— Това е само драскотина в сравнение с онова, което ти ми причини, Тримейн.

— Слушай — каза той и хвана здравата й ръка. Спря я точно преди да навлязат в тъмното. — Ако смяташ, че ще…

— Господин Тримейн! — извика Юинг от дърветата пред тях. — Господин Тримейн!

— По дяволите! — измърмори Ийън. Изкушаваше го мисълта да изчезнат двамата в тъмното, но непознатият лежеше мъртъв в пропастта. — Насам!

След няколко мига Юинг и Ярдли излязоха на светлината. И двамата държаха пистолети.

— Господин Тримейн, мисля, че се разбрахме да ме оставите да си свърша работата — Юинг погледна първо Сабрина, а после Ийън. — Трябваше да сте в източното крило на къщата в леглото си.

Ийън усети, че Сабрина е напрегната.

— Никога не ми се е удавало да изпълнявам заповеди.

Особено ако не ги намирам за основателни.

Юинг наклони глава, луната блесна в очилата му.

— Господин Тримейн, убиецът е на свобода. Чухме изстрели.

— Човекът, когото търсите, е в подножието на хълма, инспекторе. Предлагам ви да слезете по стъпалата — каза Ийън и посочи към стълбите на около четиридесет метра вляво.

— Проверете — Юинг погледна, през рамо към Ярдли. Младият детектив тръгна на бегом по стълбите.

Юинг си пое дъх и ги погледна.

— Глупаво беше да излизате във вашето състояние, господин Тримейн.

— Вашето състояние? — прошепна Сабрина и го погледна. Тревожните й очи се взряха в лицето му. — Добре ли си?

Ийън сметна, че един разумен човек не би скрил факта, че му е трудно да се държи на крака. Но не изгаряше от нетърпение да се прави на сакат.

— Зависи.

Сабрина се намръщи.

— От?

Преди Ийън да отговори, още един човек се появи между дърветата. Като видя групата в лунната светлина, Дънкан О’Нийл спря. Прикова поглед в Ийън и смаяно зяпна.

— Какво, по дяволите, става?

Ийън усети, че силите го напускат като прилив, който се връща обратно в морето.

— Господин О’Нийл, слуховете за смъртта ми бяха малко преждевременни.

— Инспекторе! — изкрещя Ярдли отдолу.

Те вкупом се втурнаха към стената. Ярдли беше коленичил до черната фигура. Шапката и шалът бяха в ръката му, коприната се вееше на вятъра като опашка. В млечната светлина на луната се виждаше лицето. Очите гледаха безжизнено към хората високо горе.

— Делия — прошепна Ийън и краката му се подкосиха. Чувстваше се странно, като знаеше, че това е човек, когото обича, мислеше, че и тя споделя отношението му. А е искала да го убие. Болка прониза сърцето му.

Юинг и Дънкан се спуснаха към стълбите. Ийън се облегна на стената и обърна гръб на мъртвата жена долу. Чувстваше умора. Бе изтощен и тялом, и духом. Топла дантела докосна лицето му, след миг нежни пръсти се плъзнаха по шията. Той погледна красивото лице на Сабрина, по него сякаш бе изписана собствената му болка.

— Съжалявам — каза тя. Беше разстроена.

— Сабрина — прошепна той тихо. Устните му се притиснаха към черната дантела, която покриваше дланта й. — Обичай ме.

— Наистина те обичам — тя коленичи пред него. Обгърна го през кръста и притисна лице до гърдите му. — Обичам те повече от живота си.

Той я прегърна, усети нежната й топлина, зарови лице в косите, вдъхна аромата й. Сълзите й намокриха ризата му, крехкото й тяло се тресеше. Беше чакал този миг цял живот. Тази смела жена го дари с любов. Никога не би я пуснал да си иде.

— Войната май свърши.


Юинг и хората му продължиха разследването, за да проверят дали Делия не е имала съучастник. В следващите няколко дена Ранд беше заподозрян. Ийън подкрепи с всички сили чичо си и братовчед си, който бе покъртен от загубата на съпругата си. В деня след смъртта й полицията откри тъмночервена перука в едно заключено чекмедже на бюрото й. Откриха и дневник. В него бе отбелязан в подробности целият план за убийството.

След приключването на следствието Ийън получи дневника. Мисълта, че може да се сдобие с цялото богатство на Тримейн, бе хрумнала на Делия след смъртта на Джон. Тя беше блъснала Евърет Тримейн по стълбите. Бе паднал и издъхнал пред очите й. Ийън потръпна, като разбра колко се е радвала на убийството. След Евърет Ийън бе единственият, който стоеше на пътя й.

Наближаваше полунощ. Ийън седеше в гостната и четеше последната страница от дневника на Делия.

Днес погребахме Ийън. Беше толкова млад, толкова красив. Много трудно го убих. Направих го! Най-сетне го направих! Целият план, цялото чакане, всичко свърши най-сетне. Ще взема банката и всичките пари. Абсолютно всичките! И то само благодарение на себе си!

Глупаци. Юинг с малките очички и всички други подозират хубавата вдовица и разгневения й баща. Заради мен! Само заради мен! О, как ми се иска да можех да кажа на някого. Аз бях. Аз го направих! Планирах всичко сама. До най-малката подробност. И сега е време да си получа наградата. Време е да чуя завещанието и да изглеждам потресена от смъртта на скъпия Ийън.

— Ийън, добре ли си? — попита Сабрина от вратата на спалнята му.

Ийън погледна съпругата си. Тя стоеше в рамката на бялата дъбова каса, зад гърба й цареше мрак. Косата й бе пусната и стигаше до хълбоците. Светлината от лампата до вратата блестеше по винените къдри. Изглеждаше сънена като стреснато момиче. Но тялото й изглеждаше по-женствено от всякога.

Млечнобяла коприна закриваше бюста й и се спускаше по краката. Дантелената платка от шията до пъпа разкриваше изкусителните върхове на гърдите и гладката й кожа. Той стана и остави дневника на стола. Бяха се любили допреди по-малко от час и после тя заспа в ръцете му. Но видът й пак разбуди жаждата в слабините му.

Тя се усмихна, като видя, че идва.

— Какво си намислил, янки?

Той спря на сантиметри от нея. Топлото й тяло го зовеше.

— Предай се, красива бунтовнице! — с опакото на дланта погали гърдите й. От красивите устни се изтръгна въздишка. — Напълно и безусловно.

Тя се наведе и захапа брадичката му, докато ръката й се плъзна по белега на гърдите до пояса на панталона.

— А сега кой ще трябва да се предаде, янки?

Той се усмихна в косите й.

— Има ли значение?

Сабрина го прегърна и се отпусна в ръцете му.

— Никакво.

Епилог

От реката повяваше тих августовски вятър и полюшваше розите в Дънкелд. Сабрина се подпря на белия парапет на белведера и погледна ливадата зад розите, прошарена от сенките и слънчевите лъчи. Под кестена, на няколко метра от нея лежеше мъж. На гърдите му бе положен тримесечният му син. Тази картина бе достатъчна, за да повярва Сабрина в чудеса.

Обичаше това място. В летните утрини двамата с Ийън сядаха за няколко часа, гледаха как тихо тече реката и си говореха за бъдещето. Но Ийън замина тази сутрин. Беше в белведера заедно с кучетата и Керълайн. Гуинивиър лежеше до нея. Байрон и Шекспир се бяха оттеглили на сянка.

Сабрина вдъхна дълбоко ароматния въздух и си спомни за Роузбрайър, майка си, братята. Все още й липсваха. Винаги щеше да е така. Но сега болката не я заслепяваше. Спомняше си радостта и смеха им. Благодарение на Ийън раните й бяха заздравели. Заедно обърнаха гръб на миналото и намериха покоя на настоящето.

Имаха дом, изпълнен с доверие и любов. Сабрина не вярваше, че това може да се случи отново. И двамата се чувстваха свободни. Вече не ги преследваха кошмари. Миналото не ги дебнеше зад ъгъла. Мракът не можеше да ги погълне.

— Седмицата, която прекарах с вас в провинцията, ми хареса невероятно. Отдъхнахме си от любопитните, които непрекъснато идват, за да поднесат поздравления — каза Керълайн и се отблъсна с пети. Белият плетен стол се залюля под нея. — Знаеш ли, мила, ние с баща ти май станахме скандалната двойка на Ню Йорк.

Сабрина се облегна на една от колоните, които подпираха покрива.

— Искаш да кажеш, че чудото, което направихте, скандализира Ню Йорк.

— Конър сигурно е чудо. Но аз не съм преставала да вярвам в чудеса — Керълайн се надигна от стола. Тя стисна ръката на Сабрина и продължи: — Точно толкова вярвам и в новото начало.

Керълайн се спусна по стъпалата, розите й се кланяха, докато стигна ливадата. Дънкан вдигна ръка и помаха на жена си да дойде при него под кестена. Виолетовата коприна се разстла около нея, когато седна до невръстния си син.

Сабрина обгърна тялото си, за да помилва бебето, което трябваше да се роди около Нова година. Да започнеш отначало — тя също вярваше в това с цялото си сърце.

— Къде е чичо Ийън? — попита Тим и се облегна на парапета срещу Сабрина. — Мислех, че ще ни води на пикник след обяд.

— Снощи получи телеграма — каза Сабрина и се усмихна на братовчедка си. — Каза, че има неотложна работа в града, но ще се върне до обяд.

— Искахме да пояздим — каза Луси и отпусна ръка на рамото му. Венчалният пръстен блесна на слънцето. — Мислиш ли, че Ийън ще се сърди, ако не го изчакаме?

Сабрина се усмихна. Знаеше, че искат да бъдат сами след сватбеното пътешествие, от което наскоро се върнаха. Тя самата изпитваше тази нужда, макар да беше женена повече от година.

— Сигурна съм, че няма да има нищо против.

Тим и Луси поеха през шарените сенки между дърветата, хванати за ръце. Когато стигнаха алеята, Ийън се показа зад ъгъла на къщата. Сабрина усети, че сърцето й заби по-силно. Този човек все още можеше да я развълнува само като го видеше.

Тим и Луси спряха да разменят няколко думи с него. Ийън се усмихна и кимна, преди да продължи към нея. Кучетата го надушиха. Гуинивиър първа скочи на крака и поздрави господаря си. Байрон я последва и я изпревари. Лаеше и махаше пухкавата си опашка. Най-отзад Шекспир се тътреше на кривите си крака.

Сабрина следеше всяко движение на съпруга си. Еленовите бричове се опъваха по мускулестите му крака. Крачките му бяха широки и свободни, бързо напредваше към нея. Спря, за да помилва кучетата и да им каже по някоя мила дума, и пак тръгна.