— Няма значение — фигурата пристъпи. — Само след секунди ще си мъртва. Самоубийство, предполагам. По-късно баща ти ще го обесят.

Гневът я разтърси като мълния.

— Копеле! — изкрещя Сабрина и тръгна срещу него.

— Не мърдай — каза той и насочи пистолета към сърцето й.

Тя замръзна и сведе очи към смъртоносното оръжие. Убиецът на Ийън! Не трябваше да се измъкне! Не можеше да го остави да убие и баща й.

— На колене.

„Не трепвай“ — каза си Сабрина и бавно коленичи. Все имаше някакъв начин да го спре… Докосна с ръка една от месинговите вази, хвана тънкото гърло на съда и усети студения месинг между пръстите си. Изщракване, рязко, металическо. Пистолетът беше зареден. Сърцето й спря. Сега!

Тя хвърли вазата в лицето му. Водата и розите се посипаха върху него. Последва звук от тъп удар и глух стон.

Изстрел разтърси въздуха и рикошира между мраморните стени. Куршумът прелетя над главата й и се удари в стената. Само след миг тя беше на крака. Блъсна мъжа с рамо и той се строполи отново. Изхвръкна от гробницата й чу проклятията му.

Лунната светлина се процеждаше през листата на дърветата. По мрамора и гранита играеха бледи петна. Сабрина повдигна полите си и се втурна през прошарените сенки. Краката й потъваха в гъстата трева, сърцето й биеше в гърлото. Каретата я чакаше на пътя, двата коня бяха навели глави и пасяха от тревата до чакълестата алея. Още няколко метра.

Изстрел разтърси нощта, изплашени врани се вдигнаха с крясък от гнездата си. Куршумът засегна ръката й. Сабрина се препъна и падна по очи на влажната трева. Тялото й се тресеше от болка, дъхът й секна.

Разбра, че непознатият е отчаян. Вече не го интересуваше дали ще изглежда като самоубийство. Искаше само да е сигурен, че тя няма да се измъкне. Сабрина се изправи и се хвана за ръката. Топла и лепкава, кръвта бликна по дланта й.

Наведе се до един гранитен свод и спря, за да си поеме дъх. Стомахът й се сви от болка. Инстинктите я подтикваха да се крие. Но не можеше. Щеше да я намери и да я убие. Животът на баща й беше изцяло в нейни ръце.

Тя се приведе и хукна, придържаше се към тъмните места, използваше надгробните камъни и паметници за прикритие. В черните дрехи изглеждаше като дете на нощта. Ако успее да излезе на главния път, някой може да я забележи. Но кой беше главният път? Пътеките бяха твърде много и всички криволичеха в различни посоки.

Пред погледа й се изпречи каменна стена. Едва стигаше до коленете й. Сабрина излезе от прикритието на дърветата под бялата лунна светлина. Зад стената имаше стръмен склон, виждаха се камъни и избуяли плевели. Бяха се прихванали и няколко дръзки фиданки.

Върху чакъла на повече от тридесет метра под нея блестяха железопътни релси. До тях спокойно течеше реката. О, небеса, беше объркала пътя. Понечи да се върне. Непознатият изскочи от сенките и сърцето й спря. Сабрина отстъпи, кракът й докосна каменната стена. Той приближи.

— Ще скачаш ли? — грубо прошепна той.

— Май няма да изглежда много като самоубийство — каза Сабрина и се обърна към него, докато отстъпваше към стената. — Не и с прострелна рана в ръката.

Непознатият наклони глава. Луната го освети и Сабрина видя причината за глухия говор — долната част на лицето му бе омотана с черен шал. Кой беше той?

— Не е повече от драскотина. Може би си се ударила в някой камък — насочи пистолета към главата й. — Докато те намерят, вече няма да се вижда.

Сабрина затвори очи. Очакваше да чуе изстрела, който ще я убие. Вместо това чу дълбок глас, който можеше да бъде плод само на въображението й.

— Пусни пистолета.

Тя отвори очи и видя призрака, който стоеше на границата между светлото и тъмното. Луната го огряваше, виждаше се всяко очертание на лицето му, бялата риза сияеше. Мъртва ли беше вече? При вида му непознатият се изплаши не по-малко от нея.

— Ти си мъртъв — прошепна той.

Ийън премести пистолета и го насочи към главата му.

— Не по-мъртъв, отколкото ще си ти, ако не хвърлиш оръжието.

Сабрина го гледаше. Зави й се свят. Жив ли беше? Или вече е полудяла от мъка?

— Сабрина, ела тук — каза Ийън, без да изпуска непознатия от очи.

Сабрина направи крачка, но мъжът насочи пистолета към бузата и изви главата й на една страна.

— Едно движение, Тримейн, и тя е мъртва.

Ийън огледа лицето на Сабрина, после пак погледна непознатия и очите му се свиха.

— Няма да ти се размине. Полицията претърсва гробището.

— Мисля, че ще ми се размине. Хвърли пистолета.

— Ще ни убие и двамата — изкрещя Сабрина. Гласът й трепереше от напрежение. — Застреляй го! Спасявай се!

Ийън се поколеба за момент, погледна Сабрина и пусна пистолета. Мъжът се изсмя, приглушените звуци прозвучаха зловещо в нощния въздух.

— Човек трудно може да те убие, Ийън Тримейн — насочи пистолета към гърдите му. — Я да видим дали ще преживееш един куршум в сърцето.

— Бягай, Сабрина! — изкрещя Ийън и тръгна напред.

Но тя знаеше, че куршумът ще се окаже по-бърз. Изпищя и скочи към мъжа, блъсна ръката му, връхлетя върху него с цялата си тежест. Пистолетът стреля безсилно във въздуха. Непознатият падна назад, удари се в стената, прекатури се през нея и повлече Сабрина със себе си.

— Сабрина! — сърцето на Ийън се превъртя в гърдите. Той се затича, но напредваше толкова бавно, че секундите му се сториха векове, докато гледаше как Сабрина изчезва зад стената сред вихър от черна коприна.

Женски крясък разцепи въздуха, разнесе се надалеч и сърцето му се сви. Чуваха се стонове и звук от свличане на камъни. Ийън залитна, тялото му още не беше укрепнало след отравянето.

— Сабрина — прошепна той, когато стигна стената и се вгледа надолу. Очакваше да види разкъсаното й тяло под скалата, но видя само един труп — облечен в черно. Лежеше до релсите. — Сабрина!

Един камък се откърти и просвистя във въздуха, преди да се стовари глухо на чакъла. Видя, че нещо се движи, Сабрина вдигна лице и светлината падна върху бледата кожа. Беше няколко метра по-надолу. Държеше се за корена на млад дъб. Жива! Усети, че в очите му парят радостни сълзи.

— Ийън! — викна тя.

— Дръж се, скъпа, само се дръж — каза Ийън и прескочи стената.

Камъчетата под краката му се пързаляха. Той се подхлъзна и се понесе по гръб надолу.

— Не! — изкрещя тя и вдигна ръка към него.

Камъните деряха кожата му, пясък и чакъл преминаваха между пръстите му, докато търсеше за какво да се хване. Едната му ръка се добра до голям вкопан камък. Тялото му задра в него и спря. Лежеше по гръб и едва дишаше. Изчака да премине замайването му. Губеше равновесие от резките движения.

— Връщай се — извика му Сабрина.

Той погледна през рамо към мястото, където се бе хванала. Нямаше да издържи дълго. Кръвта му препусна с нови сили във вените. Като вкопаваше крака в склона, хващаше се за камъни и жилави треви, той се приближи и се пресегна към нея.

— Дай ми ръка.

Сабрина се примъкна по-близо, обхвана с една ръка ствола на дървото и протегна другата към него. Острото изпращяване на стъблото в нощния въздух бе последвано от писъка й. Дървото се прекърши.

Ийън се вцепени, като видя, че тя падна назад. Пусна и двете си ръце, хвърли се към нея и я сграбчи за китката. Двамата се търкаляха няколко метра, преди той да успее да хване с другата ръка корените на падналия дъб. Затвори очи. За да намери на какво да стъпи, тя се мяташе, увиснала на ръката му като пъстърва на въдица. Той пое дълбоко дъх и започна да я дърпа нагоре, докато успя да хване дървото със свободната си ръка.

— Всичко е наред — каза й и я хвана през кръста.

— Ийън — прошепна тя. — Ти си наистина тук.

— Сещам се и за други места, където няма да ни е зле — той я стисна още по-здраво и се вгледа в стръмнината.

Заедно се изкатериха нагоре и прескочиха стената. Бяха в безопасност. Щом стъпиха на твърда земя, Ийън я придърпа към гърдите си и я целуна. Почувства вкуса й, топлината й се просмука в кръвта му. Ръцете й се плъзнаха в косата му, тя сякаш искаше да го погълне, притисна се към него с такава сила, че за малко не отне крехкото му равновесие.

— Ийън — пошепна и леко се отдръпна.

Хвана лицето му и се вгледа в него. Луната я осветяваше, погледът й преливаше от чувство. Любовта в очите й изпълни опустелите дълбини на душата му.

— Ти си жив — каза тя. — Как? Не разбирам как?

Той се засмя.

— Дълга история.

— Дълга история? — тя премигна. Лицето й се изкриви, облекчението и възторгът се смениха с ярост. — Защо не ми каза? — изкрещя и го отблъсна. — Защо ме остави почти да умра от мъка при мисълта, че си мъртъв?

Той хвана раменете й и я задържа, когато се опита да се отдръпне.

— Щяха да арестуват теб и баща ти.

— Да не мислиш, че аз съм го направила или баща ми?

Ийън поклати глава и веднага съжали, че го е сторил.

Хвана рамото й по-здраво, за да се закрепи.

— Споразумях се с Юинг. Казах му, че ще се престоря на мъртъв, за да му помогна да хване истинския убиец.

Тя нацупи устни.

— Можеше да ми кажеш. Трябваше да ми кажеш. Имаш ли представа на какви мъки ме подложи? Мислех, че си умрял, без да успея да ти кажа, че… — тя прехапа устни.

Той постави ръка на лицето й и прокара палеца си по устните й.

— Какво да ми кажеш?

Тя го перна през ръката.

— Че си жесток, подъл, безсрамен… — липсваха й думи. — Янки!

— Сабрина — последва я към гробището. В светлата трева лежеше пистолетът, който му напомни за мъжа в пропастта. Ийън го взе и го пъхна в джоба на панталона, докато подтичваше, за да настигне жена си. — Ти какво очакваше да направя? Да ги оставя да те вкарат в затвора?

Сабрина се хвана за лявата ръка под рамото, дланта й се плъзна по напоената с кръв коприна.

— Ти трябва да отидеш в затвора.

— Ти си ранена — каза той и подхвана ръката й под скъсания ръкав. Извади кърпа от джоба си. Искаше да превърже раната.