Стрелата улучи право в целта, но Порша дори не трепна.

— Животът ми е прекрасен — заяви тя спокойно. — И нямам никакво намерение да се извинявам, задето изисквам безупречност и съвършенство във всяко едно отношение. Очевидно ти нямаш понятие какво представлява това и как да го постигнеш, затова е по-добре да си събереш нещата.

Отиде до вратата и я задържа отворена.

Вбесена, Сусу се разплака от яд, но не събра кураж да й отвърне в същия дух. Притисна роклята към гърдите си и изскочи от кабинета. Агентката притвори тихо вратата, подпря се на стената и затвори очи. Гневните думи на бившата й вече служителка я нараниха болезнено. До четирийсет и втората си година Порша очакваше да притежава всичко, което желаеше, но въпреки богатството и похвалите, с които я обсипваха, все още не изпитваше гордост от постигнатото. Имаше десетки приятели, но нито един от тях не бе истински. А семейният й живот се оказа пълен провал. Как можа да се случи това, след като бе чакала толкова дълго и така старателно бе избирала?

Карлтън беше идеалната партия за нея. Светски, богат, преуспяващ. Двамата бяха една от най-елитните двойки в Чикаго. Канеха ги на най-бляскавите приеми, което позволяваше на госпожа Пауърс да намира още клиенти за агенцията си. Бракът имаше всичките предпоставки да се окаже успешен, но продължи едва година. Никога нямаше да забрави думите на съпруга си на раздяла:

— Изтощих се, Порша… Твърде много се страхувам да не ми отрежат «мъжката гордост», докато спя, и затова не мога да мигна.

Жалко, че не й бе хрумнало да направи именно това, защото само след три седмици той се събра да живее с празноглавата двайсет и три годишна организаторка на събития със силиконови гърди и дразнещата склонност да се киска по всякакъв повод.

С треперещи ръце агентката изля половината от италианската минерална вода «Пелегрино» в една от високите чаши «Вилерой и Бош», които Инес бе оставила върху масичката до бюрото. Може би някой ден Сусу ще разбере каква грешка е допуснала, като не се е възползвала от готовността на шефката си да направлява кариерата й. А може би няма. Порша трябваше да признае, че не бе получавала много благодарности от бившите си служители, нито от жените в центъра, които се опитваше да напътства в бизнеса.

Папката на Хийт Чампиън лежеше върху бюрото й и Порша седна, за да я прегледа още веднъж. Но докато се взираше в папката, пред очите й се мержелееха тапетите на позлатени чайници в кухнята в дома им в Тер От*, където беше израсла. Родителите й, типични представители на работническата класа, бяха доволни от живота си — дрехи от супермаркети с намаление, маса от талашит, евтини репродукции на картини от известни художници — от разпродажбите в «Холидей Ин».

[* Или Тера Хоут — малък град в щата Индиана. Висока земя (фр.) — Бел.прев.]

Но Порша винаги бе мечтала за нещо повече. Заделяше от джобните си, за да купува списания като «Вог» и «Таун енд Кънтри». Украсяваше стените на спалнята си със снимки на красиви къщи и елегантни мебели. Още в прогимназията плашеше родителите си с истериите си, повтарящи се всеки път когато не получеше отлични оценки на поредното контролно. В детството си се преструваше, че е жертва на чудовищна грешка в родилното отделение, без да обръща внимание на факта, че бе наследила очите и цвета на косата на баща си.

Облегна се на стола зад бюрото си, отпи от минералната вода и отново насочи вниманието си към поредната задача — да намери идеалната партньорка на Хийт Чампиън. Може и да бе загубила двама многообещаващи клиенти и един също толкова многообещаващ съпруг, но повече нямаше да се провали. Нищо и никой нямаше да й попречи да уреди този брак.

4.

— Очаквам обаждане. Разполагаш само с трийсет секунди — изръмжа недоволно плътният мъжки глас по телефона.

— Не е достатъчно — заяви Анабел. — Трябва да поговорим спокойно, иначе няма да разбера какво точно търсиш.

Не си губи напразно времето да го моли да попълни въпросника, върху чието изглаждане бе работила толкова много часове. Единственият начин да получи информация, бе да я изтръгне лично от него.

— Да кажем така — заговори припряно той. — В моите представи бъдещата ми съпруга е способна да се забавлява през януари на стадиона «Солджър Фийлд», когато вятърът духа от езерото със скорост трийсет възела. Може да нахрани със спагети половин дузина спортисти, дори да нахълтат у дома без предупреждение, и да стигне до осемнайсета дупка на голф игрището, без да се изложи. Да е дяволски секси, да умее да се облича и да се смее на мръсни вицове. Какво още ти е нужно?

— В наши дни е трудно да се намерят жени, преживели лоботомия*. Все пак, ако именно това искаш…

[* Хирургическа операция, състояща се в прерязване на снопчетата от вътрешно мозъчни нервни влакна, които свързват основата на главния мозък с челната мозъчна кора, използва се често до шейсетте години на миналия век при лечение на психични разстройства. Бел.ред.]

Чу се приглушено изсумтяване. Тя така и не разбра дали се смее, или е вбесен.

— Утре сутринта удобно ли е? — запита Анабел жизнерадостно съвсем като стотиците мажоретки, с които несъмнено е излизал през дните на футболната си младост, докато е учил в колежа.

— Не.

— Тогава кажи кога и къде.

Вместо отговор се чу въздишка, смесица от примирение и раздразнение.

— След час трябва да се срещна с един клиент в Елмхърст. Може да дойдеш с мен. Чакай ме в два часа пред офиса ми. Но ако не дойдеш навреме, ще тръгна сам.

— Ще бъда там.

Тя затвори и се усмихна на жената, седнала срещу нея край зелената метална градинска маса.

— Бинго.

Гуен Фелпс Бингам остави на масата чашата си с чай с лед.

— Уговори го да попълни въпросника ли?

— Нещо подобно. Ще се наложи да го разпитвам в колата му по пътя до Елмхърст, но по-добре това, отколкото нищо. Не мога да продължа, докато не си изясня какво му е нужно.

— Цици и руса коса. Придържай се към това и го поздрави от мен — усмихна се Гуен, като отмести очи към туфите с буренясали дневни лилии, които оформяха границата между нейния двор и малката уличка зад къщата й близнак в Ригливил. — Трябва да призная, че той е доста секси… ако харесваш груби и атлетични мъже, но също така — богати и преуспели.

— Чух всичко. — Съпругът на Гуен, Иън, надникна през вратата на вътрешния двор. — Анабел, тази голяма кошница с плодове ни най-малко не може да ме умилостиви за онова, което ме накара да преживея миналата седмица.

— А забрави ли предложението ми една година винаги да имате на разположение безплатна детегледачка?

Гуен потупа нежно почти плоския си корем.

— Трябва да признаеш, Иън, че си заслужаваше само заради това.

Той излезе при тях.

— Нищо не признавам. Видях снимките на онзи тип. Има твърде много коса.

Иън беше прекалено чувствителен заради оредяващата си коса и съпругата му го изгледа влюбено.

— Омъжих се за теб заради ума, а не заради косата.

— Хийт Чампиън е бил отличник в Юридическия — подметна заядливо Анабел, колкото да налее масло в огъня. — Така че той определено притежава и ум. Тъкмо заради това беше толкова впечатлен от нашата Гуени.

Но Иън не се хвана на въдицата.

— Да не споменаваме за незначителната подробност, че ти си я представила като секс заместител.

— Не е вярно. Казах му, че е специалист по методите на секс заместителите. Освен това прочетох дипломната й работа и зная, че това е самата истина.

— Странно, но си забравила да споменеш, че сега тя е психолог в начално училище.

— Имайки предвид всичко, което забравих да му спомена, това наистина е незначителна подробност.

Анабел се бе запознала с Гуен и Иън веднага след колежа, когато живееха в една и съща жилищна сграда. Въпреки оредяващата коса Иън беше много привлекателен и съпругата му го обожаваше. Ако двамата не бяха толкова влюбени, на Анабел никога нямаше дори да й хрумне да помоли Иън да й даде назаем жена си за вечерта, но Хийт я бе притиснал в ъгъла и тя бе отчаяна. При все че си бе набелязала няколко жени, с които да го запознае, не беше сигурна, че която и да е от тях ще го срази от пръв поглед, така че тутакси да подпише договора. И тогава си спомни за Гуен — жена, родена с онзи мистериозен ген, който караше всички мъже да полудеят по нея от пръв поглед.

Но Иън продължаваше да се чувства изигран.

— Този тип е богат, преуспял и изглежда много добре.

— Както и ти — добави вярната му съпруга, — само дето не си богат, но и това ще стане някой ден.

Малката софтуерна компания на Иън, чийто офис се намираше в апартамента му, най-после бе започнала да печели и тъкмо заради това семейството смяташе да се премести в първата си самостоятелна къща. Анабел изпита един от пристъпите на завист, обземаща я всеки път когато беше с тях. И тя искаше да има връзка като тяхната. Някога си мислеше, че е открила половинката си в Роб, което бе поредното доказателство какво безумие е да слушаш повелите на сърцето.

Изправи се, потупа Гуен по корема и прегърна Иън. Той не само й бе отстъпил за една вечер съпругата си, но и програмираше уебсайта на агенцията на Анабел. Младата жена знаеше, че интернетът е важен за бизнеса, но нямаше намерение да превръща «Идеалната половинка» в сайт за запознанства. Баба й не даваше и дума да се отрони за това. Според нея «три четвърти от хората, които се регистрират в подобни сайтове, са вече женени или са извратени, или са в затвора». Разбира се, Нана преувеличаваше. Анабел познаваше двойки, които се бяха запознали в мрежата, но тя също не вярваше, че някакъв си компютър може да засенчи личния контакт.

Освежи грима си в банята на Гуен, провери дали има петна по късата пола в цвят каки и по яркозелената блуза и пое към центъра. Стигна до офис сградата на Хийт пет минути по-рано и затова се отби в отсрещното кафене «Старбъкс». Поръча си от безбожно скъпото мока фрапучино. Когато излезе, го видя да се появява от сградата, притиснал мобилния към ухото. Беше със слънчеви очила «Авиатор», светлосиво поло и обикновен панталон. Скъпото спортно сако висеше на палеца му, небрежно преметнато през рамото. Заради въздействието си върху дамските сърца, мъжете с неговия чар и външен вид трябваше със закон да бъдат задължавани да носят дефибрилатори, за да оказват първа помощ.