— Кеман изглежда добре.

— Ще изглежда много по-добре, ако прекарва повече време в залата за вдигане на тежести и по-малко в гледане на обяви за стари коли. Но Дан го харесва.

Дан Кейлбоу бе президент на отбора и съпруг на Фийби. Двамата се бяха запознали, когато тя наследи «Старс» от баща си. По онова време той беше главен треньор, а госпожицата нищо не разбираше от футбол, което сега бе много трудно да се повярва. Битките помежду им бяха не по-малко легендарни от последвалата бурна любовна история помежду им. Миналата година една от кабелните телевизии показа сладникав филм за тях, а Дан все още беше обект на подигравки, тъй като ролята му се изпълняваше от един бивш рок певец.

— Искам тригодишен договор — заяви Фийби, имайки предвид Кейлеб Креншо.

— И аз на твое място щях да искам същото, но Кейлеб ще подпише само за две години.

— Три. И не подлежи на обсъждане — отсече тя и се зае да му разясни позицията си, без да поглежда документите, изреждайки сложните сметки с дрезгавия си чувствен глас.

И двамата имаха отлична памет, затова Хийт също не си водеше бележки.

— Знаеш, че не мога да посъветвам Кейлеб да приеме това предложение. — Той подпря крака си на пейката до нея. — След две години той ще струва с милиони повече, отколкото ще му плащаш.

И тъкмо заради това тя искаше тригодишен договор.

— Само ако междувременно не бъде контузен — възрази желязната собственичка на «Старс» точно както той очакваше. — Рискът е изцяло за моя сметка. Ако на третата година си контузи коляното, ще трябва да продължавам да му плащам, без да играе.

И тя продължи в същия дух, като изтъкваше алтруизма си, наблягайки на безкрайната благодарност, която играчът трябва да изпитва само заради честта да носи същия екип като легендарните Боби Том Дентън, Кал Бонър, Дарнъл Пруит и дори прочутия Кевин Тъкър.

Хийт я заплаши с протакане на преговорите, макар че нямаше подобно намерение. Това, което някога му се струваше идеално средство за сключване на сделки, сега възприемаше като отчаяна мярка, която можеше да причини повече вреда, отколкото да донесе полза.

Фийби не се предаваше, замеряйки го с още числа, гарнирани с намеци за неблагодарни футболисти и агенти кръвопийци.

Той отвръщаше със свои данни, като подчертаваше факта, че всички собственици, които не искат да развържат кесията си, ще си платят за скъперничеството с презрението на играчите и провален сезон.

Накрая приключиха със споразумение, до което и двамата знаеха, че ще стигнат. Госпожа Кейлбоу получи тригодишен договор, а Кейлеб Креншо прибра премия от един милион и половина долара заради понесеното оскърбление. Победа! Победа! Само дето това споразумение можеше да бъде постигнато още преди три месеца, ако Фийби не се опитваше всячески да му пречи.

— Здравей, Хийт!

Той се обърна и видя приближаващата Моли Съмървил Тъкър. Съпругата на Кевин по нищо не приличаше на стандартните русокоси красавици, каквито обикновено бяха половинките на футболните звезди от НФЛ. Беше стройна, с хубава фигура, но у нея нямаше нищо забележително. С изключение на леко скосените синьо-сиви очи, двете с Фийби никак не си приличаха. Чампиън определено харесваше Моли много повече от сестра й. Жената на Кевин бе умна, забавна и много приятна събеседница. Донякъде му напомняше за Анабел, макар че неговата сватовница беше по-ниска и вечно разпилените й червеникави къдрици нямаха нищо общо с правата кестенява коса на госпожа Тъкър, подстригана на черта. При все това и двете бяха нахакани умници и той винаги бе нащрек с тях.

Моли държеше в лявата си ръка деветмесечния Даниъл Джон Тъкър. Малко къдрокосо момиченце се бе вкопчило в дясната. Хийт се радваше да види съпругата на клиента си, но бе напълно безразличен към бебето и нямаше никакво желание да общува с тригодишното момиченце. Слава богу, Виктория Фийби Тъкър беше насочила вниманието си другаде.

— Лельо Фийби! — изписка тя, пусна ръката на майка си и заситни колкото можеше по-бързо към собственичката на «Старс» с малките си крачета, обути в яркочервени гумени ботуши, които изобщо не се връзваха с виолетовите шорти на бели точки и блузката. От две седмици не беше валяло, но Хийт имаше опит с неотстъпчивостта, с която Пипи Тъкър преследваше целите си, и не се учудваше, че майка й предпочита понякога да задоволява прищевките й.

Тъй като краставите магарета се надушваха през десет баира, Фийби скочи от скамейката, за да приветства възторжено малкото къдрокосо хулиганче.

— Здравей, тиквичке.

— Лельо Фийби, познай какво…

Хийт моментално забрави за хлапето, щом Моли приближи към него самия и го докосна по врата.

— Не виждам белези от ухапване, затова предполагам, че срещата е преминала добре.

— Още съм жив.

Тя премести бебето от едната си ръка в другата.

— Е, намери ли госпожа Чампиън? Анабел си е втълпила някаква странна — и абсолютно ненужна — идея за строга конфиденциалност.

— Все още търся — усмихна се той. Хвана олигавеното юмруче на бебето, за да смени темата. — Хей, приятелче, как е ръката, с която ще хвърляш топката?

Хийт не умееше да общува с деца и малкото момче зарови лице в рамото на майка си.

— Никакъв футбол — отсече Моли. — Той ще стане писател като мен, нали така, Дани? — Гордата майка целуна темето на бебето, сетне се намръщи. — Днес говорил ли си с Анабел?

— Не. Защо?

С ъгълчето на окото си видя как Фийби се усмихва с обич на Пипи. Искаше му се поне веднъж да го дари с усмивка, наполовина толкова искрена.

— Цял ден се опитвам да се свържа с нея — рече Моли, — но телефоните й не работят. Ако случайно ти се обади, кажи й, че искам да говоря с нея за голямото парти утре следобед.

— В един часа — обади се Фийби над къдрокосата руса глава на момиченцето. — Тя знае ли, че сменихме часа?

Хийт застина. Парти? Тъкмо такъв шанс чакаше от доста време.

— Не помня дали й споменах — промърмори Моли. — Толкова неща имам да върша, че направо ще полудея.

Семействата Тъкър и Кейлбоу постоянно се събираха, но Чампиън никога не бе получил покана, без значение колко пъти бе обяснявал на Кевин, че се нуждае от такава. Хийт искаше да общува с Фийби на място, където няма да водят обичайните си битки, и едно светско събиране бе идеалната възможност за това. Може би ако не се дърлят постоянно за някой договор, тя ще разбере, че той всъщност не е лош човек. През годините се опитваше да организира обеди и вечери, но тя винаги намираше повод да му откаже, намеквайки, че може да пострада от хранително отравяне. А сега Моли даваше парти и бе поканила Анабел. Ала той отново бе изключен от събитието.

Може би беше женско парти. А може би не.

Имаше само един начин да разбере.

— Тази жена нищо не разбира от бизнес — промърмори Хийт, когато Боди излезе на платното на Йорк Роуд и се насочи на изток към магистралата «Айзенхауер». — Нито един от телефоните й не отговаря. Трябва да я намерим.

— Няма проблем — кимна Боди. — Разполагам с достатъчно време до срещата ми довечера.

Хийт позвъни в офиса си, получи домашния адрес на Анабел и след четирийсет и пет минути колата им се озова пред малка къщичка в синьо и лилаво, сякаш излязла от детска приказка, сгушена между две скъпи градски къщи.

— Прилича на къщурката на Бо Пийп* — отбеляза агентът, когато Боди спря колата до тротоара.

[* Бо Пийп — малката овчарка от едноименната популярна детска песничка, създадена около 1805. — Бел.ред.]

— Предната врата е отворена, значи, си е вкъщи — заключи Боди, докато се взираше към къщата. — Ще отскоча до «Иъруакс» да пийна едно кафе, докато се разправяш с нея. Искаш ли да ти взема нещо?

Хийт поклати глава. «Иъруакс» беше приятно, често посещавано кафене на Милуоки Авеню, превърнало се в любимо заведение в Уикър Парк. С обръснатата си глава и татуировките Боди идеално се вписваше в обстановката, но и всички останали посетители се чувстваха като у дома си. Шофьорът отпрати натам, а Чампиън мина през старата желязна врата, водеща към миниатюрна поляна с грижливо окосена трева. Чу гласа на Анабел, преди да стигне до вратата.

— Правя всичко възможно, господин Броницки.

— Последната беше твърде стара — отвърна един хриплив глас.

— Тя е почти с десет години по-млада от вас.

— На седемдесет и една е. Прекалено стара.

Хийт спря пред отворената врата и видя сватовницата, застанала в средата на светла стая в сини и жълти цветове, явно служеща за приемна. Беше облечена в къса бяла тениска, джинси с ниска талия и шарени като дъга джапанки. Косата й бе събрана на върха на главата в щръкнала опашка от гъсти къдрави кичури. Приличаше на Пебълс Флинстоун, но с по-женствена фигура.

Плешив възрастен мъж с рунтави вежди се взираше намръщено в нея.

— Казах ти, че искам жена на около трийсет години.

— Господин Броницки, повечето трийсетгодишни жени си търсят мъже приблизително на тяхната възраст.

Чампиън се усмихна. За пръв път през този ден му стана забавно. Пристъпи през прага и Анабел го видя. Очите й с цвят на мед се разшириха, сякаш огромен динозавър току-що се бе появил пред вратата на пещерата на семейство Флинстоун.

— Хийт? Какво правиш тук?

— Не си вдигаш телефона.

— Защото се опитва да ме избягва — поясни старецът.

Стърчащите къдрици на младата жена се разклатиха възмутено.

— Не се опитвам да ви избягвам. Вижте, господин Броницки, трябва да поговоря с господин Чампиън. Ще обсъдим проблема с вас по-късно.

— А, не, няма да стане. — Възрастният мъж скръсти войнствено ръце пред гърдите. — Ти просто се опитваш да се измъкнеш от изпълнението на договора.

Хийт махна великодушно с ръка.

— Не ми обръщайте внимание. Аз просто ще стоя и ще наблюдавам.

Анабел го стрела с раздразнен поглед. Чампиън се подсмихна невъзмутимо и се оттегли към близкия диван, откъдето се разкриваше прекрасна гледка към прилепналата й бяла тениска. Погледът му се плъзна по стройните й бедра до пръстите на краката, чиито нокти бяха лакирани в блестящ червено-лилав лак с бели точки. Пебълс определено имаше собствен стил.