— Няма да се извинявам, че си върша работата — тросна се тя. — Хийт ми плаща много пари, за да му помогна, но не бих могла да го направя, ако ме държи настрани.

— Значи, нямаш нищо против, ако му кажа, че го шпионираш?

— Това, което ти наричаш шпиониране, за мен са усилия да си заработя чека — рече тя предпазливо.

— Съмнявам се, че той ще го възприеме по този начин.

Порша също се съмняваше, но нямаше да му позволи да я сплаши.

— Кажи ми какво искаш. — Наблюдаваше го, докато мисли. Да разбира хората, беше важна част от работата й, но всичките й клиенти бяха богати и добре образовани. Как можеше да разбере какво се крие зад тези пронизващо ледени сини очи? — Е? — попита тя несигурно.

— Мисля.

Агентката отвори чантата си, извади две петдесетдоларови банкноти и ги сложи пред него.

— Може би това ще ускори затруднения ти мисловен процес.

Той погледна към парите, вдигна рамене, пресегна се и прибра банкнотите в джоба си. Тя забеляза, че бедрата му са по-тесни от раменете, но дълги и не по-малко мускулести и мощни.

— А сега — поде Порша — можем просто да забравим за случилото се тази вечер.

— Не зная. Твърде много има за забравяне… дори и за човек като мен.

Тя вдигна вежди, докато се опитваше да реши дали не я разиграва, но не можа да отгатне намеренията му.

— Ето какво ще ти кажа — заговори той. — Защо не обсъдим ситуацията другата седмица, например в петък? Дотогава ще следим как се развиват събитията.

Точно това тя не очакваше от него.

— Как ли пък не!

— Нямам нищо против да се срещнем още този уикенд, но няма да съм в града.

— Какво искаш?

Той открито я изучаваше. Устните му бяха добре очертани, почти изящни. От това останалите черти на лицето му изглеждаха още по-зловещи.

— Ще ти се обадя, когато реша.

— Забрави. Няма да позволя да ме шантажираш — отсече Порша. Опита се да го принуди да сведе поглед, но безуспешно.

Вместо това устата му се изви в типична самонадеяна гангстерска усмивка.

— Сигурна ли си? Ако е така, още тази вечер мога да поговоря с господин Чампиън.

Тя стисна зъби.

— Чудесно. Тогава до следващия петък. — Слезе от стола и отвори чантичката си. — Ето визитката ми. Но не се опитвай да ме разиграваш, защото ще съжаляваш.

— Навярно. — Погледът му се плъзна по нея като разтопен карамел по сладолед. — Но може да се окаже доста интересно.

Неочаквано я обля гореща вълна. Порша щракна демонстративно закопчалката на чантичката си и напусна бара, съпроводена от ехиден смях.

Следващата кандидатка на «Стабилни бракове» се оказа истинска красавица, но за съжаление, истинска егоцентричка. Анабел поведе разговора така, че да изтъкне този неин недостатък. Впрочем не трябваше да се безпокои. Хийт го усети още в първата минута. В същото време се отнасяше към нея с подчертано уважение и Анабел осъзна, че той съвсем не е самовлюбеният тип, за какъвто го мислеше. Изглежда, намираше за интересни човешките характери в цялото им разнообразие и проявление. А знаейки това, вече й бе трудно да изпитва неприязън към него. Е, трябваше да признае, че въпросната неприязън поначало не беше много силна.

— Забавно — отбеляза той, след като се раздели със самовлюбената особа, — но не много приятно. Тази вечер само си загубих времето.

— Ще видиш, че следващата кандидатка ще бъде съвсем различна. Планирала съм нещо по-особено.

Базата данни на Нана се оказа полезен източник на справки и адреси. Рейчъл Горни, внучката на една от най-добрите приятелки на баба й, макар и да не се отличаваше с екстравагантната красота на Бари, беше умна, образована и достатъчно силна духом, за да не се изплаши от него. Освен това бе чудесно възпитана, със светски блясък, което именно търсеше Хийт. Анабел искаше да ги запознае днес, но реши първо да провери как ще реагира той на Бари.

Играеше си разсеяно със сламката, за да не зяпа профила му, и мислено си отбеляза да потърси някой добър, богат, секси и не особено умен, който ще цени Бари и ще се грижи за нея.

— Не съм много доволен от работата ти, Анабел. И повече никакви срещи с жени като първата тази вечер.

— Съгласна. И повече няма да ме караш да присъствам на срещите с кандидатките на «Стабилни бракове». Както ти сам мъдро отбеляза, не е в мой интерес да помагам на Порша Пауърс.

— В такъв случай защо така упорито се опитваше да ме убедиш отново да се срещна с Мелани?

— Когато съм гладна, не осъзнавам напълно какви ги върша.

— От последната се отърва само за четиринайсет минути. Отлична работа. За награда ти разрешавам от сега нататък да присъстваш на всичките ми срещи.

Анабел едва не се задави с бучката лед.

— Какви ги говориш?

— Много добре ме чу.

— Дявол да го вземе, нали не искаш да…

— Точно това искам — кимна Хийт и извади от джоба си пачка пари, стегнати с голяма златна щипка. Хвърли няколко банкноти на масата и издърпа Анабел от стола. — Да вървим. Ще те нахраня.

— Но… аз не… аз няма… — заекваше Анабел, докато прекосяваха бара, опитвайки се да му обясни, че няма намерение да прави компания на кандидатките на госпожа Пауърс и че очевидно си е загубил ума.

Ала той пренебрегна ломотенето й, за да поздрави собственика на ресторанта, приличащ на космат териер. Двамата мъже си размениха няколко фрази на италиански, което я учуди, макар че явно нищо в поведението на клиента й не биваше повече да я учудва.

Едва бяха седнали в най-доброто сепаре в салона за хранене, когато дотърча един сервитьор и ги попита какво ще пият. После се появи лично майката на собственика и ги поздрави, като им донесе кошничка с хляб и блюдо с ордьоври. Последва нов порой от италиански фрази. Анабел повече нямаше сили да устои на апетитното ухание на топъл хляб, отчупи си един залък и го натопи в зехтина, подправен с розмарин.

Също като в бара, в салона за хранене стените бяха боядисани в златисти тонове, а корнизите — наситено пурпурни, но тук осветлението бе по-ярко, което караше розовите покривки и светлозелените салфетки да изпъкват по-силно. В средата на всяка маса бяха поставени малки керамични вази, със скромни букети от полски цветя и треви. Атмосферата в ресторанта беше домашна, удивително уютна и в същото време елегантна.

Хийт разбираше от вина повече от Анабел и й поръча каберне, а за себе си — бира «Самюел Адамс». Подносът с ордьоврите преливаше от фини резени месо, фаршировани гъби, стръкове от градински чай, хапки италианско овче сирене пекорино, набодени на клечици, и едри червени вишни.

— Първо хапни — подкани я той. — После ще поговорим.

Младата жена беше повече от щастлива да се подчини, а той нищо не продума, преди да им сервират основните блюда: миди, плуващи като бледи острови в море от печурки и манатарки за нея, а за него — спагети с доматен сос с подправки, късчета колбас и козе сирене.

Той хапна малко, отпи от бирата и втренчи в нея същия пронизващ поглед, с който през цялата вечер бе изучвал представените му кандидатки.

— От сега нататък очаквам да присъстваш на всички срещи и да се държиш както тази вечер.

— Ако съсипеш най-вкусната вечеря, която някога съм яла, никога няма да ти го простя.

— Ти притежаваш много добра интуиция и умееш да водиш разговор. И независимо от мнението ти за Мелани, изглежда, си наясно какво търся. Би било много глупаво, ако не се възползвам от способностите ти, а аз определено не съм глупак.

Тя загреба щедро с вилицата си от златистия качамак, подправен изобилно с чесън.

— Я пак ми напомни защо е в мой интерес да помагам на сватовническите усилия на Порша Пауърс, защото май съм го забравила.

Хийт взе ножа.

— Сега сключваме нова сделка. — С едно ловко движение разряза наполовина парчето наденичка. — Онези десет хиляди, които ми поиска, не бяха нищо повече от блъф. И двамата сме наясно с това.

— Не беше…

— Вместо това ти платих пет хиляди и обещах останалите, ако има резултат от усилията ти. Както се оказва, днес е щастливият ти ден, защото реших да ти напиша чек за пълната сума, независимо дали ти, или Порша ще ме запознаете с бъдещата ми съпруга. И тъй като ти ще участваш в процеса, ще си получиш парите — завърши той и вдигна чашата си за тост. — Поздравления.

Анабел остави вилицата си.

— Защо е тази щедрост?

— Защото така е по-ефективно.

— Но не чак толкова, както ако Порша те запознава лично с кандидатките си. Нали точно затова й плащаш цяло състояние.

— Предпочитам да работя с теб.

Пулсът й запрепуска.

— Защо?

Той я удостои с неустоимата си усмивка, която явно бе тренирал още от люлката и която я накара да се почувства, сякаш е единствената жена на света.

— Защото ми е по-лесно да изплаша теб. Сделка или не?

— Ти не търсиш сватовница, а лакей.

— Въпрос на семантика. Самият аз не зная кога ще разполагам със свободно време и програмата ми непрекъснато се променя. Твоята работа ще е да се справиш с всичко това. Ще умилостивяваш засегнатите, когато се наложи в последната минута да отменя някоя среща. Ще правиш компания на дамата ми за вечерта, ако закъснея, и ще я развличаш, ако се наложи да говоря по телефона. Ако нещата потръгнат, ще изчезнеш. Ако ли не, ще накараш жената да изчезне. Казах ти и преди: аз работя много и не желая да хабя сили и за това.

— Да го обобщим: очакваш да ти намеря съпруга, да я ухажвам и да ти я доведа пред олтара. Или може би ще трябва да дойда и на медения ти месец?

— Определено не. — Усмихна й се лениво. — Сам ще се погрижа за това.

Сякаш някаква искра прескочи между тях, нещо опияняващо диво и съблазнително, поне в изгладнялото й за секс въображение. Анабел отпи глътка вода, за да преглътне потискащото откритие, че той я привлича, макар че в същото време й се искаше да го фрасне с бирената бутилка по главата. Е, и какво? Той беше роден прелъстител, а тя — една обикновена жена. Това не би трябвало да представлява проблем, освен ако тя не го допусне.