— Добре.

— Една жена с кариера няма да може да прелита цялата страна с мен, при това ако й съобщя в последния момент, че трябва да го стори, за да прави компания на съпругата на някой клиент.

— Резултатът все още е два на един — вметна Боди и усили звука.

Докато мъжете слушаха мача, Анабел изучаваше бележките си с натежало сърце. Как щеше да открие жена, отговаряща на всички тези изисквания? Невъзможно. Но и Порша Пауърс нямаше да успее, защото такава просто не съществуваше.

А ако възприемеше съвсем различен подход? Ако му намереше жена, от която Хийт Чампиън действително се нуждаеше, а не такава, каквато си въобразяваше, че желае? Анабел драскаше разсеяно в полето на въпросника. Какво би вълнувало този мъж, освен парите и успеха? Кое бе истинското му лице, скрито зад безбройните му мобилни телефони? Дали под лъскавата външност на опитен играч не се криеше някаква уязвимост? Анабел знаеше от Моли, че е отраснал с баща алкохолик и грубиян. Вероятно е започнал да рови в кофите на съседите, за да търси нещо, което да продаде, преди да се научи да чете. И оттогава не е спирал да работи.

— Какво е истинското ти име? — попита Анабел, когато отбиха от магистралата Ист Уест по Йорк Роуд.

— Какво те кара да мислиш, че Хийт Чампиън не е истинското ми име?

— Звучи прекалено добре.

— Кампионе. Шампион на италиански.

Тя кимна, но това, че той избягваше да я гледа, й подсказваше, че премълчава нещо.

Насочиха се на север към престижното предградие Елмхърст. Хийт погледна блекбърито си.

— Утре в шест вечерта ще бъда в «Сиена». Доведи ми следващата кандидатка.

Ръката й, която драскаше, нарисува знака «Стоп».

— Защо сега?

— Защото току-що разместих графика си.

— Не. Имам предвид защо точно сега реши, че трябва да се ожениш?

— Защото е време.

Преди да успее да го попита какво иска да каже, той отново вдигна мобилния си.

— Рон, зная, че си натясно, но зная също, че не искаш да изгубиш един страхотен защитник. Кажи на Фийби, че трябва някак да се нагоди.

Също както и Анабел.

Боди я изпрати обратно в града с такси, платено от Хийт. Вече минаваше пет, когато се прибра у дома, след като взе Шърман от паркинга. Влезе през задната врата, хвърли нещата си на сгъваемата дъбова кухненска маса, която баба й бе купила през осемдесетте, увлечена по провинциалния стил. Кухненските уреди бяха остарели, но все още вършеха работа, както и дървените столове с избелели възглавнички за сядане. Макар че Анабел живееше в къщата от три месеца, винаги щеше да мисли за нея като за дома на баба си. Единствените нововъведения бяха изхвърлянето на прашния лозов венец и червеното перде на кухненския прозорец.

Някои от най-щастливите й детски спомени бяха свързани с тази кухня, особено през лятото, когато идваше за една седмица на гости на баба си. Двете с Нана обичаха да седят край същата тази маса и да си говорят за всичко. Възрастната жена никога не се присмиваше на фантазиите й, дори когато на осемнайсет Анабел бе заявила, че смята да учи драматично изкуство и да стане знаменита актриса. Старицата се бе заинтригувала от идеята. Нито за миг не й бе хрумнало да изтъкне, че внучката й не притежава нито красота, нито талант, за да блести на Бродуей.

Входният звънец иззвъня и тя отиде да отвори. Преди години Нана бе превърнала дневната и трапезарията в приемна и офис на «Брачна агенция Мирна». Също като баба си, и Анабел обитаваше стаите на горния етаж. След смъртта й младата жена пребоядиса и модернизира приемната, като я снабди с компютър и съвременно бюро.

В средата на старата предна врата имаше овално матово стъкло, но скосеният край й позволи да види изкривената от стъклото фигура на господин Броницки. Искаше й се да се престори, че не си е у дома, но той живееше отсреща, така че навярно вече я бе видял, когато спря пред къщата с Шърман. При все че броят на възрастните обитатели на Уикър Парк бе значително намалял, някои от най-жилавите старци все още живееха в къщите, в които бяха отраснали децата им. Други се бяха преместили в близкия старчески дом, а неколцина живееха в не толкова скъпи крайни квартали. Но всички познаваха баба й.

— Здравейте, господин Броницки.

— Анабел. — Въпреки напредналите си години, старецът беше слаб и строен, жилав, с гъсти сиви вежди, извити нагоре като на Мефистофел. Липсващата коса на главата му се компенсираше от гъстите косми в ушите, но се обличаше елегантно и дори в най-топлите дни носеше карирани спортни ризи с дълъг ръкав, а официалните затворени обувки бяха излъскани до блясък. Той я изгледа гневно изпод сатанинските вежди. — Трябваше да ми се обадиш. Оставих три съобщения.

— Вие сте следващият в списъка ми — излъга бодро тя. — Цял ден бях навън.

— Сякаш не го зная. Търчиш безцелно като муха без глава. Мирна поне си седеше у дома, така че човек винаги можеше да я намери. — Говореше с типичния акцент на кореняк от Чикаго и нападателността на мъж, прекарал целия си живот като шофьор на цистерна към газена компания. Нахлу безцеремонно покрай нея в къщата. — Какво смяташ да предприемеш по моя въпрос?

— Господин Броницки, вие сте сключили договор с баба ми.

— Договорът ми беше с «Брачна агенция Мирна». Да не би да си забравила мотото на баба си: «Моята специалност е третата възраст»?

Как би могла да го забрави, след като бе отпечатано върху десетките листовки, пръснати от Нана из къщата?

— Но «Брачна агенция Мирна» вече не съществува.

— Пълни глупости. — Махна рязко с ръка към приемната, в която Анабел бе заменила дървените гъски, изкуствените копринени цветя и малките декоративни масички с няколко керамични изделия в средиземноморски стил. След като още не можеше да си позволи да изхвърли столовете и диваните, чиято дамаска бе украсена с воланчета, младата жена ги бе освежила с декоративни възглавнички в жизнерадостни червени, сини и жълти калъфки с щамповани провансалски рисунки в тон с прясно боядисаните яркожълти стени. — Няколкото ненужни дрънкулки не променят нищо — тросна се възрастният мъж. — Това все още е брачна агенция и двамата с баба ти имаме сключен договор. С гаранция.

— Подписали сте договора през 1989-а — изтъкна младата жена, при това не за пръв път.

— Платих й двеста долара. В брой.

— След като двамата с госпожа Броницки сте живели заедно почти петнайсет години, бих казала, че са били съвсем заслужено платени двеста долара.

Той измъкна от джоба си лист с оръфани краища и го размаха пред лицето й.

— В договора пише: «Удовлетворението е гарантирано». А аз не съм удовлетворен. Тя се смахна.

— Зная, че ви е било много трудно, и много съжалявам за смъртта на госпожа Броницки.

— Съжалението ти хич не ме грее. Не бях удовлетворен дори и когато тя беше жива.

Анабел не можеше да повярва, че спори с един осемдесет годишен старец за един договор за двеста долара, подписан по времето на президента Рейгън.

— Вие сте се оженили доброволно за госпожа Броницки — изрече брачната посредничка с възможно най-търпеливия си тон.

— Момиченца като теб не проумяват какво означава да се удовлетворят желанията на клиента.

— Това не е вярно, господин Броницки.

— Племенникът ми е адвокат. Мога да те съдя.

Тя отвори уста да му каже да действа по въпроса, но той беше един заядлив стар чудак и нищо чудно да го направеше.

— Господин Броницки, какво ще кажете да се разберем с добро? Обещавам да ви потърся нещо подходящо.

— Искам блондинка.

Анабел прехапа устни.

— Ще го имам предвид.

— И да не е много млада. Не ми трябва някаква двайсетгодишна хлапачка. Моята внучка е на двайсет и две. Няма да е прилично.

— Имате предвид…

— Трийсет е добре. И да не е кожа и кости.

— Нещо друго?

— Католичка.

— Разбира се.

— И да е мила. — Погледът му изведнъж се смекчи и веждите му вече не изглеждаха толкова застрашителни. — Да е някоя мила и добра — додаде замечтано.

Без да иска, Анабел се усмихна.

— Ще видя какво мога да направя.

Когато най-сетне успя да се отърве от досадния кандидат-жених, тя си спомни, че ненапразно е извоювала славата си на неудачницата на семейството. Сякаш на челото й бе написано с големи букви: ЗАГУБЕНЯЧКА.

Защото твърде голяма част от клиентите й живееха от социални помощи.

5.

Боди намали скоростта на бягащата пътека.

— Разкажи ми повече за Порша Пауърс.

Капка пот се стече по вече влажната яка на избелялата тениска на Хийт с емблемата на «Долфинс», когато напрегна мускули и остави щангата на стойката.

— Запозна се с Анабел. Представи си пълната й противоположност и ще получиш Пауърс.

— Анабел е интересна. Струва ми се, че е костелив орех.

— Тя е празноглава. — Хийт се протегна. — Никога не бих я наел, ако не бе извадила късмет с Гуен Фелпс.

Боди се разсмя.

— Още не мога да повярвам, че са ти били шута.

— Най-после да срещна интригуваща жена, а тя да не се интересува от мен.

— Животът е гаден.

Скоростта на пътечката спадна и тя спря. Боди слезе от нея и взе кърпата си от незастлания под на дневната.

В къщата на Хийт на «Линкълн Парк» още миришеше на ново, вероятно защото той се бе нанесъл съвсем наскоро. Елегантната постройка от стъкло и камък се извисяваше над улицата като нос на кораб. През триъгълните прозорци, високи от пода до тавана, се виждаха небето, дърветата, две реставрирани къщи от деветнайсети век на отсрещния тротоар и добре поддържан градски парк, заобиколен от стара желязна ограда. От плоския покрив — Хийт признаваше, че се е качвал само два пъти — в далечината се откриваше гледка към залива Линкълн Парк.

След като си намереше съпруга, щеше да й възложи да обзаведе къщата. Засега в иначе празната дневна имаше само фитнес уреди, много скъпа уредба, истинско чудо на техниката, легло с ортопедичен матрак и голяма плазма, предназначена за голямата аудио видео зала на долния етаж. Всичко това в комбинация с дървените и мраморните подове, изработените по поръчка шкафове, ваните от варовик и кухнята, обзаведена с най-модерни европейски уреди, превръщаше това място в дома, за който Хийт мечтаеше от дете.