Запита се дали след срещата ще се озоват в леглото. Мисълта я потисна още повече. Отиде в кухнята, наля си чаша студен чай, сетне се върна в офиса и се обади на Джон Нейджър, за да провери как е минала срещата на обяд, която му бе уредила.

— Тя имаше настинка, Анабел. Кихаше и кашляше. Сигурно гъмжеше от микроби.

— Джон, всички имаме микроби.

— Въпросът е в какво количество.

Зачуди се как Хийт би се справил с някой хипохондричен клиент.

— Тя иска да се видите отново — поде отново младата жена, — но ако не желаеш, имам други клиенти, които биха проявили интерес.

— Ами… Тя е много хубава.

— И пълна с микроби, както всички останали жени, с които те запознах. Е, ще рискуваш ли?

В крайна сметка Джон се съгласи да опита. Анабел извади прахосмукачката, обра разсеяно малко прах на долния етаж и напълни каната с вода, за да полее африканските теменужки на баба си. Докато добавяше няколко капки течен тор, се замисли дали да не уреди среща между госпожа Портър и господин Клемънс. И двамата бяха овдовели, около седемдесетгодишни, пак от онези клиенти на Нана, от които сърце не й даваше да се отърве. Госпожа Портър беше афроамериканка, а господин Клемънс — бял, което можеше да причини семейни неприятности, но когато ги срещна в бакалията, сватовницата усети, че помежду им съществува симпатия, а освен това и двамата обичаха да играят боулинг. Занесе каната в офиса. Дали някога щеше да се отърве от тези старци? Независимо колко пъти им обясняваше, че «Брачна агенция Мирна» вече не съществува, те продължаваха да я търсят. А което беше още по-лошо, очакваха да й плащат евтини такси, както някога на баба й.

Свърши с поливането на африканските теменужки и седна на компютъра, за да плати сметките онлайн. Благодарение на чека на Хийт можеше да уреди най-спешните плащания. Вчера се бе обадила на Мелани, за да я попита дали би искала да подпише договор с нея, като по този начин се издаде, че няма много клиенти. За щастие, Мелани притежаваше чувство за хумор и се заинтересува от предложението й. Изглежда, нещата започваха да се подреждат.

Настолният часовник с малката русалка върху бюрото монотонно тиктакаше. Хийт вероятно вече е отишъл да вземе Рейчъл. Смятаха да отидат в «Тру», където поднасяха хайвера в миниатюрни стъклени чинийки, оформени като стълбичка, а вечерята за двама лесно можеше да стигне до четиристотин долара. Не че някога бе ходила там, но беше чела за ресторанта.

Замисли се дали да не посети няколко местни кафенета и да остави визитни картички, но нямаше сили да се преоблича. Петък вечер. А тя отново бе сама. Без никакви надежди за гореща среща. Сватовницата се нуждаеше от сватовница. Анабел копнееше да се омъжи, да има семейство, работа, която обича… Толкова много ли искаше от живота? Но как ще намери своята половинка, след като постоянно трябваше да запознава най-свестните и готини мъже с други жени? Не че Хийт беше най-свестният и най-готиният. Той само си въобразяваше, че от него ще излезе добър съпруг. Не, това не беше честно. С каквото и да се заемаше, този тип го вършеше добре и наистина се стараеше да си избере подходяща съпруга. Бъдещето щеше да покаже дали ще успее. За щастие, това не бе неин проблем.

Извади едно дивиди с филма «В очакване на Гуфман»*, после си спомни, че беше на Роб, и избра «Шантав петък». Тъкмо стигна до мястото, когато актрисата Джейми Лий Къртис и дъщеря й си разменят телата, когато телефонът иззвъня.

[* Американска комедия от 1996 г. — Бел.прев.]

— Анабел, обажда се Рейчъл.

Тя спря дивидито.

— Как върви?

— Не върви. Тази работа не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? Откъде се обаждаш?

— От дамската тоалетна в «Тру». Срещата не се получава. Двамата с Хийт се забавлявахме страхотно, когато ни запозна — спомняш си — но сега сякаш всичко върви накриво.

— Знаех си, че така ще стане. Цялата вечер е говорил по мобилния, нали?

— Не е провел нито един разговор. Всъщност се държа като идеален джентълмен. Но и двамата прекалено много се стараем да поддържаме разговора.

— През цялата седмица е бил на път. Може би е уморен.

— Не мисля, че това е причината. Просто… нищо не става. Наистина съм разочарована. Първия път усетих помежду ни да прехвърчат искри. Не си ли съгласна?

— Определено. Попитай го за работата му. Или за бейзбола. Той е фен на «Сокс». Не се отказвай и опитай отново.

Рейчъл каза, че ще послуша съвета й, но не звучеше много оптимистично. Когато затвори, Анабел се почувства обезнадеждена… И облекчена.

Още една причина да бъде потисната.

Нощни пеперуди кръжаха около лампите с метални мрежи над вратите. Барът, разположен в бивш склад недалеч от Норт Авеню, се наричаше «Сюи», а на табелата над входа се кипреше огромна червена свиня с кепе на шофьор на камион.

— Очарователно — отбеляза Порша провлечено.

Боди й се ухили с глуповата, нагла усмивка, напълно в тон със заплашително обръснатата му глава, зловещите татуировки и мускули на бияч.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Бях саркастична.

— Защо?

— Защото това е бар за спортисти.

— Нима не харесваш такива? Странно.

Отвори вратата пред нея.

Тя завъртя очи и го последва. Огромното и шумно помещение вонеше на вкисната бира, пържени картофки, афтършейв и пот. От него се преминаваше в по-голям салон с маси за консумация и игрални маси, а по стените от сгуробетон бяха окачени емблемите на чикагските отбори. Порша зърна в дъното още по-голяма зала с метални шкафчета и покрита с пясък волейболна площадка, заобиколена от оранжева пластмасова ограда. Надуваеми секс кукли, етикети от бирени бутилки и лазерни мечове от «Междузвездни войни» висяха от откритите греди. Момчетата никога не се променяха. Слава богу, това не беше от местата, където се навъртаха приятелите й.

След кратък размисъл как да се облече за вечерта, Порша изрови един стар тъмнолилав памучен панталон, впито тъмносиньо потниче без презрамки и чифт ниски сандали. Дори замени диамантените обици с обикновени сребърни халки. Следвайки Боди, мина покрай шумна група от двайсетинагодишни веселяци, загърбили телевизорите над главите им, за да се наливат с текила на бара. Докато тълпата се разтваряше пред тях, тя забеляза, че погледите на жените се насочват само към придружителя й. Някои го поздравиха по име. Мускулестите мъже винаги изглеждаха някак тромави, но кафявото поло и памучният панталон идеално подчертаваха мощната му фигура, а жените не пропускаха подобни гледки.

Порша го следваше неотклонно — пространството зад него беше достатъчно широко, за да не се сблъска с никого — като го остави да я отведе към масата, от която се разкриваше изглед към механичния бик и площадката за волейбол в съседната зала. Реши, че е рисковано да си поръча вино или някакъв коктейл, затова предпочете светла бира, но настоя да е в бутилка. Това все пак бе някаква гаранция да не й сипят нещо в питието.

На свой ред той си поръча халба бира и най-безцеремонно я огледа.

— На колко си години?

— Достатъчно възрастна, за да зная, че това е най-отвратителната среща в живота ми.

— Трудно е да се определи възрастта на такива като теб. Имаш страхотна кожа, но очите ти са като на старица.

— Нещо друго? — попита тя студено.

— Предполагам, че си някъде около четирийсет и три, четирийсет и четири.

— На трийсет и седем съм — тросна се Порша.

— Не, аз съм на трийсет и седем. Ти си на четирийсет и две. Направих някои проучвания.

— Тогава защо питаш?

— Исках да проверя дали се издаваш, като лъжеш. — Светлите му очи блеснаха развеселено. — Сега вече зная.

Но тя запази самообладание и не отвърна на предизвикателството.

— Срещата приключи ли?

— Едва започва. Мисля, че е по-добре да хапнем, след като поиграем, съгласна ли си?

— Да поиграем ли?

Събеседникът й кимна към волейболната площадка.

— Играта започва след четирийсет минути.

— Добре. Значи, ще е, след като си тръгна.

— Вече записах и двама ни за играта. Трябва да играеш.

— Не позна.

— Трябваше да ти кажа да си вземеш шорти.

— Навярно умът ти е бил зает с по-важни неща.

— Ти си една красива кучка — ухили се Боди.

— Благодаря.

Усмивката му стана по-широка и кожата й настръхна. Порша за пореден път се замисли дали се прави на по-глупав, отколкото е.

— Определено си кучка — рече той. — Днес имам късмет. — Жената трепна, когато той се протегна към нея, но върхът на пръста му само докосна леко вдлъбнатината на шията й и през нея сякаш премина ток. — Двамата с теб ще бъдем страхотна двойка… ако успея да ти сложа нашийник и да те държа здраво на каишка.

Поредна порция електрически заряд опари нервните й окончания и тя се отдръпна рязко. За щастие, трима от редовните посетители, които висяха на бара, избраха точно този момент, за да се приближат. Всички бяха млади и се отнасяха с уважение към придружителя й. Боди я представи, но те явно се интересуваха само от него. От разговора им Порша разбра, че той е играл професионален футбол, но докато мъжете разговаряха за спорт, отново я споходи необичайното и неприятно чувство, че сякаш е невидима. Позволи си да се отпусне за малко. Все пак, когато младежите се отдалечиха, реши, че е време да поеме юздите в свои ръце.

— Разкажи ми за себе си, Боди. Къде си роден?

Той я изгледа замислено, като че ли се чудеше доколко да бъде откровен.

— В една точка на картата на Южен Илинойс.

— Значи си момче от малко провинциално градче.

— И така може да се каже. Израснах в парк за каравани, бях единственото дете. — Отпи от бирата си. — Спалнята ми гледаше към двора с боклуците.

Трудното детство сякаш бе изписано на челото му и думите му не я изненадаха.

— А родителите ти?

— Майка ми умря, когато бях на четири години, а баща ми беше привлекателен алкохолик, когото жените харесваха. Повярвай ми, докато растях, край нас се навъртаха доста.