две години, но Анабел още не можеше да преодолее мисълта за предателството му. В същото време не можеше да се преструва, че не й пука.

— Как е работата? — попита брачната агентка.

Роузмари беше дългогодишен маркетинг директор в «Бърдкейдж Прес», издателството на Моли. Тя и младата писателка работеха рамо до рамо, за да разширят пазара за спечелилата няколко награди серия детски книжки за приключенията на зайчето Дафни.

— Хората най-сетне започнаха да свикват с мен.

— Сигурна съм, че не е било лесно.

Известно време Анабел искаше бившият й любовник да страда, да му е трудно, но вече не изпитваше същото. Сега просто искаше да забрави.

Жената, която някога беше неин годеник, я изгледа през масата.

— Иска ми се да…

— Не го казвай!

— Ти беше моята най-добра приятелка, Анабел. Искам онова време да се върне.

Забравената горчилка се надигна отново.

— Зная, че искаш, но е невъзможно.

— Ще помогне ли, ако ти кажа, че вече не ме привличаш сексуално. Явно хормоните са свършили добра работа. За пръв път в живота си започнах да се заглеждам в мъже. Много странно.

— Разкажи ми за това.

Роузмари се засмя, а Анабел успя да изобрази някакво подобие на усмивка, но колкото и да желаеше доброто на тази жена, не би могла да бъде нейна довереница. Връзката им й бе отнела твърде много. Не само че бе изгубила вярата в способността си да преценява правилно хората, но и сексуалното си самочувствие. Само една неудачница би могла да поддържа интимна връзка с някого толкова дълго, без да заподозре нещо нередно.

Палачинките пристигнаха. Роузмари се изправи и погледна печално младата жена.

— Ще те оставя да хапнеш на спокойствие. Радвам се, че те видях.

— Късмет — беше всичко, което Анабел можа да изстиска от себе си.

— Фийби и Дан на много от партитата си ли са те канили? — попита Хийт няколко часа по-късно, докато навлизаше с беемвето си в дългата алея с дървета от двете страни, водеща към дома на Кейлбоу.

Един ястреб кръжеше под лъчите на следобедното слънце над старата овощна градина отдясно, където ябълките бяха започнали да зреят.

— На няколко — отвърна младата жена. — Но вече ти казах, че Фийби ме харесва.

— Давай, смей се, но на мен не ми е забавно. Заради тази вражда изгубих някои наистина важни клиенти.

— Ще излъжа, ако не ти кажа колко ми е приятно, че за разнообразие, най-после ти зависиш от мен.

— Не се радвай много. Надявам се, че няма да оплескаш всичко.

Анабел се боеше, че вече го бе оплескала. Трябваше да му каже какво бе днешното празненство, но винаги се вбесяваше и правеше напук, когато някои работохолици започваха да я командват — още един спомен от детството й.

Гумите затрополиха по тесния дървен мост. Колата направи голям завой и старата каменна селска къща изникна пред погледите им. Построен през осемдесетте години на деветнайсети век, домът на семейство Кейлбоу приличаше на грубовато старомодно бижу сред околните съвременни имения. Дан бе купил къщата още преди да се ожени и с увеличаването на семейството двамата с Фийби добавиха пристройки, повдигнаха покрива и купиха нови земи. Резултатът беше очарователно разположена сграда, идеална за семейство с четири малки деца.

Хийт паркира на алеята до СУВА на Моли, върху чиито стъкла с вакуумни тапи бяха закрепени сенници с тигри по тях. Той излезе от колата и пъхна ключовете в джоба на панталона си, който днес бе комбинирал с марково поло. Цялото това съвършенство се допълваше от един от скъпите му швейцарски часовници «ТАГ Хойер», този път с верижка от кафява крокодилска кожа.

Със сивите си трикотажни шорти с шнур на кръста, синьо-зелено потниче и джапанки «Джей Крю» Анабел се чувстваше като повлекана.

Тя улови точния момент, когато той зърна гроздовете от розови балони, привързани за вретеновидните подпори на парапета на старомодната предна веранда.

Хийт се извърна бавно към нея, като питон, готвещ се за атака.

— Какво точно парти е това?

Брачната посредничка задъвка долната си устна, опитвайки се да си придаде вид на наивна чаровница.

— Ъ… странно, че чак сега ме питаш…

Мрачният поглед на зелените му очи със закъснение й напомни, че когато става дума за бизнес, той няма чувство за хумор. Макар че не можеше да се каже, че е забравила този факт.

— Стига глупости, Анабел. Веднага ми обясни какво става.

Щеше да я размаже, ако започнеше да шикалкави, и тя се опита да зачурулика по светски маниер: